Select Language

петък, 28 май 2010 г.

Теологичният възглед на движението за Християнска Реконструкция- Б.Маринов

Теологията на Християнската Реконструкция може да се изрази накратко с две думи: Заветна теология. Централно място в тази теология заема специалното отношение на Бога с Неговото създание и с цялото човечество, и особено с една избрана част от човечеството – изкупения Божий народ. Това взаимотношение ние наричаме с думата завет.

Заветът на Бога с изкупеното човечество е в центъра на теологията на Реформаторите и особено на Жан Калвин, и в това отношение Християнската Реконструкция смята себе си за духовен и интелектуален наследник на Реформацията. Това наблягане върху завета като управляващ принцип не само за личния живот, но и за обществото, е централно също за мисленето на преките наследници на Калвин – английските и американските пуритани – поради което християнските реконструкционисти понякога наричат себе си “нео-пуритани.”

Самите Реформатори в борбата си срещу погрешните учения на Римската църква не измислят ново учение, а възстановяват забравените и отхвърлени учения на Ранната църква. Възгледите си за Бога, за отношението между Бога и човека и за отношението между Бога и създанието Реформаторите възприемат от Бащите на Църквата (Атанасий, Ориген, Августин и др.). Затова като съзнателен наследник на Реформацията Християнската Реконструкция възприема основните исторически изповеди на вярата в основните им учения за Триединния Бог – Бог, Който е едновременно Един и Много, три различни Личности/съществувания в едно Божествено естество (Атанасий, Августин) – Божието абсолютно върховенство над вселената и Божието абсолютно предопределение (Августин), съвършената Божественост на Сина (Никейски Събор), и т.н.

В наблягането си на духовното наследство на Реформацията Християнската Реконструкция се различава от вярванията на голямата част от днешните протестантски християни по света и в България. Общоприетата теология днес в църквите е теологията на диспенсационализма, чиито основни презумпции, макар и не винаги явно, отричат основите на християнската вяра както те са били възприети от бащите на Църквата и от Реформаторите. Затова и целта на движението за Християнска Реконструкция е да възстанови (реконструира) теологията на Църквата по света до нейните първоначални духовни и интелектуални основи, каквито са били наследени от апостолите и развити от бащите на Църквата и по-късно от Реформацията.

Идеите имат последствия

Подходът на реконструкционистите към теологията изглежда за повечето съвременни християни прекалено интелектуален, схоластичен и сух. Теологията на съвременните църкви е подчертано пиетистична, тоест, тя се характеризира с 1) превес на личните емоционални преживявания над теологичното познание, и 2) общо недоверие към теологичните занимания като лишени от конкретна практическа стойност за всекидневния живот на християнина. В това съвременните църкви се отделят от възгледите на Реформацията и дори застават на страната на враговете на Реформацията. Жан Калвин в своите трудове издига като основен смисъл на живота на човека познанието за Бога. Неговата книга Наставление във вярата започва с изречението:

“Всички хора се раждат за да познават Бога...”[1]

Уестминстърската Изповед на вярата и всички останали изповеди на вярата от 16 и 17 век следват този възглед на Калвин и поставят познанието за Бога като основна цел на човешкия живот. Платеният от римския папа хуманист Еразъм Ротердамски, в критиката си към учението на Лутер за спасението по благодат, използва същия аргумент, който днес протестантските християни използват: че теологичните въпроси не са от значение, важно е доброто поведение на християнина. Дж. И. Пакър и О. Р. Джонстън в Предговора към английския превод на книгата на Лутер, Робството на волята, описват добре противоположното отношение, което Лутер и Еразъм имат към теологичните занимания:

Еразъм твърди, че доктриналните въпроси са сравнително маловажни и че въпросът дали човешката воля е свободна или не, е най-маловажният от всички. Лутер, от друга страна, твърди, че доктрините са съществено важни и съставляват естеството на християнската религия, и че конкретно учението за робството на волята е крайъгълният камък на благовестието и самата основа на вярата. Тук виждаме най-дълбоката разлика, която съществува или която може да съществува между двамата мъже...

"За Еразъм християнството е по естество морал с минимални доктринални изявления . . . Еразъм не признава органична зависимост на практиката от вярата.

Отношението на Лутер е съвършено различно. За него същността на християнството е преди всичко учение, защото истинската религия е над всичко въпрос на вяра; а вярата и истината са взаимосвързани. . . . За Лутер християнството или е догматична религия, или е нищо.[2]

За съжаление онези, които днес наричат себе си наследници на Лутер, всъщност са възприели отношението на враговете на Лутер към теологичните въпроси.

Християнската Реконструкция възприема загрижеността на Реформацията за познанието за Бога като смисъл на човешкия живот. Но тя отива и по-далеч, като твърди, че идеите, които един човек е възприел относно Бога, имат конкретно практическо приложение. Общоприето схващане на реконструкционистите е, че “Идеите имат последствия.” Няма значение дали човекът осъзнава или не осъзнава точно какви са неговите презумпции относно Бога и Божия Завет: неговият живот и практика ще бъдат управлявани от тези презумпции.

Нека дам един пример за практическата приложимост на иначе “отвлечен” теологичен дебат: въпросът за Божието предопределение и “свободната” човешка воля. Римската църква през Средновековието и съвременните протестантски църкви като цяло са възприели възгледа на еретика Пелагий, че човек може сам, чрез собствената си воля, да избере спасението. Противоположно на това, бащите на Църквата и Реформаторите отричат способността на човека да избира добро, наблягат на неговата поробена воля и на необходимостта Бог лично, чрез върховен декрет да избере едни хора за спасение, с което всъщност определя други за осъждение. Накратко, дебатът между истинската Църква и еретичните последователи на Пелагий, Еразъм и Арминиус е “предопределение” срещу “свободна воля.”

Какви са последствията от двете противоположни идеи за спасението? Ако спасението на човека зависи от личното му решение, тогава единствената основа за спасението на човека е неговото сърце. Защитникът на “свободната воля” е длъжен да изключи Бога от избора спасение/осъждение. Но тогава изчезва всяка сигурност за спасението на човека. Сърцето е измамливо нещо според Библията, а спасението на човека зависи от това измамливо нещо. Целият живот на християнина става един безкраен процес на потвърждаване и уверяване във факта на спасението. Спасението става цел на живота на християнина. Всичко друго остава на заден план. Така институцията, която се занимава с проповядването на спасението – Църквата – става най-важната институция в личния живот на вярващия, а в едно християнско общество и за цялото общество. Оттам и централната роля на Римската църква през Средновековието. Всички ритуали на папистите, срещу които Реформаторите се изправят, не са произволни – те следват от религиозната вяра в способността на човека сам да си избере спасението, и във вярата, че в крайна сметка спасението зависи от собственото сърце на човека.

От друга страна, вярата на Реформаторите в безусловния избор на Бога на едни хора за спасение, а други хора за осъждение, отнема от човека способността сам да избира или отхвърля спасението. (Това не отхвърля отговорността на човека, обаче. Често срещан аргумент против учението на Реформацията за спасението е, че ако човекът не е в състояние сам да избира спасението си, то той не е отговорен морално. Това е езически аргумент. Библията не противопоставя Божия безусловен избор на човешката морална отговорност. Бог определя хората за спасение или осъждение, но в същото време хората са морално отговорни за своите действия – това е част от Божията тайна и ние трябва да я приемем такава, каквато е.) Спасението на душата вече не е цел на живота на човека, а началото на християнския живот. Свободен от загрижеността за своето лично спасение, християнинът не се нуждае от формални земни посредници между себе си и Бога. Всеки вярващ е свещеник, защото всеки вярващ е лично избран от Бога и е в лично общение с Бога само чрез един Посредник, Исус Христос. В общество, което е възприело тази истина за свой теологичен стандарт, центърът на живота на човека става изграждането на Божието царство, а не осигуряването на билет за рая – билетът е даден безплатно на предопределените за спасение. Въвличането в света вече не е опасно, защото няма начин да бъде замърсена от допира със света една душа, която е била върховно изкупена от Бога. Така християнинът може да участвува и да променя според Божиите стандарти науката, образованието, бизнеса, екологията, политиката, местната власт и т.н., без да се страхува, че това ще се отрази на спасението му – дори неговите грешки са за негово добро, защото е избран върховно от Бога! Така Реформацията в Швейцария и Северна Европа, и още по-ясно изразена в Англия и Северна Америка един век по-късно, води до незапомнен обществен и икономически растеж в историята. Идеите имат последствия.

Личността на Бога

Библейският възглед за цялата вселена е теоцентричен, тоест, Бог е в центъра (не географския) на вселената. Всичко води началото си от Него и цялото създание е отражение на Неговото същество. Следователно не можем да направим нито една крачка към истинско изследване на вселената преди да сме научили достатъчно за Бога. Християнинът, който твърди, че може да познава нещо без да има подробно теологично познание, мами себе си. Бог е източникът на всяко познание и в Христос са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието.

Християнството вярва в Бог Създател, Който е едновременно трансцендентен и иманентен. Трансцендентен означава, че Бог е извън създанието, напълно отделен и различен по Своето естество от създанието. Християнството поддържа възгледа за разделението Създател-създание. Божието естество по никакъв начин не може да се открие в създанието. Вселената е създадена от върховен Бог, но тя не съдържа в себе си естеството на този Бог, нито пък Бог е вложил Своята божествена същност някъде във вселената. В този смисъл търсенето на доказателства за Бога вътре във вселената е безумие и е антибиблейско – то е основано на идеята, че Бог по някакъв начин присъствува чрез Своето Божествено естество в Своето създание.

Трансцендентността на Бога означава, че никое създание не може да постигне Божествена същност. Според езическите възгледи човекът, израствайки в съвършенство, всъщност започва все повече да участвува в Божественото естество. Християнският възглед отрича възможността хората да съучаствуват в Божественото естество, защото не е възможно създанията да преодолеят границата, определена от разделението Създател-създание. За нехристиянството съвършенството се изразява в метафизично преодоляване на ограниченията, които хората като създадени същества имат; за християнството съвършенството се състои в моралното съобразяване със Закона на Бога Създател.

Въпреки че е метафизично трансцендентен и отделен от Своето създание, Бог не е пасивен Бог, оставил създанието Си да “тиктака” като гигантски навит механизъм с пружина без да се намесва в него. Бог също е иманентен, тоест Той непрекъснато присъствува в създанието чрез Своята воля, Своя план за създанието, Своя Дух, и управлява абсолютно всяко движение в създанието, от движението на всеки електрон до движението на планетите и звездните купове, от действията на отделния човек до големите обществени катаклизми, и дори и моралните решения на всеки отделен човек. По Своето естество Бог е извън създанието, но чрез Своята мощ и воля Той управлява историята в съответствие с плана Си. Историята не е случайно развитие, тя е развитие на плана на всемогъщия Бог. В нея няма области на случайност или вероятност – всичко е управлявано от Божия план. Нищо не става без Бог да го е направил да става, включително и “нечестивия за деня на злото” (Пр. 16:4).

Така Библията ни представя Бог, Който е едновременно над създанието и съдържа в Себе Си вечните, непроменими закони, на които се крепи създанието, и в същото време Той не е извън историята, а лично управлява всеки един момент от историята и всяко действие на хората.

Исус Христос – Посредникът-Изкупител

Сътворението не беше просто техническо действие. То беше морално действие. Със сътворяването на природата и човека Бог сключи завет с природата и човека. Макар че първите глави на Битие не съдържат думата завет, Еремия 33:25 ясно показва, че още създаването на деня и нощта през първия ден трябва да се счита за част от Божия завет. Според този завет човекът трябваше да бъде отговорен настойник на Бога над създанието. Бог установи йерархия в Своята вселена: Бог-човекът-създанието. Човекът трябваше да бъде подчинен на Бога и владетел над създанието. Това също го постави и в положение на посредник между Бога и създанието – той трябваше да представлява Бога пред създанието и създанието пред Бога.

В Падението в Битие 3 Адам и Ева обърнаха тази йерархия – те се подчиниха на създанието (змията), а след това се опитаха да подчинят и Бога на своето неправилно морално решение. С това си спечелиха проклятие и то не само за себе си, а и за всички човешки поколения след себе си. Поради греха си те вече нямаха пряк достъп при Бога и не можеха ефективно да изпълняват своето предназначение като посредници. Самият човек вече се нуждае от посредник, за да има достъп до Бога. Тъй като Бог имаше план за спасението на човечеството, Той беше промислил за такъв посредник – Исус Христос, Божият Син.

За да бъде ефективен посредник между създанието и Бога, човекът в градината трябваше да бъде едновременно част от създанието, и в същото време да притежава нещо, което да му дава достъп до Бога – Божия образ в него (Бит. 1:26). По същия начин, за да може някой да бъде посредник между Бога и падналия човек, той трябва да притежава естество, което да го прави едновременно съучаствуващ в Бога – Божествено естество – и в същото време естество, което да го прави съучастник в естеството на хората – човешкото естество. Бог не би приел посредник, който има само човешко естество – след Адам никой човек не може да се появи пред Неговия поглед. А посредник, който има само Божествено естество, не би бил приет и разбран от хората – според Библията Бог обитава в непристъпна светлина и е непознаваем за хората. Затова самият Бог в личността на Сина възприе човешки образ и пое на себе си задачата за изкупление на човечеството.

За да не бъда неразбран, ще поясня, че Синът не се е появил в момента, в който Мария е заченала. Нито пък е бил създаден в момента на Сътворението или преди това. Исус Христос е напълно Бог и съществува вечно. Според Йоана 1:1-18 Христос е Божието Слово, Този, Който е Бог и е бил в Бога от самото начало, въплътеното Божие Слово, въплътената Божия воля. Чрез Него са станали световете и чрез Него се държат всички неща (Кол. 1:17). Христос е Бог и това е неотменима част от християнската вяра.

В същото време, Той е напълно човек, Този, чрез Когото Бог изяви Себе Си на света. Тъй като самият Бог е непознаваем, Той изявява Себе Си на хората чрез Сина. Така Исус Христос е единственият ни път към Бога и единственият източник на познание за Бога. Той е Посредникът, без когото не можем да познаем Бога. Опитите да бъде познат Бог без Исус Христос са обречени на неуспех, защото самият Бог не може да бъде познат от хората извън Своето откровение в Христос (Евр. 1:1-3). Следователно, Христос е обект на нашето поклонение, защото покланяйки се на Него, ние се покланяме на Бога, Който е изявен чрез Него.

Той е също Изкупител, който даде живота Си за спасение на човечеството. Основата на създадената от Бога вселена не е метафизична, а етична. Физическите закони са временни и променливи (2 Пет. 3:10), но Божиите морални закони са вечни и непроменими. Според тези морални закони грехът – нарушението на Божия Закон – трябва да бъде наказан със смърт. Или самите хора, или някой вместо тях трябва да понесе наказанието за греха и да спечели изкупление за хората. Този Изкупител не може да бъде грешен, защото не би бил приемлива жертва. Така Исус, бивайки съвършен в Своето човешко естество, понесе наказанието на целия свят, за да стане Изкупител на човечеството.

Въпреки че служението на Исус Христос на земята беше ограничено във времето, човечеството не остана без Посредник след момента на Неговото възнесение. Той изпрати Духа Си, Който да ни води на всяка истина. Макар Синът в Своето земно тяло да не може да присъствува навсякъде, чрез Святия Дух Той може да присъствува на всяко място и във всеки вярващ. Святият Дух извършва делото на “въплъщаване” на възкръсналия Христос във всеки един от нас.

Възкресението на Исус Христос е дело на възстановяване на първоначалното състояние, което човекът имаше в градината. Това означава, че първоначалната йерархия, Бог-човек-създание, също е възстановена до своето идеално състояние. Човекът – но сега вече изкупеният човек, избраният от Бога за вечен живот – отново е Божий настойник над създанието. Докато човекът е бил без Христос, той е бил извратен, безотговорен настойник; с жертвата на Христос на кръста той става отново праведен, покорен настойник над Божието създание.

Съвременната Църква вярва, че след възкресението на Христос на кръста вярващите вече не носят отговорност за земята и нейните ресурси. Това е еретично послание, което всъщност е основано върху идеята, че изкуплението на Христос е ограничено и не обхваща цялата вселена. Библейската истина е, че ние сме спасени, за да поемем отново в пълна отговорност и покорство под Бога своите задължения по управлението и грижата за Божието създание. Човекът е направен от начало за да бъде посредник между Бога и природата; изкуплението отново го прави съвършен посредник между Бога и природата. Тази функция – посредник между Бога и природата – е част от самото естество на човека и тя не може да бъде отменена.

Божият закон – средство за господство

Човекът трябва да владее над създанието, но това трябва да става не по измислени от самия човек закони, а според Божия закон. Отговорното настойничество и покорството се състоят именно в това: човекът да представлява Бога пред създанието чрез налагане в създанието на Божия закон. Бог открива Своя закон пред човека; човекът го прилага на практика – това е схемата, по която Адам и Ева трябваше да работят.

С Падението те отхвърлиха Божия закон и се опитаха да управляват създанието по собствен, човешки закон. И веднага научиха урока, че само чрез Божия закон човек може да упражнява ефективно господство над създанието.

Но какво е законът?

Най-точното определение за Божия закон е, че Той изразява Божия характер в достъпни за човека понятия. Законът не е система от правила, която Бог просто изисква от нас като тираничен владетел. Законът ни показва стандарта на Божията праведност, тоест, как самият Бог би постъпил във всяка житейска ситуация, ако беше човек. Когато Той наистина се въплъти в човек, той спази съвършено Закона, защото Законът е Неговото вътрешно естество.

По същия начин, за да ни направи съобразени със Себе Си, Бог не би трябвало да прави друго, освен да вложи вътре в нас Своя характер. Какво казва Библията? Че с Новия Завет Бог ще сложи законите Си в ума ни и ще ги напише в сърцата ни. Само когато Божият закон е станал наше вътрешно естество, ще можем да изпълняваме предназначението, за което сме създадени – да упражняваме праведно господство над Божията земя.

Тук трябва да посочим, че съвременната Църква тълкува неправилно думите на Павел, че “вече не сме под закон, а под благодат.” Вярно е, че ние вече не сме под проклятието на закона. Христос ни освободи от това проклятие и сега сме свободни от наказанието, което Той понесе на кръста и което ние трябваше да понесем, ако нямахме Изкупител. Но какво да кажем за нашия живот след покаянието? Трябва ли да вярваме, че вече не трябва да спазваме никакъв закон? Също, какво да кажем за нашето участие в обществото? Пак ли не сме под закон? Ако ни питат какво казва Библията за дадена област от обществения живот, имаме две възможности: или да кажем, че Библията не съдържа конкретни правила за тази област – каквото повечето от християните днес неявно вярват – или да приемем, че библейският закон, открит в Стария и Новия Завет, дава конкретни правила за праведно лично и обществено поведение.

Освен това, невъзможно е да живеем без никакъв закон. Ако не приемем библейския закон за поведение, ние явно или неявно, съзнателно или несъзнателно приемаме някакъв друг закон, различен от библейския и противен на него. Изборът, който правим, никога не е със закон или без закон. Изборът, който всеки човек прави, е винаги чий закон възприемаме като стандарт. Така християните, които отричат, че библейският закон трябва да бъде стандарт за управление на обществото, всъщност активно искат някакъв закон, различен и противен на библейския, да бъде стандарт за управлението на личния живот и обществото. Така и става на практика днес: докато християните са изтикани в периферията на обществения живот, езичниците налагат неправедни закони.

Божиите санкции в историята

Както казах по-горе, Бог не е дотолкова отделен от Своето създание, че да го остави само на себе си да се движи като гигантски механизъм с пружина. Учението за иманентността на Бога има като свое логично следствие учението за Божиите санкции.

Според правната теория и здравия разум един закон е безсилен и мъртъв закон, ако не е придружен от санкции. Затова и Божият закон съдържа в себе си санкциите, които го правят жив и действен. Основната санкция на закона, както виждаме в Новия Завет, е, че “наказанието за греха е смърт” (Рим. 6:23). И наистина, всички християни вярват, че историята завършва с краен съд, в който Бог съди всички хора според делата, които са извършили в телата си. Този краен съд е с вечни последствия – праведните биват осъдени на вечен живот, а неправедните на вечна смърт. Това учение е основно за здравото християнско учение. Дори да няма други характерни черти на ересите в историята, безусловното приемане на крайния съд и вечните санкции е най-сериозният белег, по който да разпознаваме приятелите и враговете на Божието Слово.

Всички християни са съгласни, че във вечността Бог налага санкции срещу нарушителите на Неговия завет и дава вечен живот на праведните, но не всички приемат, че Бог налага санкции и в историята. В това отношение съвременната Църква е в плен на дуалистичното схващане, че Бог налага санкции във вечността, но се е отказал от своята активна намеса в историята. Този възглед изключва Бога като активен участник в историята. Той също лишава християните от възможността да съставят конкретно християнски възглед за историята, основан върху библейска морална причинно-следствена връзка. Историята се превръща в лишена от морален смисъл поредица от факти, които по никакъв начин не свидетелствуват за Бога на Библията и не спомагат за напредъка на благовестието.

Библията ни показва друга картина. Левит 18:24-29, Второзаконие 8 и 18 глава, многобройни стихове в Псалмите, свидетелството на историческите книги на Библията за историята на еврейския народ в Стария Завет, падането на Ерусалим и световната история след възкресението на Исус Христос недвусмислено показват, че историята не е нищо друго, освен поредица от санкции – позитивни санкции за покорство и негативни санкции за непокорство – от страна на Бога срещу отделни хора, общности и цели народи. Библейски историята не е случайна, нито е неутрална: тя е могъщ свидетел в полза на благовестието на Исус Христос. Тази активна намеса на Бога на Библията в историята трябва да бъде същностна част от християнската теология.

Есхатология

Историята според библейския възглед е линейна: тя има начало, кулминация и край. Времето не е безкрайно, както вярват езичниците. Краят на времето е съвършеното изпълнение на плана на Бога Създател. Какво очаква Библията за този край.

Първо, Библията очаква благовестието да бъде проповядвано сред всички народи по земята. Няма да остане нито един народ, където да не е било прогласявано Божието царство. Тъй като благовестието на Царството, заедно с новораждащата сила на Святия Дух, е най-могъщата сила в историята, очакваме все повече хора да приемат Исус Христос за своя Спасител и Господар. Дяволът и неговите последователи, които след смъртта и възкресението на Исус Христос са незаконно пребиваващи на Божията земя, поради липсата на мъдрост и отричането на единственото средство за праведно господство – Божия закон – ще отслабва все повече в сила и влияние, включително политически, икономически, интелектуално, и т.н. Християните ще стават все по-осъзнати относно силата на Божия закон да променя цели народи и относно ефективността на същия този закон да носи просперитет и справедливост; така те ще поемат в своите ръце все повече отговорност за управлението на Божията земя, нейните ресурси, и обществото. В края на времената земята няма да бъде управлявана от Антихрист, както съвременната Църква погрешно смята, а ще бъде управлявана от Исус Христос чрез Неговите представители тук на земята – Святия Дух и Църквата.

Второ, когато в края на историята земята бъде изпълнена с познание за Бога, практическо приложение на това познание във всички области на живота и обществото, и свобода и просперитет под Божия закон, Исус Христос ще се върне във физическото Си тяло за една съвършена, победоносна Църква, “красива като луната, чиста като слънцето, страшна като войска със знамена” (Екл. 6:10), която е победила дявола и неговите последователи в историята и е доказала всеобхватната сила на благовестието. Исус няма да дойде за една победена, немощна Църква – такава невяста не подхожда на Царя на вселената. Освен това, въпреки митологията на Църквата днес, Той няма да дойде тайно, така че да Го видят само вярващите в някаква форма на тайно “грабване,” а ще бъде видян от всички народи по цялата земя.

Трето, в момента на Своето идване Исус Христос ще седне на Своя съдийски престол, за да съди живите и мъртвите. Нечестивите ще бъдат осъдени на вечна смърт и ще бъдат хвърлени в огненото езеро, а праведните ще бъдат осъдени на награда и на вечен живот в царството на Исус Христос. Това учение за крайния съд е основно за християнското учение; всяко учение, което се опитва да принизи значението на съда или дори да го отрече, трябва да се смята от истинските християни за неприемлива ерес.

Четвърто, праведните остават на земята като техен единствен истински дом; сега, обаче, земята е свободна от грях и от “всичко, което съблазнява,” и те могат да вършат Божията воля и да бъдат покорни без никакви препятствия, които тяхната неизкупена плът и действията на дявола са поставяли пред тях преди.

Пето, неправедните, заедно с дявола и неговите ангели, са изхвърлени за вечни мъки в огненото езеро, което е мястото, приготвено за тях от създанието на света. Така праведните и неправедните са съвършено и вечно разделени и Божията правда и Божието величие стават явни на цялата вселена. Историята най-после стига до своята крайна цел.

Шесто, нещо, което не ни е дадено да разберем подробно какво представлява, Христос предава царството на Своя Баща, за да бъде Бог всичко във всичко (1 Кор. 15:28). Какво означава това, никой от нас не знае, и всяко размишляване върху този въпрос не може да бъде нищо повече от чиста спекулация.

Заключение

Християнската Реконструкция смята себе си за наследник на основната линия в развитието на християнското учение и приема като валидни ученията, развити от Ранната Църква и Реформацията – Триединството, двете природи, човешка и божествена, в едната личност на Христос, Божието провидение и абсолютното върховенство на Бога над Неговата вселена, Божието предопределение, и т.н. Християнските реконструкционисти приемат тези учения не само защото те са традиционни, а и защото са потвърдени от Библията, и всяко отклонение от тях води до логически парадокси и лъжливо представяне на Бога на Библията.

Благовестието не може да се разпространява ефективно, ако Църквата има неправилна теология. Идеите имат последствия и всеки теологичен възглед има своите въздействия в практиката. Докато Църквата бяга от истинското учение, както е било изповядвано от Ранната Църква и Реформаторите, тя ще бъде лишена от евангелизаторската сила на Ранната Църква и Реформаторите. Възстановяването на Църквата може да започне само с възстановяването на правилната теология.
бутони за социални мрежи