Select Language

понеделник, 2 август 2010 г.

Новите еничари на държавната просвета

"Съзнателното отклоняване на деца от образователната система е много тежко нарушение. Този смешен плач за глобите в закона трябва да го изоставим."
Сергей Игнатов, министър на образованието

Една от основните тактики на мракобесния съветски комунизъм беше да отнема децата на опонентите на режима, да ги настанява в домове за сираци и да ги обучава в омраза към собствените им родители, тъй като последните били "врагове на народа".
Тази политика на държавно отвличане на малолетни от родителите им със съответните контекстуални модификации има своето продължение и днес. Противопоставянето на политиката, че детето е държавна собственост, в съзнанието на управляващите, които я измислят и прилагат, е "много тежко нарушение". С приетите изменения на първо четене на просветния закон - въвеждане на задължителна забавачка от петгодишна възраст, се задълбочава откъсването на децата от родителите.
Българското държавно стремление към тоталитаризъм и налагане на административната воля над населението е изумително. Министър Игнатов заяви, че ако не могат да плащат глоби, родителите на неусвоените в държавната просветна система деца щели да полагат обществено полезен труд.
(Предлагам да ги оковат във вериги за по-ясно назидателно послание към тези, които считат, че имат право над собствените си деца.) Наглостта, мрачната сянка на българския национален характер е ярко изразена в цялата концепция по прилагането на държавната образователна визия.
аза за целодневно обучение държавата няма. Но е готова да налага глоби за родители, които не си предадат децата. "Там, където няма създадени условия, няма да има глоби", успокоява министърът. Засега. На гол тумбак чифте пищови - заредени и готови да гърмят.
Има алтернатива, която, ако не е късно да бъде законодателно приложена, ще се наложи сама. Държавата въпреки безспорния си провал в просветата контролира образованието, без да допуска истинска конкуренция. Бюрократите трябва незабавно да се откажат от претенцията да се самообожествяват като единствения източник на власт и компетентност по образованието.
Държавното училище трябва да бъде поставено на равна основа с всички други източници и системи на семейно, частно и публично образование. Държавата трябва да се докаже като качествен доставчик и да се състезава за вниманието на родителите, а не да разпорежда глоби и насилие над тези, които отказват да влязат в доказано неефективната й просветна система.
Освен това държавният служител трябва да осъзнае, че децата не принадлежат на държавата, а на своите родители.  Този конвейер за оформяне на човешки съдби по калъп не успя при комунизма и националсоциализма.
Завръщането му в посткомунистическа България обаче очевидно е обозрима реалност. Не случайно Европейската конвенция специално защитава правото на родителите да отглеждат и образоват децата си съгласно своите "философски или религиозни възгледи".
Възможно е покровителственият тон на министър Игнатов да е предвиден за тези родители и социални слоеве, за които образованието на децата не е приоритет. Българските управници обаче трябва да започнат да приемат факта, че има и хора, които, въпреки че не са в държавното управление, са способни на самостоятелна мисъл, без да се налага държавата принудително да ги обгрижва.
В краен случай, ако не се откаже от неоснователната си претенция върху образованието на всички, държавата ще трябва да очаква неизбежните последствия. Защото от управленските действия се вижда, че интересите на държавата и тези на народа не са непременно идентични, колкото и да се опитват да ни го втълпят. На нас и на децата ни, заведени под строй в държавните просветни институции.

*Авторът е издател и главен редактор на онлайн списание "Свобода за всеки" (www.svobodazavseki.com) и съучредител на Асоциация за домашно образование (www.adobg.com)