Select Language

събота, 5 юни 2010 г.

Критерии за истинност на библейския мироглед


 “. . . за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости. . .” (Еф. 4:14).
Църквата днес, няма никакъв конкретно библейски мироглед, няма библейски възглед за философската основа на която и да е област от познанието, няма цялостна картина за Божието създание. Но . . . нали помните, няма човек без цялостен мироглед и философия; ако някой не осъзнава своята философия и мироглед, то той несъзнателно е възприел някаква чужда философия или мироглед. Християните, в своето нежелание да изследват Библията, за да си съставят цялостен библейски мироглед за цялото създание, несъзнателно са възприели дяволската философия във всяка област от живота. С други думи, църквата днес е пълна с християни, които имат спасени души и езически умове.
Критериите за един библейски мироглед не са основани на някаква независима логика. Те следват от вярата в истинността и непогрешимостта на Библията, в това, че тя е пълното и единствено писано слово на Бога Създател, нашият критерий за истинност и праведност.
Ето и самите критерии:
1. Теоцентричност
Библейският мироглед трябва преди всичко да бъде теоцентричен. Теоцентричен идва от гръцката дума qeos – Бог и латинската centrum – център, среда, отправна точка. Като вярващи в Библията християни ние сме длъжни да приемем, че Бог е създал света от нищо. Следователно, преди сътворението е нямало нищо друго освен Бога. Той не е боравил с някаква предварително съществуваща, неоформена материя, от която е създал подреден свят. Съществувал е само Той и в даден момент е решил по Своята воля, чрез силата на Своето слово, да създаде света такъв, какъвто го виждаме. Всичко, което съществува, води началото си от Бога. За да създаде света, Бог е вземал формите, идеите, понятията, процесите, вдъхновението и т.н. единствено от Себе Си, защото не е съществувал никой друг. Така стигаме до извода, че не може да съществува никакво понятие в нашия мироглед, което да не води началото си от Бога. Бог е напълно независим от нашите понятия и възприятия, затова никога не можем да дадем някакво пълно, изчерпателно определение или обяснение за Него. Също, ние не можем да дадем какво да е определение за кое да е нещо, което в крайна сметка да не стига до идеята за Бога. Докато езичниците приемат понятията или като дадени сами по себе си, вечни и независими (реализъм), или като плод единствено на спекулациите на човешкия мозък, но нямащи реална стойност (номинализъм), ние сме длъжни да даваме на всяко нещо само тази дефиниция, която показва неговото място в Божия план за Божието създание. Така ние можем да говорим за икономика, мениджмънт, право, образование, политика, управление, семейство и т.н. само защото Бог е Икономистът, Мениджърът, Съдията, Учителят, Царят, Бащата и т.н. Всяка характеристика от заобикалящата ни среда трябва да бъде изследвана като следваща и произтичаща от Бога и нищо друго. Така също ние не смеем да определяме Бога според нашите земни понятия – както вече казахме, ние даваме имена на нещата според техния произход от Бога.
Всяка идея, която не съдържа в себе си Бога като първостепенна отправна точка, е противна на библейския мироглед. Библейският мироглед може да се приеме само съзнателно, следователно когато нещо не е съзнателно и изрично основано върху Бога на Библията, то е основано върху някой друг бог. Когато се опитат да ни пробутат някакъв възглед, който е основан върху “обективна реалност,” а не следва конкретно и изрично от Бога на Библията, ние трябва да отхвърлим такъв възглед – “обективната реалност” е мит; цялото създание е неизбежно личностно и субективно – то е създадено и принадлежи на Бога Създател. Християнинът е длъжен да отхвърли всяка теория или логическа схема на езичниците. Ние нямаме право да приемаме като верни нито езическата наука, нито езическото образование, нито езическото право, нито езическата психология, нито каквото да било друго езическо нещо, колкото и правдоподобни, очевидни и доказани да изглеждат те в очите ни. Само науката и позна нието, основани изцяло и изрично върху вярата в Създателя, могат да бъдат верни и приемливи за християнина.
2. Откровение
Библията заявява изрично, че всяко знание идва от откровение. Човек не може да получи истинно познание, ако то не му е дадено от Бога чрез Святия Дух. Нито вярващите, нито невярващите могат да постигнат и най-малкото разбиране за процесите и закономерностите във вселената и обществото, без да са получили това познание чрез свръхестествено откровение. Човекът винаги е живял единствено чрез познанието, което Святият Дух в голямата си благодат към хората им е давал. Човекът не може сам по себе си, автономно, да си създаде познание за каквото и да било нещо; той получава познанието изцяло и единствено по свръхестествено откровение.
Човекът е създание. Едно следствие от този факт е, че той не се ражда “чиста дъска.” Ние се раждаме с някакъв първоначален поглед върху света. Всеки човек се ражда духовен наследник на Адам и като такъв още при зачеването си участвува представително в греха на Адам. Това означава, че още от самото начало всеки човек носи в себе си основните презумпции на дявола, които подтикнаха Адам и Ева да съгрешат: че човекът може да бъде независим, обективен съдия между Бога и дявола. Така всяко дете при раждането си е изпълнено с егоизъм и желание за грях, които са естествено следствие от дяволския начин на мислене, наследен от нашия баща Адам (Пр. 22:15). След време, когато детето порасне, то започва да прилага на практика този начин на мислене и така вече участвува пряко в греха на Адам. Но грехът на Адам не беше нещо, което Адам можеше сам да си измисли: той му беше внушен от личност: дявола. Адам нямаше как сам по себе си да реши, че е безопасно да яде от плода на дървото: смъртн ата заплаха е твърде сериозно нещо, за да се реши той самостоятелно да провери дали тя е реална. Затова непокорството срещу Бога трябваше да му бъде внушено от личност. Трябваше някой лично да му “отвори очите,” че всъщност е безопасно да яде от плода, защото няма наистина да умре. Заповедта да не яде от дървото му беше дадена лично от Бога. Внушението да яде му беше дадено лично от дявола. Човекът можеше да действува или като последовател на Бога, или като последовател на Сатана. Но той не можеше да действува самостоятелно, защото, поради факта, че човекът е създание, това не е възможно.
Следователно, когато едно познание не идва от Божието откровение, то идва от дяволско откровение. Ако една идея не е съзнателно внушена от Бога, то тя е внушена от дявола. Няма значение дали тя е дошла чрез наблюдения, размишления или някакъв друг познавателен метод; ако идеята не е дошла чрез осъзнато откровение от Бога, то тя е дошла от дявола.
Библията е Божието откровение за човечеството. Макар че Бог действува в историята и чрез лично дадено, временно, съобразено с историческите обстоятелства откровение, то, както и всяка област от нашето мислене, трябва да бъде съобразено с вечното, непроменимо, завършено откровение: Божието слово. Така също, когато изследваме природните закономерности, това наше изследване трябва да бъде съобразено с ясното библейско послание. Например, ако Библията ми казва, че светът е създаден за шест дена преди около шест хиляди години, аз нямам никакво право даже да допусна, че може да съществува “обективно, неутрално” доказателство, че земята и светът са се формирали в продължение на милиони години. Такова “доказателство” може да бъде само субективно, пристрастно и дълбоко религиозно – подчинено на религия, враждебна на Библията. Войната на идеи никога не е между религиозната, субективна, ирационална християнска вяра и неутралната, обективна, рационална наука. Войната винаги е между дълбоко религиозната, субективна, ирационална християнска вяра и също толкова религиозните, субективни, ирационални езически вярвания. Познанието може да бъде само два вида: истинно, вдъхновено от Бога и лъжливо, вдъхновено от дявола. Няма трети вид, неутрално, обективно познание.
Следователно, библейският мироглед трябва да бъде основан единствено върху прякото, изрично откровение на Библията, а не върху неутралната логика, човешкия опит, “здравия разум” или нещо друго. Например, Библията ни казва, че Бог предопределя всичко; Той определя дори кои са избраните още преди те да са направили нещо добро или зло. В същото време ни се казва, че всеки човек е морално отговорен за своите действия. За човешката логика или “здравия разум” тези две твърдения са несъвместими и дори противоположни. Човешкият разум не може да приеме, че би могло едновременно Бог да предопределя всичко и в същото време да държи хората морално отговорни (виж дискусията на Павел в Римляни 9 гл.). Така християните изпадат в една от двете крайности: или във фатализъм, или в отричане на абсолютното върховенство на Бога. Библията, обаче, не вижда никакво противоречие между тези две твърдения и не се опитва да намери някакъв среден път; тя смята двете за съвършено съвместими. Така християнинът е длъжен да приеме логиката на библейското откровение – едновременно Божието предопределение и човешката отговорност – а не логиката на човешкия разум – или Божието предопределение, или човешката отговорност.
3. Завет и етика
С думата завет определяме взаимоотношението между Бога и човека. Много трудно можем да дадем определение за завет: заветът е едно от онези понятия, които водят началото си пряко от Бога и не можем да им дадем пълно определение (виж т. 1 в тази статия). Бихме могли да кажем, че заветът е нещо като договор, но това не би било пълно: всъщност, човешките договори са сянка на върховния договор на Бога с човечеството: Божия завет. Библията е книга на завета. Тя цялата е книга на завета и тя е единствено книга на завета. Това означава, че Библията са занимава с една единствена тема: отношението на Бога към Неговото създание, представено чрез човека – носителя на Божия образ. Онези, които четат Библията като историческа книга, книга с мъдрости, древна реликва, археологически източник и т.н., не биха разбрали нищо от нея, защото Библията може и трябва да се приема единствено като книга на завета – т.е. като свидетелство за отношенията на Бога с човека.
Основата на Божия завет е етиката: правилата, които Бог постановява за живот и поведение на Неговата земя. Каква е основата на Божията етика? Тя се вижда ясно от библейското свидетелство за сътворението на човека: “Да направим човека по Нашия образ, по Нашата прилика; и нека владеят. . .” (Бит. 1:26). Човекът е направен по Божия образ, което означава, че задачата на човека е да владее земята. Библейската етика не започва със забрани и негативни постановления; тя започва с позитивната заповед да владее земята, защото е направен по Божия образ. Тази теология на господството на човека над земята под Бога е правилният библейски възглед. Нищо друго не може да се нарече християнска етика; нищо друго не може да се нарече библейски мироглед.
Днешният мироглед на езичниците обикновено е насочен към власт над земята, но не под Бога и не според Божия закон. Падналият човек, в стремежа си да отхвърли претенциите на Бога, отхвърля правото на Бога да постановява правилата за праведен живот и праведно господство над земята. Тази враждебна на Библията религия се нарича хуманизъм: религията, която казва, че човекът може и трябва да бъде сам за себе си законодател и никой бог, а най-вече християнският, няма право да постановява правила и закони.
За съжаление, днешната църква подкрепя този възглед: не като проповядва господство над земята, а като проповядва учения, които възпират християните от господство над земята. Според съвременната теология християните трябва да бягат от управлението на земята и земните ресурси, защото по някакъв начин възкресението на Исус Христос е спечелило душите на вярващите, но не е спечелило цялото общество за Бога. (Интересно, защо ли пасторите смятат, че Исус Христос лъже, когато казва в Мат. 28:18, че Му е дадена всяка власт на небето и на земята?) Тази теология не прави християните по-духовни; тя ги отдалечава от истинския Божий завет и истинската Божия етика – господството над земята според Божия закон. Като учат своите последователи да изоставят отговорността за управлението на земята, съвременните пастори всъщност оставят по презумция земята в ръцете на езичниците, които желаят да управляват земята, но никога няма да я управляват според Божия закон. Така за победата на хуманизма в съвременното общество са спомогнали не само усилията на езичниците, които настояват да поемат управлението на обществото, но и самите християни, които доброволно са се отказали от него, по този начин предавайки земята и обществото в ръцете на враговете на Господ.
4. Интегрираност и телеология
Бог е един (Вт. 6:4). Той е създал света, следвайки само Себе Си и само чрез Своето Слово. Следователно, светът е вътрешно свързан и сплотен; всяка отделна част от вселената е стабилно и неразривно свързана с всички други части, като всички заедно съставят Божия план за вселената. Тъй като Бог е сплотяващата връзка между всички съставни части на вселената (Кол. 1:17), цялата вселена е вътрешно свързана, интегрирана и неразделима до последната частица.
Изводът от това за нас е, че библейският мироглед трябва да е вътрешно интегриран. Трябва да търсим единна свързваща структура за цялото познание, която едновременно да е валидна и за духовната, и за материалната страна на познанието. Следователно, трябва да внимаваме дали идеите, които ни се представят, предполагат едни и същи върховни принципи за цялото създание, или разделят създанието на отделни части, всяка от които е отделена, несвързана и независима с другите части. Типичен пример за това мислене е философската теория на Имануел Кант, популярна през двадесети век дори сред голяма част от християните. Кант разделя света на феноменален – светът на обективните, реалните явления – и номенален – светът на човешките абстракции, религия, философия и т.н. Двата свята са напълно независими един от друг и по никакъв начин не се намесват в действията един на друг. Библейският мироглед трябва да съдържа само такива схващания, които поддържат единството на материалния и духовния свят. Един и същи Бог е създал и материалния, и духовния свят, следователно едни и същи закони владеят и материалния, и духовния свят.
От факта, че светът е създаден подреден и свързан, следва заключението, че той е създаден с определена разумна цел. Връзките във вселената, ако са създадени от разумен Бог, който е над времето и извън създанието, имат вложена в себе си целенасоченост – те служат за целите на този върховен Бог. Бог вижда края преди началото; Той постановява Своя план за вселената още преди създаването й. Всичко, което става във вселената, е изпълнение на Божия личностен, непогрешим, подробен до секунда, обхващащ цялата вселена план за историята. Така ние сме длъжни да изследваме вселената като целенасочена и единствено като целенасочена. Историята има цел и посока – това е библейското учение за телеологията.
Християнинът не трябва да разглежда нито едно събитие във вселената като автономно, независимо, или подчинено на вероятност или случайност. Библейският мироглед трябва да изследва Божия план за вселената и на основата на този открит план да тълкува всяко събитие. Християнският изследовател трябва да постави един основен въпрос на своето мислене: “Къде е мястото на това нещо в Божия план за вселената?”
5. Историчност
Бог е вечният Бог, “Аз съм Който съм,” Бог-Създателят и е абсолютната истина и праведност. Той е всемогъщият, отделен от създанието, неподвластен на времето и обстоятелствата върховен Господар. В същото време, Той не е толкова отделен от Своето създание, че да не участвува във всеки момент в неговото управление и поддържане. Бог е всеприсъствуващ и всезнаещ и Той участвува във всички процеси в историята, макар самият Той да е над времето и за Него началото и краят да са един и същи момент. Всяко събитие във вселената е извършено от Бога и християнинът трябва да гледа на всяко събитие само като Божие действие.
Следователно, библейския мироглед трябва да включва в себе си както вечната непроменима същност на Бога Създател, така и Неговата всемогъща, повсеместна, непрекъсната намеса в историческите процеси. Възглед, който отрича или омаловажава историческото действие на Святия Дух във всяко времево събитие, не трябва да бъде приеман от християните.
Освен че лично прави всичко, което става, Бог е и върховният Съдия в историята. Основата на християнската историология винаги е била убедеността, че историята не е нищо друго освен история на духовното покорство или непокорство на индивиди или цели нации пред Бог и съответните санкции – благословения или проклятия – на Бога според моралните действия на хората. Библията изрично ни показва Бога като Съдия, който съди хората, не само във вечността, но и в историята, за техните дела. Така всеки възглед, който предполага някаква автономност на историческите процеси, трябва да бъде отхвърлян от християнина. Така също, всеки възглед, който отрича етичната причинно-следствена връзка в историята, не би могъл да е библейски.
Тази етична причинно-следствена връзка всъщност винаги е била едно от най-големите предизвикателства пред християнската апологетика. Коренът на нейното отричане е още в Битие 2 и 3 гл., когато Бог заяви на Адам, че ще умре в деня, в който яде от дървото – т.е. обеща му негативни исторически санкции за непокорството. Сатана, на свой ред, отхвърли претенциите на Бога, че може и ще нанесе исторически санкции, като заяви, “никак няма да умрете.” Тези два противоположни възгледа продължават да са във война и днес, като днес те се изразяват в конфликта между християнското тълкуване на историята и езическото тълкуване на историята. Като цяло езическото тълкуване на средата отхвърля идеята, че в историята може да се вложи някакъв свръхестествен смисъл, което означава, че историята не е непрекъснатото действие на Бога за провеждане на Неговия план. Причинно-следствените връзки в историята не са етични, т.е. няма никаква връзка между покорството или непокорството на хората под Бог а и техните видими благословения или проклятия. Просперитетът на различните народи е в резултат на някакви “обективни,” лишени от морален смисъл фактори, но в никакъв случай на морален характер. За съжаление, тук отново голяма част от християните несъзнателно подпомагат този езически възглед. Църквите съзнателно са приели, че историята ще върви към по-зле и към по-голяма власт на дявола и неговите последователи върху земята, дори когато вярват, че Църквата ще става все по-силна духовно и все повече невяста без петно и без бръчка. Забележете: християните ще стават все по-съзнателни, но този факт няма да им помогне да стават все по-могъщи и все повече да завземат властта върху земята – ето я идеологията на дявола, чрез която той се опитва да лиши християните от победата в историята, която Исус Христос е извоювал на кръста.
Библейският мироглед не може да приеме тази езическа причинно-следствена връзка в историята. Християнинът трябва да приеме като единствено валидна историческата вяра, че с нарастването на Църквата в знание и покорство, както и с разширяването на благовестието по цялата земя, все повече обществени институции, човешки колективи и цели народи ще се покоряват на Бога и ще започнат да изпълняват Божиите закони във всяка област от своя живот и дейност. Това, от своя страна, ще доведе до по-големи Божии благословения върху човечеството като цяло и върху покорните народи в частност, които благословения ще се изразяват в нарастващ икономически, психологически, военен, политически и т.н. просперитет. Така ще става явно за все още езическите народи, че Божието благовестие е реална сила, която може да променя света и историята и така ще бъдат събудени към ревност да притежават това благовестие. Всякакъв друг начин на мислене поставя Божието благовестие и библейския мироглед само в света на абстрактната, практически неприложима, отвлечена вяра, без да има някакъв реален смисъл в реалния човешки живот и действия.
Божидар Маринов
 бутони за социални мрежи