Select Language

сряда, 21 април 2010 г.

Халкедонският символ на вярата

Четвърти Вселенски Събор 451 г. сл. Хр.
Следвайки светите отци, ние обединяваме и призоваваме в поучението всички хора да изповядат единия и единствен Син, нашия Господ Исус Христос. Същият той е съвършен и по Божественост, и по човешка същност ; Той също е истински Бог и истински човек, с разумна човешка душа и тяло. Той е от същото естество и същност като Бог, ако е въпрос за Неговата Божественост и от същото естество и същност като нас, ако е въпрос за човешкото Му естество; така подобен на нас във всичко, освен в греха. Преди да започнат времената, Той бе роден от Отца по отношение на Неговата Божественост, а сега в тези последни дни за нас и заради нашето спасение, Той същият бе роден от девицата Мария, която е носеща Бог в утробата си, по отношение на Неговото човешко естество.
Ние също поучаваме, че приемаме и разбираме този един и единствен Христос Божи Син, Господ, Единороден  в две природи без смесване на природите, без преминаване на едната природа в друга, без да ги разделяме на две различни категории, без да ги противопоставяме една на друга в дадена област или функция. Отделеността на всяка една от природите не се унищожава от съединението им. Характеристиките на всяка една от природите са запазени, и двете природи съществуват паралелно в една личност и в една същност. Те не са разделени или откъснати в две личности, но те двете са единия, единствен и единороден Божие Слово, Господ Исус Христос. Така свидетелстваха старовременните пророци. Така самият Господ Исус Христос ни учи. Така и Символът на вярата в Никейското вероопределение ни беше предаден. Амин.

Ако Никео-Константинополският символ на вярата, разкриващ триединния Бог и основите на християнската вяра, е фундаментът, на който е изградена християнската теология, то Халкедонският символ за личността на Исус Христос е центърът, сърцето на християнската вяра. Тази доктрина, наречена христология, е най-ясната разграничителна линия между Християнството и всички други възможни религии, философии, идеологии и схващания.
Съединяването на Бог и човека в една личност, без това да води до размиване или обезличаване както на Божието, така и на човешкото естество, е най-интимната тайна от Божието откровение, воля и действие спрямо нас хората. Другите две монотеистични религии, юдаизъм и ислям, изповядват, че има един Бог Творец и Законодател, но за тях е кощунство Той да се съедини с хората и да придобие човешко естество. Древните езически вярвания и някои източни религии говорят за богове, станали хора, но тези божества, най-често създадени в легенда от човек, са се превърнали в хора, за да демонстрират самоцелно митични отвъд човешките възможности. Те не са станали истински хора, приемайки нашето естество в себе си и давайки тяхното, божественото, на нас.
Бездната между човечеството и Бога винаги е разделяла битието, същността и посоките на двете страни. Бог винаги е бил там горе, безкраен, абсолютен, съвършен. Човекът след грехопадението е останал там долу - в калта на земната природа и греха, ограничен, слаб, смъртен, покварен. Езичниците са се покланяли дори на демони на сили на злото - издигнати в култ, посредством суеверието си и поради страха от самото зло. Примери за това се срещат във всяка култура на народи, които имат традиции в култове, канибализъм, човешки жертвоприношения на божества на войната, злото и смъртта. Източните религии предлагат чрез самовглъбяване човек да намери себе си, да реализира своя духовен потенциал, но те не дават разрешение на проблема с греха и злото. Поне това показват традициите в културата им - кастови общества, лична и обществена пасивност са само едни от белезите. Юдаизмът и ислямът стигат до там да признаят съвършения и вечен Бог, да издигнат Божия закон - бил той истинен от Мойсеевия закон или изопачен от Корана и Шериата - като стандарт за поведение и да го налагат над хората, въпреки съпротивата на греха и злото в човешкото ни естество. Човешкият опит обаче показва, че грешното ни естество е прекалено силно и човешката ни воля не може сама да изпълни целия Божи закон (Римл.8:7-9). Тук е разликата - и центърът на християнската вяра чрез Христос Бог сам прекрачва бездната, приемайки нашето естество, без да обезличава Своето, напълно съединявайки се с нас, за да можем да приемем Неговото естество - чрез изкуплението ни от греха чрез жертвата Му.
Бог знае, че - колкото и да искаме - не можем да изпълним Неговите изисквания (Законът, даден на Мойсей) с грешното си естество, защото Законът Му е духовен (Римл.7:14). Само притежавайки Неговото естество чрез Святия Дух новото творение или обновеният в Христа и за Христа вътрешен човек, както го нарича ап. Павел - сме в състояние да изпълняваме Неговата воля и влезем пълноценно във функциите си на изкупени с кръвта на Единородния Му Син човеци. Това разбиране за Богоуподобяването е силно застъпено в разбирането на източното християнство. Приоритет и смисъл на християнския живот е сливането с Бога, придобиването на все по-голям дял от Святия Дух. Животът на повярвалия се уподобява на изкачването на една стълба, която води към небето. Колкото по-високо е стигнал човек, толкова повече се е слял с Бога, ставайки все повече и повече съучастник на Неговото естество (Петр.1:4).
Всъщност смисълът на вечния живот в теосиса не е нищо друго, освен сливането с Бога. В Евангелието от Йоан, Исус казва, че вечният живот е пълното познаване на Бога и на изпратения от Него Христос. Както още в Битие, когато Бог съединява Адам и Ева в едно при брака, така и тук изразът познавам Бога между Църквата и Христос означава съединяване, сливане с Него. Целият духовен живот на вярващия като личност и на Християнството като духовно цяло на земята е едно навлизане в общение с Твореца и предвкусване на това, което му предстои във вечността с този съвършен и обичащ го Творец, който даде Единородния Си Син, за да върне човека при Себе Си, изкупен от греха. Историята е пълна с примери за християнски светци, които още тук на земята напълно са посветили живота си на единението и сливането с Божието естество. Копнежът на душата по Бога, търсенето на непрекъснато лично общение с Него и отделянето от всякакви земни грижи са били пример за подръжание по пътя към съвършенството. Понякога това е означавало съзнателно лишаване на тялото от нормалните условия за живот, пълно отделяне от обществения живот, включително и от собствено семейство. Това преакцентиране на вътрешната интензивност, обаче, резултира в по-малка социална активност, в по-слаба ангажираност и в пасивност при прилагането на Християнството в различните области от земния живот на човечеството.
Освен вътрешно-духовния смисъл, учението за Въплъщението има значение и в обществен аспект. Тук е приносът на западния теологичен светоглед, който акцентира на практическото приложение на вярата във всяка област от общественото битие. В Матей 28:28 Исус казва: Даде ми се всяка власт на небето и на земята. В Деяния 5:29 и 17:7 виждаме, че християните не са изпълнявали онези заповеди на земните владетели, които са противоречали на Христовите заповеди. На основание, че властта на Исус е над всяка земна власт, те със смирение и чиста съвест са проявявали своето неподчинение по отношение забраната на юдейските властници относно проповядването на благовестието, а по късно и по отношение на задължителното идолопоклоничество, налагано с императорски укази. Това пълно отдаване на Христа посредством активен живот и спрямо светската власт, историята свидетелства, на християните е коствало (и коства) живота (Страдащата църква, Гонената църква в тоталитарните остатъчни режими или в ислямския свят и днес свидетелстват за това). Но според тях не е била и не е възможна вътрешната духовна вяра без адекватната външна изява във видимия свят. Противното би било лицемерие спрямо техния Господ. Езичниците в Римската империя и Гърция недоумявали какво толкова пречи на християните да покадят само една-две бучки тамян пред статуята на императора или някой езически бог, а после пак вътрешно да си вярват в техния Исус Христос. За тях последните били обречени фанатици. Същите аргументи и обвинения във фанатизъм отправят и съвременните постмодерни критици към Християнството всеки път, когато християните покажат неконформизъм и отстояват своята позиция при съвременни условия. Култът към императора, наричан доминус, (господ) и божи син, имал не само духовно-религиозен, но и гражданско-политически смисъл за Римската империя. Участието в този култ било клетва за вярност пред императора, който олицетворявал единството на цялата империя. Отказът от участие се възприемал като държавна измяна и бунт срещу императора и християните били преследвани не толкова заради религиозните им убеждения (в империята имало религиозен плурализъм спрямо множеството езически култове на различните народи), а по-скоро по държавно-политически причини.
Прогласяването, че Исус е Господ на всички (Рмл.10:12) включва обаче не само вътрешния духовен свят на хората, а започвайки оттам, то включва всяка една област от човешкото битие - семейство, образование, икономика, право, държавно управление, култура и изкуство и т.н. всичко онова, което обозначваме като човешка цивилизация. Вторият Адам, Божият и човешкият Син, Богочовекът Исус Христос, Който е от небето, започна своето служение като мина повторно по пътя на първия, земния Адам, като в пустинята поправи всички грешки, които първият беше допуснал с трите основни изкушения в Райската градина. Първият Адам съгреши и превърна райската градина в пустиня, носейки проклятие за цялото човечество с греха си, а вторият устоя на същите изкушения, давайки възможност на хората да превърнат пустинята на живота си в градина, започвайки от душата, носейки живот, милост и благодат. Човекът Исус Христос дойде, за да възстанови падналото творение, грешното човечество и да върне човека при Бога. Исус не само възстанови човека до позицията и състоянието, което бе имал преди грехопадението, но давайки ни Святия Дух да живее в нас, направи възможно осиновението ни от Бога и направени Негови деца, да сме и съучастници на Неговото естество. Това, което имаме в Исус, е много повече от това, което е имал Адам (Римл. 5:15,17).
Августин Блажени казва, че Бог никога не би допуснал злото, ако не можеше да го използва за създаването на нещо още по-добро от първоначалното творение. Това възстановяване започва от човешките души, обхваща цялостната личност - дух, душа и тяло, преобръща коренно човешките схващания, философия, идеали и ценности, резултира в променени дела (дела на вяра) на човека - променени личности, и от тук впоследствие променени обществени области - и по този начин стига до пределите на цялото човешко битие. Няма област от човешкото битие - нито личните и семейните отношения, нито икономиката или правото, нито изкуството или образованието, нито дори политиката и държавното управление, която да стои извън обхвата на изкуплението - християнинът заема централна, жива, активна роля в обществото и от тук всяко негово действие оказва влияние върху всички сфери на живота по принцип и в живота на околните му. Нещо повече, Християнството като алтернатива на живот не е просто ответна реакция на други начини на съществуване, напротив, тя е връщане към първоначалния, оригинален Божи замисъл за употребата на всяко нещо. Христос, вторият Адам, показа на човечеството какъв е трябвало да бъде животът, ако първият Адам не беше съгрешил, така както Бог още при сътворението го е планирал, давайки на човека и свободна воля, за да бъде личност, Божий образ и подобие, да взима собствени решения. Новият Адам е мерилото, стандартът, по който всеки човек може да прецени себе си и да разбере в каква насока да се променя. Никой човек не може да се оправдае, че Христос, бидейки Бог, налага на хората невъзможни и непосилни изисквания, тъй като самият Исус е точно толкова човек, колкото е и Бог. Човекът Исус изпълни всички изисквания на Божия стандарт - на Закона - като човек - показвайки как човек може с помощта на Святия Дух и в пълно смирение спрямо Отца да измине пътя на Неговото съвършенство. Светите отци от Халкедонския събор не случайно са наблегнали именно на това съчетание от двете естества, без те да се смесват, обезличават или променят, без да се раздвоява личността на Исус. Законът е неизпълним за старото, грешно естество. Пътят за изпълнение на закона, който сам по себе си е едно високо духовно изискване, се изминава само чрез новото естество в Христа. Колкото по-близо общува един човек с Исус, толкова по-силно и плътно е изпълнен с Духа Му. Духовен е един човек, колкото повече Христос се е изобразил в него. Тогава толкова повече Христос ще изпълнява собствения Си закон и воля в него и чрез него.Това не значи, че човек губи самоличността си. Новото естество е духовно в Духа на Христос и то желае в единението с Христа да върши духовния закон, вместо да му се противи, както плътското естество под тежестта на греха и злото прави, отделяйки човека от Бога. С разбирането, че Исус Христос е единственият Човек, който притежава цялата власт на земята библейското Християнство винаги се е разграничавало и се е противопоставяло на опитите през историята един властник да узурпира всяка възможна власт и така да наложи абсолютизъм или тоталитаризъм в управлението.
Библейското Християнство споделя схващането, че земните управници получават възможността си за власт от Бог, човек има право да разполага над автономен ред, но не да злоупотребява с този. И че духовната власт на Църквата не произтича от земната власт, а също идва директно от Бога. Така църквата, особено западната, винаги е била коректив на светската власт през историята. Светските управници е трябвало да помнят, че властта им не е безгранична и за всяко своеволие те носят отговорност пред човеците и Бога, и ще дават отчет и пред Божия Син, притежаващ всъщност властта над всичко. Това разбиране е демонстрирано през всички периоди на 20 вековната християнска история. През IV в. Амброзий, епископ на Милано (и учител на Августин), забранява на римския император Теодосий да участва в Господната трапеза, Причастието, заради жестокостта му при потушаването на бунт срещу управлението му в Солун. Божият служител изискал от императора да се покае. Дори и в залеза на римската империя не е било лесно нещо да заставиш императора да се поправи, налагайки му публично църковно наказание. Парафразирайки Евреи 11:6 -  без смелост не може да се изпълни Божията воля за поведението на един вярващ в обществото. През цялото Средновековие Църквата е отстоявала своята позиция в обществото, стремейки се да я съгласува с царете и императорите. Но Реформацията като вътрешноцърковен и обществен процес въстава срещу извращенията в католицизма, защото в по-късното Средновековие Църквата от коректив на светската власт и Христов посланик на земята, се изражда в огромна централизирана институция, репресираща всяка идея и действие, противни на нейните собствени възгледи, игнорирайки както Библейското послание от Бога, така и човешките нужди. Гражданското общество, появило се в следствие на Реформацията, издига тезата, че отделните институции, били те светски или религиозни, получават властта си от Бог и е недопустимо един човек, бил той папата или светски монарх, да застане на върха на пирамидата на властта, без да има някакъв коректив на властта му, с който да се съобразява. Идеята за абсолютната монархия като земно отражение на небесната йерархия е отречена и от самата Библия - както в структурата на властта в Мойсеевия закон, така и в по-лошия (по думите на самия Бог в Стария Завет чрез пророк Самуил до евреите, искащи система на управление с цар) вариант при царете, когато свещениците и пророците си остават пряко подотчетни за своите правомощия само на Бог и, разбира се, най-вече в структурата на Новозаветната Църква и Христовото разбиране за властта като служене на другите. В най-новата история християните в голямото си мнозинство са продължавали да се  противопоставят на тиранични режими, покорявайки се на Бог, прогласявайки Неговата воля. Страдащата църква и Гонената църква само през 20-ти и началото на 21-ви век са дали над 50 милиона жертви. Властта на Христос в живота на християнина и същевременната свобода на духа в Него означават за християните преди всичко изпълнение на пророчеството Му за този свят, че всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени. Това може да бъде битово гонение, следствие неразбиране на вярата в един относително спокоен демократичен, постмодерен свят, сам резултат на Реформационните процеси и рожба на Християнската цивилизация. Или истински гонения, изтезания и смърт - като онези, които преживяват ежедневно християните в Северна Корея, Китай, Куба, ислямския свят, Судан, Нигерия и мн. др. Тим. 3:12 ясно показва конфликта между христологичното и всяко друго разбиране за живота. Исус Христос, Възкръсналият, дава сам отговор на въпроса относно властта Му и свободата на духа - волята на човека и израза й в живота на отделния човек, християнина, е следствие на вярата ни в Него: А когато дойде човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?
April 20, 2006
бутони за социални мрежи