Select Language

неделя, 11 септември 2016 г.

Литургията


Знаем разказа за Израел. Бог принуди Фараона да ги пусне, и те излязоха, за да наследят Обещаната Земя. Но истински важната страна на цялото събитие на Изхода, доколкото става въпрос за дейността на хората, бешепоклонението. Правилната християнска вяра не може да бъде сведена до лични преживявания, академични дискусии, или обществено-полезна дейност – колкото и важни да са тези неща в различна степен. Същността на библейската религия е поклонението пред Бога. И под поклонение нямам предвид само слушане на проповеди, макар проповядването със сигурност да е необходимо и важно. Имам предвид организирани, сборни молитви, хваление и празнуване на тайнствата. Това още означава, че реформацията на Църковното управление е жизнено важна за библейското господство. Истинската християнска реконструкция на обществото е далеч от това да е просто гласуване на закон Х и избиране на депутат У. Християнството не е политически култ. То е божествено отредено поклонение на Всевишния Бог.
Затова Книгата Откровение започва с видение за Христос и продължава да говори за управлението (“ангелите,” или служителите) на Църквата. Цялото пророчество, всъщност, е построено като служба на поклонение в Господния Ден (Откр. 1:10). През цялата книга виждаме повтарящ се модел: първо, “ангелите” водят светиите в организирано поклонение; второ, Бог отговаря на поклонението на Своя народ като довежда съд към спасение. Например, Йоан ни показва мъчениците, събрани при олтара на тамяна, умоляващи Бог да възмезди за тях върху техните гонители (Откр. 6:9-11). Малко след това “ангел” официално принася техните молитви пред Бога, и след това взема въглени от олтара и ги хвърля на земята: резултатът е опустошение и гибел върху Израел; земята се запалва; горяща планина е хвърлена в морето (Откр. 8:1-8). Това е само един от многото примери на централната истина в Откровение: неразделната връзка между литургията и историята. Книгата Откровение показва, че Божиите съдби в историята са преки отговори на официалното поклонение на Църквата. Когато Църквата в нейното официално положение произнася справедливи присъди, тези присъди се зачитат във Върховния Съд на небето (Мат. 16:19; Йоан 20:23), и самият Бог изпълнява присъдите на Църквата.
Всъщност, Исус конкретно заповяда на Своите хора да се молят Планината на Израел да бъде хвърлена в морето (Мат. 21:21-22), и точно това (преобразно) стана. Това е важен урок за Църквата днес. Нашият основен отговор на гонението и подтисничеството не трябва да бъде политически. Това е да положим упованието си в Държавата. Основният отговор на Църквата към гонението трябва да бъде литургичен. Ние трябва да семолим за това, лично, по семейства, и в огранизираното общностно поклонение на Църквата, чиито служители са божествено упълномощени да съдят. Разбира се, това означава, че Църквата трябва да се завърне към ортодоксалната практика да пее и да се моли с Проклинащи псалми срещу Божиите врагове. (“Проклинащите Псалми” са Псалмите, които се състоят основно от клетви, или проклятия, срещу нечестивите; примери са това са Псалми 35, 55, 59, 69, 79, 83, 94, 109 и 140). Църковните служители трябва да произнасят присъди срещу угнетителите, а християните трябва да следват това с верни молитви за това угнетителите да се покаят или да бъдат погубени.
Да вземем друг пример: Какво трябва да направи Църквата за съвременната форма на човешко жертвоприношение, всекидневната мерзост, позната като аборт? Ако нашият главен отговор е обществено или политическо действие, ние сме принципно атеисти; ние изповядваме нашата вяра в човешкото действие като окончателно предопределящо историята. Наистина, ние трябва да работим за забраната на абортите: убийците трябва да получат смъртно наказание (Изх. 21:22-25). Ние също трябва да работим, за да спасим живота на невинните и беззащитните. Но нашите основни действия трябва да бъдат управленски и литургични. Църковните служители трябва да произнесат присъда над аборционистите – да назоват и прокълнат видни защитници на убийствата, съдии, доктори и издатели.
Ако Църквата вярно призовава Бога да съди убийците и гонителите, какво ще стане? Отговорът е даден в цялата Книга Откровение: Божиите ангели ще хвърлят огън върху земята, и нечестивите ще бъдат погълнати. Но ние трябва да помним, че въглените на Божието отмъщение трябва да дойдат от олтара. Божият огнен гняв излиза от Неговия престол, където Го срещаме в публично поклонение. Едно “съпротивително движение,” което не е съсредоточено в поклонението, ще дойде под Божия съд. Принципно, това е като принасянето на “чужд огън” от Надав и Авиуд (Лев. 10:1-2).
У. С. Плъмър пише за силата на проклинащите молитви на Църквата: “От тридесет римски императори, управители на провинции и други на висок пост, които се отличават със своето ревностно и яростно гонение на ранните християни, един бива убит със своя собствен меч, друг ослепява, очите на един изскачат от главата му, друг е удавен, друг удушен, друг умира в позорен плен, друг умира по начин, който не можем да опишем, друг умира от толкова гнусна болест, че няколко от неговите лекари биват умъртвени, защото не могат да изтърпят вонята, която изпълва неговата стая, двама се самоубиват, трети прави опит за самоубийство, но трябва да вика за помощ, за да свърши работата, петима биват убити от своите собствени хора или слуги, петима други умират от най-позорна и мъчителна смърт, някои от тях с неописуемо ужасни болести, а осем биват убити в битка или след като са пленени. Между тях е Юлиан Отстъпник. За него се казва, че в дните на своето благоденствие е сочел с кинжала си към небето, хулейки Божия Син, Когото наричал често Галилеянина. Но когато бива ранен в битка, вижда, че с него е свършено, събира съсирената си кръв и я хвърля във въздуха, възкликвайки, ‘О, Галилеянино, Ти победи.’”
Разбира се, Църковното поклонение не е основно негативно, а позитивно: ние трябва да принасяме молби за обръщането на света. Ние трябва да молим Бога да накара всички народи да се стекат към Неговия Храм, молейки се Неговата Планина да расте и да изпълва земята все повече и повече, и нашето време да види нарастваща победа за Благовестието във всяка област на живота. Няма причина да не очакваме победа; ако сме верни на Божието Слово, имаме всяко основание да приемем, че силите на тъмнината ще бъдат поразявани пред нашето настъпление. Портите на ада трябва и ще паднат пред агресивната, воюваща Църква (Мат. 16:18).
Белег на нашето неверие е да уповаваме на хора и на князе, вместо на Божия Дух. Кое е по-силно – човешката извратеност или Божието върховенство? Може ли Бог да обърне света? Разбира се! Повече от това, Той обеща, че наистина ще обърне света! Той ни каза, че “земята ще се изпълни със знанието за Господа, както водите покриват морето” (Ис. 11:9). До каква степен водите покриват морето? Има ли някаква част от морето, което да не е покрито с вода? Точно това е същността: един ден хората навсякъде ще познават Господа. Всички народи ще Му служат.
Спасението на света беше причината Исус да дойде, както сам Той каза на Никодим:
Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот. Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него (Йоан 3:16-17).
За да бъде светът спасен! Това е един от най-често цитираните стихове в цялата Библия, и толкова често пропускаме същността. Исус Христос дойде, за да спаси света – не просто по някой грешник тук и там. Той иска от нас да научим народите – не просто неколцина отделни човека. Господ Исус няма да бъде задоволен от успеха на Своята мисия, докато цялата земя не пее Неговите хваления. На основата на Божиите непогрешими обещания, Църквата трябва да се моли и да работи за разширяването на Царството, с очакването, че Бог ще изпълни Своята Църква с “голямо множество, което никой не може да изброи, от всички народи и племена и люде и езици” (Откр. 7:9).
Ние трябва да спрем да действуваме така, като че ли сме завинаги предопределени да бъдем подчинено общество. Ние сме определени за господство; трябва да укрепнем и да започнем да действуваме по този начин. Нашият живот и поклонение трябва да отразяват нашето очакване за господство и нарастващата ни способност за отговорност. Не трябва да се виждаме като самотни укрепления, обградени от все по-враждебен свят; по такъв начин даваме лъжливо свидетелство срещу Бога. Истината е точно противоположна на това. Дяволът е този, който бяга, езичеството е това, което е обречено на изчезване. Християнството е в крайна сметка господствуващото общество, предопределено да бъде окончателната и световна религия. Църквата ще изпълни земята.
Великият св. Августин е разбирал това. Говорейки за онези, които гледат на себе си като на последен остатък от Църквата, която отива към неизбежен упадък, той се присмива: “Облаците гърмят, че Господният Дом ще бъде изграден по цялата земя: а тези жаби седят в тяхното блато и квакат – Ние сме единствените християни!”
Ние творим световната история. Бог ни е възстановил по Неговия образ за световно господство; Той е излял върху нас Своя Дух, със “сила отгоре” (Лука 24:49); Той ни е поверил Благовестието на Царството, и ни е възложил да завземем света. Ако уповаваме на Него и се покорим, няма възможност за провал.
 Извадка от книгата "Възстановеният рай" на Дейвид Чилтън. 
сподели ме