Select Language

неделя, 3 март 2013 г.

Бял прах по пътя към ада


Иво Орешков е сред малкото щастливи хора, които правят това,  което им харесва. И за това му плащат. Когато хобито стане професия, не се  налага да ходиш на работа, казва сватбеният фотограф. Той е обичан съпруг на  Цветелина и грижовен баща на четиригодишния Денис и красивата Дана, която е само  на 12 месеца.
 Навремето за такива мъже пишеха очерци в списание "Жената  днес". Днес те са желани гости във всички феминистични предавания, където ги  питат имат ли домашен любимец, каква порода е и с каишка ли го разхождат  сутрин.
Но не бързайте да слагате Иво в онази категория на добри  хлапета, които учителките хвалят, че слушат и ще постигнат много. Защото не е  така. Години наред момчето от Мездра е имало само една цел - съзнателно или не  да се самоунищожава. Правил го особено сполучливо и може би днес вече никой  нямаше да си спомня за него, ако не бяха три жени и един Бог.
Талантлив рисувач, Иво имал късмета отрано да попадне в  най-доброто за човек като него място - Художествената училище в Троян. Под  пръстите му глината се превръщала в изящни вази, съдове, чаши. Грънчарят може да  прави грънци, но без съмнение е артист. А истинският артист трябва да пие. Така  разсъждавали съучениците и безпаметно се наливали. Иво бил част от  неизтрезняващата компания, но твърд противник на наркотиците, на които вече  робували доста от приятелите му. И тогава се случило фаталното. Търсете жената.  Любовта. Нея обаче вече я нямало. Избяга. Край. Ще се мре. Щом е така, то поне  да бъде с кеф. Към алкохола се прибавя и най-достъпният тогава наркотик -  кодеин. Той съдържа морфин, замайва сладко, издига в облаците, прави те велик.  Но най-важното - измъква те от реалността. От спомена за Нея. От жестоката  истина, че вече я няма. И така веднъж седмично, два, всеки ден. Краката все  по-бързо крачат надолу. Вече дори бягат. Там е бездната.
Казармата не е приятно място, но в случая е надежда. Възможност  бавното самоубийството да се предотврати. И може би това щеше да стане, ако  службата не го отвежда в София. Охранява посолствата. Наоколо е пълно с аптеки.  Дилърите и пакетчетата хероин се разхождат от "Попа" до "Славейков". Дозата е  двеста тогавашни, да каже 20 днешни, лева. Боецът продава по малко марихуана и  печели, колкото да си купи така желания опиат. Все още е млад, здрав, има  надежда. Но тя се оказва напразна.
 Идват едни осем години, които днес Иво определя така: четири  живеех, за да се друсам, а останалите четири се друсах, за да живея.
 След шест месеца под непрекъснатия диктат на хероина Иво си  дава сметка, че вече е на ръба на пропастта. Ще му се да се дръпне назад.  Изходът: Да следва. В Велико Търново все още няма хероин. Скоро е студент по  специалността педагогика на изобразителното изкуство. Ново начало? Може би, ако  не бяха аптеките наоколо. Една добра комбинация от няколко хапчета води до  ефекта на хероина. Даже по-добре. Приятелите, колкото са останали, знаят по  всяко време къде е: лежи на някоя от пейките във факултета. Неадекватен. Веднъж  загубил съзнание. Познатите му решили, че е пиян, и го оставили. Да се наспи.  Цял ден лежал като труп. Накрая дошла линейка. В болницата го свестили. Събудил  се на следния ден вечерта. В главата обаче нищо. Нито спомени, нито представа  къде е. Тръгва да търси дрога. Пазачът на университета му припомня какво  горе-долу се е случило. Това, което си спомня, го поразява: Цяла нощ се лутал из  търновските квартали, а мисли, че е във Враца. Шок. Наел такси. Оказало се, че  няма пари. Изхвърлили го. Събудил се окъсан и кален. Скоро го изключват. Връща  се там, откъдето е тръгнал - в Мездра. Вече е твърде далеч от онзи невинен  тийнейджър, тръгнал да учи изкуство. Вече е тотална разруха.
Старите приятели отдавна са се отказали от него. Денят е  посветен на това, да намери пари и отиде до София за хапчета. Магазинчето на  сестра му е най-достъпният източник на банкноти. Краде 2000 марки. Хващат го.  Връща една трета. Останалите са изхарчени. И най-близките вече са безпомощни.  Бягат. Опитът да започне лечение с психиатър се оказва безуспешен. Проваля се за  седмица. Добре че са приятелките аптекарки. Сред тях Иво е с ранг доверен  клиент. Дава му се на версия, има канали. Почти няма миг, в който е адекватен.  Често си губи мисълта. Забравя какво говори. Пътуващите за Враца често го виждат  на Централна гара да проси пари за билет. Каквото е имал сутринта, е превърнато  в хапчета. Колкото повече, толкова по-добре.
Една вечер му се приисква хероин. Отдавна не се е боцкал. Кара  на хапчета и много цигари. И изведнъж това забравено изкушение - хероин. Може би  защото в запушеното гарово кафене видя тези две стари приятелки. Хероиновата  среда е по-особена. Иво бе загубил връзка с нея. Но тези момичета бяха хит в  компанията. Те могат да намерят всичко. Сутринта бе откраднал от сестра си малко  пари, затова без притеснение се приближи:
- Здравейте. Имате ли малко стаф?
Погледнаха го. Едната дори се усмихна:
- Да. Имаме. Най-добрия на този свят... Исус Христос.
Разбира се, това не бе отговорът, който Иво бе очаквал. За да  им се хареса обаче, показа им миниатюрния екземпляр на Библията, с който не се  разделяше. През годините често и дълго се молеше. Търсеше спасения от ада, в  който бе попаднал. Напразно. Момичетата обаче твърдяха друго: Повярвали в Бог.  Той променил живота им. Спрели с дрогата.
При следващите си идвания в София Иво все по-често се среща с  новите си приятелки. Говорят му за надежда, че нещата имат смисъл, че Бог обича  всички, дори и такива боклуци като него, че не е създаден да живее като парцал,  а има бъдеще. Думите звучат непознато. Никой от хората около него не говори  така. Там е мрак и тъмнина. Църквата е следващото място, в което  тримата започват да се виждат. Удобно място. Отсреща е аптеката, от която  пазарува. Взема хапчетата, влиза да се моли и... поспи.
Ако има нещо, което всеки наркоман желае повече от дрогата,  това е да се отърве от нея. Още от утре. Иво се запознава с жената, която е  помогнала на момичетата. Тя иска само едно: да реши категорично, че спира. В  противен случай нищо не може да направи.
 Ще се молим за теб, ще постиме за теб и Бог ще направи чудо,  казват му трите жени. Да, но едва ли точно за мен, мисли си Иво. Но ще опитам.  Отчаяният няма какво да губи.
На двесесетия ден Иво Орешков престава да взема дрога. Дотогава  всеки ден момичетата се молят за него, постят последователно, не го изоставят,  когато нещо го заболи. Молят се. Посърналото му лице започна да порозовява,  изпъкналите кости се скриват. Изкуши ли се, казва и те сядат да се молят.  Изкушението чезне. Три месеца са заедно. В един апартамент. Първото излизане на  улицата, а после пътуване до Мездра са изпитание. Дали всички усилия няма да се  провалят за миг. Дали няма пак да потъне в някоя аптека. Страховете са напразни.  Иво издържа. Чувства: Бог е с мен. Той е в живота ми. Тук. Иначе щях да съм в  гроба. Ето, денят е светъл, има надежда. Има за какво да се събудя  утре.
Бог не пожела да умра!
- Иво, преди 13 години престанахте да взимате наркотици. Животът ви стана друг. Мнозина искат да ви последват. Как да го направят?
- Едно от нещата, които ми помогнаха да се стабилизирам, след като спрях наркотиците, беше един цитат от Библията. Сякаш бог ми рече тогава: Нека слабият да каже: Аз съм силен. Този стих ме удари силно. Защото цял живот съм се чувствал слаб. 
- Как приеха промяната ви хората около вас?
- Всички в Мездра знаех, че съм най-пропадналият. Като ме видяха променен, не можеха да повярват. Говоря им, че Бог ги обича и други такова неща. Тогава те решиха, че съвсем съм полудял. Едно приятелче ми каза: Ей, ние всички си мислехме, че ще умреш. И аз си мислех, отговарям, но бог явно е имал други планове. Баща ми много се зарадва. Въпреки че си остана невярващ. 
- Какво стана с момичетата, които ви помогнаха?
- Те са светици. Едното и мъжът й ми станаха кумове. Те и двамата са бивши наркомани. Сега имат четири деца. Съпругът е пастор на църква.
- Как се срещнахте със съпругата си?
- Щастлив от промяната, все по-често се прибирах у дома. Раздавах християнски брошурки. Дадох на едно момиче. Беше с гаджето си. Той я скъса. На служба в църквата се молили за нея и часове по-късно изчезва екзема, която имала от много време. Така повярвала. Следващия път се видяхме вече в църквата. Тя беше още ученичка. Когато дойде да учи педагогика в София, започна да идва в църквата. След четири години познанство установихме, че сме влюбени. Година по-късно се оженихме. 
- Сега вие помагате на наркомани. Успявате ли? - Поне се опитвам. Когато спрях, бог сякаш ме призова да се върна в калта, за да вадя и други. Вече няколко години го правя. Организираме сбирки на хора с проблеми. Идват момчета, които са зле. Казват: Ти нищо не разбираш. Аз съм бил по-зле - отвръщам. Те не вярват, гледат ме и не могат да си представят какъв съм бил.
- Как се срещнахте с Иво Захариев, звездата от "Под прикритие"?
- Имаше служба, пасторът проповядваше. В църквата обаче нямаше място. Много хора седяха на стълбите. Между тях и Иво. Току-що беше завършил. Преди година му станах кум. В група "Изход" искаме да помагаме. Има хора, на които променихме живота. Те за мен са надеждата. Продължаваме напред. Нищо че сме още в началото.

сподели ме