Select Language

събота, 11 февруари 2012 г.

Пет мита за брака, шест ползи от брака от Линда Уейт

Линда Уейт е професор по социология в Чикагския университет. Това е редактираната версия на нейните коментари, огласени на 14 ноември 2000 г. в университета Бриам. Д-р Уейт е публикува книга със заглавие „Процесът в подкрепа на брака (Doubleday, 2000) със съавтор д-р Маги Галахър от Института за американски ценности.

Книгата (Процесът в подкрепа на брака) започна преди повече от пет години като изследване, извършвано за Националните здравни институти заедно с Бий Лилард, в момента икономист в университета в Мичиган. Ние изследвахме взаимоотношението между семейното положение и смъртността – вероятността някой да умре. Използвахме обширно национално проучване и проследихме индивиди за период от 18 години. В началото на периода някои от тях са били несемейни, оженили са се и след това са се развели. Ние можехме да видим как рискът от смърт се е променял при един и същ човек, когато той/тя е бил/а женен или несемеен.
Откритията ни бяха драматични. Ние установихме, обобщено накратко, че вероятността женените мъже и жени да умрат е много по-малка в сравнение с несемейните мъже и жени. Нашите резултати говореха, че в група от сто мъже на възраст 48 години - около 65 ще доживеят 65-годишна възраст, ако не са семейни. В също такава група от сто мъже – почти 90 ще доживеят 65-годишна възраст, ако са женени. Открихме подобна разлика и при жените, макар и по-малка. И така, при несемейните жени – около 80 на сто биха доживели 65-годишна възраст, докато при семейните жени този брой е 90. Както при мъжете, така и при жените имаше големи, последователни влияния, когато вземахме предвид останалите качества на личността.
Тъй като това беше академичен проект, аз трябваше да преценя какво става – защо вероятността да умрат беше по-ниска при семейните хора. Намерих много литература за здравето и здравното поведение, предполагаща, че семейните хора са по-малко податливи на смърт, защото водят по-здравословен живот. Приблизително по същото време аз направих обръщение в качеството си на президент на Американската асоциация на населението, в което разгледах някои  мои и чужди трудове по въпросите на брака. Мисля, че учените работещи в различни области, в рамките на своите области знаят че женените хора се чувстват по-добре, но никой не е направил връзката. Аз направих крачка назад и имах един от онези моменти на просветление, когато звънва звънчето и си казваш: «Виж, там има нещо голямо.» То е много по-голямо от нещата, върху които ние, учените сме склонни да се фокусираме и исках да взема тези толкова често незабелязани резултати от проучванията и да ги представя на широката публика. Федералното правителство е финансирало почти всички изследвания и мисля, че данокъплатците почти никога не са получили нещо в замяна. Следователно, това беше нещо, което бях длъжна да направя. 
Знаех също, че понеже съм получила академично обучение, моите писателски способности, ако някога съм ги имала, са били изкривени и изопачени от образованието ми. Можех да говоря само на жаргон, така че вероятно не бях човекът, който трябва да представи нещата в писмен вид. Обединих усилията си с един писател, Маги Галахър, известна журналистка, и заедно написахме «Процесът в подкрепа на брака», която представя на широката публика резултатите от това проучване и нашето тълкувание върху тях.
Това, което искам да направя е, да ви кажа за пет мита относно брака, които често се срещат в американската култура и да ви кажа, защо са погрешни. Първо ще ги изброя и после ще ги «съборя». 
Първият мит е, че разводът обикновено е най-добрият изход за децата, когато бракът на техните родители стане нещастен. Когато в проучвания на общественото мнение запитаме хората: «Доколко се съгласявате със следното твърдение: Когато брачната двойка е нещастна, често разводът е най-доброто разрешение, дори ако имат малки деца» около 70% казват, че се съгласяват или напълно се съгласяват с това. Да се разведеш, когато нещата не вървят се е превърнало едва ли не в задължително морално решение, но както ще видим нещо не е наред в тази «картинка».
Вторият мит е, че бракът е свързан предимно с децата – ако няма деца, няма значение дали си женен, оставаш несемеен или съжителстваш с друг човек.
Третият мит, който чувам през цялото време е: «Не е ли бракът добър за мъжете и лош за жените?» Ще ви кажа откъде се е появил този мит и защо вероятно никога не е отговарял на истината и защо и в момента не е верен.
Четвъртият мит е, че пропагандирането на брака и брачните задължения излага жените на риск от домашно насилие. Всъщност първото възражение, което чух срещу асоциацията на населението беше «Какво ще кажете за домашното насилие?» В книгата си съм направила анализ на домашното насилие и показвам, че този мит също е погрешен.
Петият мит е, че бракът е предимно личен въпрос – нещо между двама души; това е нещо касаещо сърцата на двама възрастни индивида и никой външен човек, дори техните деца, не бива да се намесват.
Част от проучването, което направих за книгата «Процесът в подкрепа на брака» показва, че в много случаи, оставането заедно е най-доброто решение, в случай че бракът е станал нещастен. Използвах националното проучване на семействата и домакинствата, за да събера информация. В края на 80-те години на XX век били интервюирани тринадесет хиляди възрастни и пет години по-късно отново ги подложили на интервю.
При първото интервю един от въпросите бил как те определят брака си по скалата от 1 до 7 – като „едно” е направо ужасен, а „седем” е страхотен. Анализирах хората, които са окачествили брака си като лош по няколко различни начина. Първо разгледах онези, които са казали: „По скалата от едно до седем, моят брак е едно.” Тогава намерих информация почти за всички, които са казали, че бракът им е ужасен и разгледах как са отговорили на същия въпрос, когато са ги интервюирали пет години по-късно. Установих, че само 10% от тях се бяха развели. Повечето бяха запазили брака си.  87% от онези, които през 1987 г. бяха казали, че бракът им е ужасен, пет години по-късно бяха окачествили брака си като добър или много добър, „шест” или „седем”. 
Направих същия анализ на хората, които бяха дали отговор „едно”, „две” или „три” през 1987 г. – пет години по-късно три пети от тях бяха дали отговор за удовлетворението си от брака с двете най-високи стойности по скалата. Не знаем дали са получили терапия, повечето вероятно го бяха направили. Повечето от лошите бракове се бяха подобрили значително. Мисля, че в повечето случаи на нещастни бракове, това е нещо като „удряне на камък” и то не просъществува дълго. Една от причините разводът да се среща толкова често в нашето общество е, че в момента всеки може да напусне другия и ние сме по-склонни да напуснем, ако „ударим на камък”, вместо да се справим със ситуацията. Но драматичните обрати са нещо често срещано. Те се оказват типично явление.
Още през 1972 г. Джеси Бернард открила, както и всеки друг, че омъжените жени са по-щастливи от неомъжените. Тя докладва за откритията при мъжете в текста на своята книга???, а за жените – в допълнението към нея. Тя омаловажава положителните резултати при омъжените жени, като дава следното обяснение: „Е, жените са щастливи само защото са постигнали обществено важна цел [брака]. Те просто правят онова, което им е казано. Ето защо казват, че са щастливи. Но всъщност психичните им проблеми са на такова високо ниво, че може да си помислим, че те се самозаблуждават.» Джеси твърди, че в някои общества връзват краката на момичетата, но в нашето връзваме душата на момичетата и бракът всъщност подлудява жените.
Тя не направила никакво първоначално изследване за книгата си и когато я публикувала, имало доста критики, но книгата и нейното послание, че бракът е лош за жените дошло във време, когато се зараждало феминисткото движение. Политически то уловило вълната и навлязло в обществената култура като утвърдена мъдрост. Все още могат да се видят нейните идеи в учебниците за брака, сякаш те са някакъв толкова твърдо установен факт – земята е кръгла, а бракът е лош за жените. Не мисля, че някога е имало добра причина за подобно заключение.
Междувременно ние разработихме далеч по-добри критерии за психическо благоденствие и много по-добри методи за анализ. Светът се е променил и това е направило брака по-различен за жените от преди. Най-последното изследване, което отново се позовава на националното проучване на семействата и домакинствата, наблюдава критериите за емоционално благоденствие, когато хората са интервюирани в края на 80-те години на XX век. То ги проследява през следващите пет години и използва същите критерии за емоционално благоденствие. През този период някои от хората останали семейни, някои се оженили, някои се развели, някои останали разведени, някои се оженили, развели се и се оженили повторно, някои овдовели – може да се направи достоверно сравнение на промените на емоционалното благоденствие, защото се използват едни и същи критерии за хората от различните групи.
Това проучване показва, че ако вземем като група-еталон хората, които са били женени през цялото време– тогава най-общо всички останали имат по-лоши резултати по почти деветте критерия за емоционално благоденствие. Единствено изключение правят хората, които са се оженили през този период за пръв път – при тях показателите са по-добри. Интересното е, че не са открити различия между мъжете и жените при прилагането на тези критерии. Както семейните мъже, така и семейните жени са имали най-добри резултати, а всички останали – по-лоши, с изключение на оженилите се през този период. 
Интересно е, че в литературата има спор, че разведените хора често пъти са разстроени, нещастни и емоционално неспокойни, защото разводът носи напрежение. Но според този спор, щом веднъж преодолееш този преход, ти си добре в общи линии. Самият преход е труден. Това, което те са открили е, че тези хора, които са се развели през периода от пет години, т.е. между двете интервюта, са имали значително по-лоши резултати от женените. И така, да си в преходен период поради развод не било рисков фактор за емоционалното благоденствие, а да останеш разведен вероятно няколко години след този преходен период се оказало свързано с лошото емоционално благоденствие в сравнение с женените хора.
Заключението на Джеси Бернард, че бракът е добър за мъжете и лош за жените се основавало само на психическото благоденствие, но ние сме взели това послание и сме го е приложили или сме си мислили че е приложимо за брака по принцип. Никога не е съществувало, каквото и да било доказателство, че бракът е добра сделка за мъжете и лоша сделка за жените и има да се вземат предвид много други измерения.
Интересно е, че нивото на междуличностно насилие е по-ниско при женените мъже. Същите неща, които подлагат хората на риск от обща проява на насилие, ги поставят на риск от насилие и в интимната сфера – бедност, лошо образование, младежка възраст, с черен цвят на кожата и несемейни. Отново, националното проучване за семействата и домакинствата запитало хората до каква степен споровете помеду им са прераснали във физическа разправа. И ако е така, дали единият партньор е ударил, ритнал или блъснал другия. И ако това се е случило, кой го е направил. „Ти ли го ритна?” „Партньорът ти ли те ритна?” Ако предположим, че знаеш пола на отговорилите, можеш да пресметнеш какво е насилието на мъже срещу жени и на жени срещу мъже. 
Разгледала съм степента на насилие при семейните двойки и при съжителстващите (живеещи на семейни начала), като съм взела предвид техните особености – възраст, отколко време са заедно, образование и расова принадлежност. Установих, че при женените двойки степента на насилие на мъже срещу жени е почти същата като тази на жени срещу мъже. Следователно, ако има насилие най-общо то се проявява и от двете страни. Жените са също толкова склонни към насилие, колкото и мъжете.
Това е само част от историята, защото очевидно разликата в степента на насилието означава, че ако някой е сериозно наранен, обикновено това е жената. Това изключва сериозните прояви на насилие, които изпращат хора по приюти и спешните отделения – което е изключително насочено от мъжете към жените. Освен това, съотношението на хората, които са казали, че в тяхното взаимоотношение има насилие е било 2:1 – съжителстващи спрямо семейни двойки и при първите насилието на мъже към жени било по-голямо.
В литературата съществуват спорове, че има различни видове съжителстващи двойки, едните изчакват, за да наемат залата за бракосъчетанието (например сега е март, а те са се записали за октомври), но по повечето признаци те много приличат на вече женени двойки. Има и такива, които наричам съжителстващи без посвещение, които нямат намерение да се женят и които изглеждат по-зле по всички критерии. Разглеждайки домашното насилие установих, че макар неговите нива да са по-ниски при съжителстващите двойки, то все пак е много по-високо в сравнение с женените двойки. И така ако си против домашното насилие, или никога недей да имаш взаимоотношение с мъж, ако си жена, или никога недей да имаш взаимоотношение с жена, ако си мъж или най-добре се ожени. Ако живееш с приятел, бивш приятел, съпруг, или бивш съпруг, по-добре е да си женена за него. Аргументът е, че когато се ожениш, ти се свързваш с цяла група от хора, които биха ти помогнали да намалиш насилието. Имаш братята на жена си, хората на работното ти място и това наистина помага – то препятства насилието при семейните двойки. Също така, понеже семейните двойки имат повече какво да изгубят, ако се сложи край на взаимоотношението, тяхното посвещение намалява насилието. 
Женените хора произвеждат повече, за да имат повече. Но, една много важна точка в моята теза е, че специализирането им не трябва да е традиционно, традиционното за половете. Не казвам, че жените трябва само да работят вкъщи, а мъжете навън, или пък, че мъжете никога не бива да преобуят едно бебе, или пък че жените не бива да печелят пари. Не е важно каква е специализацията ти. Ти избираш нещо и партньорът ти избира нещо.
Не съм говорила за сексуалната страна – частта от книгата ми, в която говоря за това е разработка, която направих, позовавайки се на обширно изследване на сексуалното поведение, извършено от Чикагския университет. Заглавието й беше на корицата на списание „Тайм” през 1994 г. Аз разгледах сексуалното удовлетворение при женени, съжителстващи и сексуално активни неженени двойки. Взех под внимание техните качества, отношения, сексуални навици, от колко време са заедно, здравословното им състояние, дали имат деца, какво е образованието им и каква религия изповядват. 
Открих, че и семейните мъже и семейните жени съобщават за по-високо ниво на сексуална задоволеност в сравнение със съжителстващите мъже и жени. Сред сексуално активните неженени двойки единствените, които са съобщили за същите нива на сексуална задоволеност са били онези, които плануват да бъдат заедно цял живот – т.е. сгодените двойки. Това, че са в брачен съюз увеличава емоционалното им удовлетворение от секса особено при жените. Смея да твърдя, че бракът променя сексуалното поведение на жените към по-добро – със сигурност към повече сексуално привързване.
Да допуснем, че приемете моето твърдение, че повярвате на моята подкрепа на брака, че женените хора са по-здрави, живеят по-дълго и са по-щастливи. Но популярната култура в Америка вярва в тези погрешни митове, които не са потвърдени от никакво проучване – какво да правим тогава? Мисля, че трябва да започнем разговор за брака. Във Вашингтон ДиСи хората в движението за брака говорят за него като за „думата с Б”. Вслушайте се как политиците говорят за брака. Те говорят за семейни ценности. Много рядко, ако изобщо го правят, те казват: „Ние подкрепяме брака.” Аз мисля, че трябва да говорим за брака. Той не е като останалите форми на семейно споразумение. Те не носят полза. Да се преструваме, че това е така, не прави услуга на никого. Аз не правя морално твърдение, а публично здравно твърдение – кое е добро за теб. Това не е единственото твърдение, което можеш да направиш, но то е мощно твърдение. Трябва да говорим за брака. Трябва да говорим, че бракът е важна институция и да се надяваме в резултат от това хората да осъзнаят по-добре какви са ползите от него. И така, мога ли да разчитам на вас да разпространите това послание? Благодаря ви.
Статията е взета от ТУК.