Select Language

сряда, 9 март 2011 г.

Жената след работа

Това е една статия, която толкова ме впечатли, че не можах да не я публикувам в блога си. Статията е взета от Блогът Чатпатка.
Понякога много ми се иска да имам някакъв талант. Например, ако можех да рисувам, най-много бих искала да пресъздам разочарованието. Както и вечно съпътстващото го безсилие.
Сега, например, бих нарисувала жена. Жената на днешното време. Силна, стилна и независима си мислиш ти. Представяш си я с дизайнерски костюм, с папка в ръка, с вдигната нагоре, прибрана коса, крачеща уверено в някой космополитен метрополис.
Но не. Някои неща просто не могат да се модифицират.
Жената, която бих нарисувала не би била ‘жената на работа’, която описах по-горе, даваща си вид, че идеално балансира между семейство и кариера.
Моята жена е жената след работа. След като всички вкъщи са вечеряли и отдавна заспали. След като е разтребила кухнята. След като е пуснала пералнята и изгладила изпраните дрехи. След като е приготвила закуска за децата си и обяда на обичания си съпруг за следващия ден. Бих я нарисувала с чаша вино и цигара в ръка, седнала на верандата в един часа през нощта, знаейки, че се лишава от така необходимия сън, но вкопчена в идеята за тези 20 минути, които са само нейни. Отпивайки от виното, усеща умората по всеки мускул, всяка кост от тялото си. Аромата на горещият, горчив тютюн хем я приспива, хем и носи спокойното усещане на отмората.
Оставяйки цигарата на пепелника до себе си, а чашата вино на земята, тя обхваща лицето си с ръце и потрива, първо слепоочието, после очите, а после с отворени длани и цялото си лице. И си обещава наум, че този уикенд ще отиде на масаж. После се вразумява и изброява в главата си всички неща, насрочени за тогава, които са приоритет. Решава, че пак няма да има време за себе си и започва да мисли колко малко е времето. Не съжалява нито за миг за времето прекарано в грижи за семейството си. Но съжалява, Господи, как само съжалява за безкрайните часове отделени за благополучието на вечно недоволния си работодател. Ден след ден, месец след месец, година след година... Бяха изминали вече петнадесет години! Петнадесет години без жив спомен. Естествено спомени имаше, но бяха толкова технически, свързани с проблемите и с успехите на фирмата... толкова мъртви. Лишени от топлина, лишени от чувства, каквито и да е чувства, дори носталгия. Човек, разбира се, лесно изпитва носталгия към минали години, но в този случай, просто нямаше към какво да се изпита. Това, което се случваше тогава, се случваше и днес. Нищо по-различно. Това бяха спомени, които включваха други хора, чужди хора. Колеги, клиенти, шефове. Нищо мило, нищо, което да си струва да се закачи в албума за онези дни в края на живота, когато връщайки се назад си спомняш и изживяваш отново и отново в годините на старостта.
А тези години наближаваха с бясна скорост. Бяха изминали вече петнадесет. Цели петнадесет! Тя самата вече беше на 45.
Жената отвори широко очи разтърсена от горещата вълна на осъзнаването, която заля тялото й. Тя бе подарявала на тази алчна и лишена от човешки ценности и уважение към личния живот на хората машина за пари наречена служба, по 12 часа усилен труд на ден, 264 часа месечно, 3168 часа в годината, общо 47520 часа от живота си, които нямаше как някой да й върне.
Беше се отчуждила от семейството си, не знаеше що за хора са децата и, а в замяна получаваше заплата средна хубост, с която дори не можеше да си позволи да отиде на почивка. Е, да. Преди два месеца изплатиха ипотеката на къщата и вече поне нея имаха.
Но дали тази къща беще дом? Да. През уикендите и късните вечери, да. Но не и през дните. През дните беше просто празна сграда, където децата можеха да си захвърлят раниците и при добро желание да хапнат нещо от хладилника преди да изхвърчат към... където и да е.
Петнадесет години! Без спомени. Без да усети тръпката на младостта, която някак от само себе си се задуши в битовизма (въпреки, че в началото се бореше геройски ), след като осъзна, че няма време за нея.
Петнадесет години! Безброй пъти се заричаше в началото, че нещата ще се променят, но така и не събра смелост да напусне работата си. Заради ипотеката, естествено.
Петнадесет години! И нито един спомен. Толкова много неосъществени мечти. Но поне имаше къща.
Въпреки,че синът и заминаваше да учи в големия град догодина, а и дъщеря и вече завършваше... Боже, кога пораснаха? Като че бе вчера, когато я следваха по къщата и търсеха вниманието й. "Виж, мамо!", "Мамо, виж ме!" "Мамо, гледай какво мога", "Мамо, нарисувах теб!". Бяха хубави времена. Бяха времена на невинност и безусловната им любов я караше да се чувства полезна. Да усеща, че прави нещата както трябва. Прощаваха й с лекота нервните изблици и вечното оправдание "Мама е много изморена, после..."
Господи, кога спря всичко това? Кога се умориха да се борят за вниманието й? Кога спряха да казват "Виж ме, мамо!" Кога? Кога стана на 45? Кога спря да иска да живее и се примири? Кога изчезна искрата в очите й, когато в колата засвиреше любима песен и мислите й се отнасяха към бъдещето и всички неща, които щеше да опита и направи? Кога всъщност започна да се дразни от силна музика? Кога остаря...?
Някои неща не могат да се модифицират. Жената е създадена да се грижи за семейството си пълноценно и да намира радостта в това. Жената не е създадена да се грижи за благополучието на един или друг работодател. Ние, жените сами станахме жертви на собствените си капани: феминизъм и еманципация. И най-жалкото е, че повлякохме със себе си и собствените си деца, които имат майка само през уикенда.
Отпивайки последната глътка вино, жената направи своя горчив извод. Тя се бе родила, за да изплати една къща. Една къща, която скоро щеше да е празна...