Select Language

вторник, 9 февруари 2010 г.

Цунами: голямата поука- от Божидар Маринов

„Държавни ръководители и бизнесмени от Шри Ланка, Индонезия, Филипините и Малайзия се събраха, за да обсъдят събиране и изпращане на помощи за пострадалите от ураганните ветрове по крайбрежието на Флорида.”

Как би ви прозвучала една такава новина? Смешно, нали? Шри Ланка ще помага на Флорида!

Или нещо такова:

„Президентът на Бангладеш обеща помощ от няколко милиарда долара за възстановителните работи след земетресението в японския град Кобе.”

Някак сме приели за съвсем естествено в каква посока текат световните помощи. Приели сме за естествено, че едни народи са богати и имат изобилие, от което да дават, а други са бедни и се нуждаят от помощи. И никога не си правим голямата поука от това. И когато Америка или Япония, или Южна Корея пострадат, приемаме за естествено, че те сами ще си помогнат. Но когато пострадат Шри Ланка и Индонезия, пак е естествено да очакваме богатите да се намесят и да помогнат.

А няма нищо естествено в това. Защото ако мислехме естествено, трябваше да си зададем въпроса:

Защо едните са богати и могат сами да си помогнат, а другите са бедни и трябва някой да ги носи на ръце?

Нека да направим сравнението. След Втората световна война Япония и Корея са страните с най-големи поражения. Япония е особено засегната. Освен атомните взривове над Хирошима и Нагасаки, почти всеки индустриален център е изравнен със земята от американските бомбардировачи. Снимки на Токио и Йокохама от онова време показват печални картини като тази на Сталинград след капитулацията на фон Паулус. Не само това, а и самата тъкан на японското общество е разкъсана. Властта, която досега е разчитала на традиционната шинтоистка преданост на японеца, вече не съществува.

Япония понася огромни жертви в жива сила

не толкова от куршумите на съюзниците, колкото от култа към смъртта, към който са тласкани японските войници в Тихия океан след всяка военна загуба – американските репортери съобщават за масови оргии на ритуално самоубийство сред японски войници и офицери по тихоокеанските острови. След войната Япония е в отчайващо състояние – без природни и индустриални ресурси, дори без работна сила, която да работи по оризовите полета.

Корея не е в по-добро състояние. Първо опустошена от японските войски, след това опустошена от войната през 50-те. До 1968 Корея все още е споменавана в бюлетините на УНИЦЕФ и други световни организации като хронично гладуваща страна. Днес възрастните корейци все още помнят гладните времена на 60-те години, дори сред изобилието на съвременното корейско общество.

От друга страна, Шри Ланка (Цейлон) винаги е била един от любимците на Британската империя. Островът не преживява никаква война. През целия период на британското управление към него се стичат инвестиции не само от Великобритания, но и от други европейски страни, привлечени от изобилните ресурси, както и от стабилното обществено и политическо състояние. Когато през 1948 Шри Ланка получава своята независимост, англичаните оставят страната с изградена инфраструктура, сравнително индустриално развита и с елит, образован във водещи английски университети.

Индонезия понася тежестите на войната, но не толкова, колкото самата Япония.

Икономическото състояние на Индонезия

в края на войната е също толкова лошо, както е това на Япония. С една разлика: Индонезия има изобилие от природни ресурси. Нефт, природен газ, черни и цветни метали, каучук – всичко, което й трябва на една икономика, за да не зависи от външни фактори и да се развива безпроблемно.

При това сравнение е забележителен фактът, че 50 години по-късно (или 30 години за Корея) Япония е втора икономика в света, а Корея е на девето място. А Шри Ланка и Индонезия още не могат да се отлепят от дъното. И Япония, и Корея се справят съвсем сами с всякакви бедствия, докато Шри Ланка и Индонезия се нуждаят от помощи. Кое е попречило на Шри Ланка и Индонезия да се развият икономически до нивото на Япония и Южна Корея? По-точно, кое е направило Япония и Южна Корея да станат икономически сили, а Шри Ланка да си остане на нивата от ХІХ век? През 1950 всички обективни фактори обещават блестящо бъдеще на Шри Ланка и Индонезия, и изразяват пълен песимизъм за Япония и Южна Корея. Защо става обратното?

Защото икономическото развитие не зависи от първоначалните условия и природните ресурси.

Икономическите фактори не са и никога не са били обективни. Единственият важен и истински фактор за развитието на икономиката е субективен: геният личността, нейното трудолюбие, решимост, поглед към бъдещето, готовността на човека да поема риск, като инвестира и жертва сегашния си просперитет за бъдещи ползи, стремежът му да се развива и да постига своите цели. И подчинен на това е другият субективен фактор: Свободата на индивида да реализира себе си.

Япония през 50-те и Корея през 60-те очевидно осъзнават вредата от традиционните ценности, които са наследили. И вместо да се придържат към колективистичната традиция, в политическата и икономическата област възприемат и подражават на икономическите ценности на нацията, която е доказала, че е способна на зашеметяващ икономически растеж – САЩ. Обратно на твърденията на някои коментатори, че след разрушенията от войната една страна се нуждае от силна държавна регулация, за да се изправи на крака, японските държавни ръководители след войната правят точно обратното – държавата се оттегля почти напълно от икономическия живот. За първи път в своята история японците получават правото и възможността да реализират себе си като индивиди и личности. Свободни от държавни регулации и контрол в развалините на следвоенните градове на Япония се създават първите свободни компании, които след това ще се превърнат в световни концерни – Фуджи, Сони, Хонда, Дайей и много други. Вече съществуващи компании като Мицуи и Панасоник прекъсват своите връзки с политическата система и започват да се учат на бизнес от своите американски колеги и партньори.

Корея е още по-удивителен пример, защото там това освобождаване на индивидуалния гений и производителност през 60-те става в условията на военна диктатура. Данъците са ниски, регулациите на икономическия живот почти отсъстват, държавата на генералите се ограничава само до възпиране на престъпността (както след едно десетилетие ще направи един друг военен диктатор - Аугусто Пиночет). Политиката е силно ограничена област; но пък корейците имат пълната свобода да реализират себе си като производителни участници на пазара.

През това време Индонезия и Шри Ланка изоставят ценностите на индивидуалната свобода и свободния пазар, които са научили от своите британски и холандски колонизатори. Вместо да се учи от Америка на икономически успех, Шри Ланка предпочита да праща своите студенти в Москва и източен Берлин, за да се научат как да регулират и контролират частната собственост и предприемачеството. Индонезия, макар да смазва един комунистически бунт, възприема политика на държавни регулации и ограничения върху живота и икономическата дейност на хората. Нито Шри Ланка, нито Индонезия, нито някоя друга от страните в региона – с изключение на Сингапур – не запазва ценностите на европейската цивилизация на разделение между държавата и икономиката.

Резултатите са очевидни.

Япония и Корея редовно са разтърсвана от земетресения и цунами. Съединените Щати редовно са посещавани от урагани и торнада и всякакви други природни бедствия. Но никоя от тези страни не е очаквала, нито е искала помощ от останалия свят, за да се справи сама с проблемите си. Индивидуалните японци, корейци и американци са способни да се справят със своите си проблеми, защото са зрели и способни.

За разлика от индонезийците и шриланкийците.

В това може да има голяма поука за България.

Къде искаме да бъдем след 50 години: където са Шри Ланка и Индонезия или където са Япония и Корея? Какво желаем: бедност в държавни регулации и контрол или просперитет в индивидуална свобода и свободен пазар?

Дано да се поучим от грешките и успехите на другите.