Една от съвременните теории за гражданското общество гласи, че всеки е свободен да упражнява правата си дотолкова, доколкото не вреди на другия. Затова от мига, в който едно лице се почувства увредено, за него възниква право да защити своята правна сфера. Неизбежната отбрана е един от крайните варианти на защита.
При неизбежната отбрана винаги става дума за противоправно нападение. Тогава на гражданина се дава законовата възможност да защити своя живот, имуществото си, както и чужди интереси. Приема се, че тези действия не са общественоопасни и не са престъпление!
Например ставате свидетел на нападение на улицата – правният институт на неизбежната отбрана ви дава възможност да се намесите и да защитите нападнатия.
От 1968 г., когато е приет Наказателният кодекс (НК), до сега по въпроса е натрупана обилна съдебна практика. Дълго време институтът на неизбежната отбрана не беше “пипан”. Съществена промяна имаше през 1997 г., когато значително се разшири кръгът от хипотези, в които може да се приложи неизбежната отбрана – бяха изброени шест варианта, включително нападение над вилен имот, МПС, и т.н. Текстовете просъществуваха няколко месеца, после Конституционният съд обяви 4 от хипотезите за противоконституционни (защото “развързват ръцете” за отнемане на човешки живот). През 2006 г. законодателят създаде отделна алинея, че няма превишаване на неизбежната отбрана, когато се проникне с насилие или с взлом в жилище.
Кога има неизбежна отбрана?
За да е налице хипотезата на неизбежна отбрана, трябва да има противоправно нападение, т.е. действия, срещу които законът не предвижда друг способ за защита. В съдебната практика се посочва, че когато нападението е изразено чрез думи – да речем, с обида, способът за правна защита е завеждане на дело за обида. Т.е. законът не дава възможност на обидата да се отвърне с обида или на леката телесна повреда (включително шамар) с лека телесна повреда.
Законните действия на органите на реда, най-често служители на МВР, също в никакъв случай не могат да бъдат възприемани като противоправно нападение. Никой не бива да си прави илюзии, че законно може да опонира на полицай. Ако органът на реда е превишил правата си, той самият отговаря пред закона за това.
Друго условие е, че нападението трябва да е започнало. Или, както казва практиката, да е ясно, че то предстои и е неизбежно. Например самото изваждане на огнестрелно оръжие невинаги се възприема като започване на нападение. Но насочването на пистолета е ясен знак, че нападението предстои. Преценката трябва да е много внимателна, защото и последиците са сериозни – наранявания, дори смърт.
Законът, а и съдебната практика изискват също защитата да е адекватна на нападението. Искам дебело да подчертая, че защитата не е задължение на нападнатия. Тя е право, което всеки преценява дали да упражни. А адекватността й, грубо казано, се свежда до принципа “зъб за зъб, око за око”.
Класически пример за адекватност на защитата е, когато става ясно, че е застрашен животът или телесната цялост на гражданин. Например нападение с тояга, с нож, с пистолет и т.н. дава възможност за адекватна защита – нападнатият да отвърне така, че да застраши живота или телесната цялост на нападателя. Той също може да извади нож, пистолет и т.н.
Адекватността на защитата зависи и от броя на нападателите, от това дали са въоръжени, дали се държат координирано, като група. Трудно е всичко това адекватно да се прецени в конфликтната ситуация. И стигаме до момента, в който е възможно да бъдат превишени пределите на защитата. Тогава се носи наказателна отговорност, макар и в по-лек вариант.
Превишаването на пределите има различни аспекти, най-общият признак е неадекватност на защитата. Например, когато на едно юмручно нападение се отговаря с огнестрелно оръжие. Но няма да е същото, ако трима излизат с юмруци срещу един, който, за да се защити, е извадил пистолет или нож – рискът за нападнатия в тази ситуация става много голям. Всеки конкретен случай се преценява отделно.
При конфликтна ситуация може да се изпадне и в състояние на афект – съвсем различна правна хипотеза. Тогава също се носи наказателна отговорност, макар и по-лека.
Трябва да се знае също, че защитата е допустима само докато има нападение, не и след като то е приключило. Класически пример е изстрел в гърба на нападателя – ясно е, че нападението е приключило, заплахата вече я няма. Тогава ще се носи наказателна отговорност.
Кой и кога преценява дали има неизбежна отбрана? След инцидент, завършил с тежки наранявания или смърт, задължително се образува наказателно производство. В рамките на разследването вече се изясняват всички технически и правни елементи на случилото се. Възможно е още на фаза разследване прокурорът да прецени, че е налице неизбежна отбрана, да не повдигне обвинение и да прекрати делото. Това е правилен подход, който трябва да се поощрява. Ако ли прокурорът прецени, че пределите на неизбежната отбрана са превишени, въпросът се решава от съда в съдебно заседание.
В заключение – българските граждани имат законното право да се защитят. Но настоятелно призовавам – не разчитайте на “правните” си познания от филмите, в които насилието е съществен елемент. Повечето касаят други държави и друг правен ред.
Източник: http://datkov-orajie.com/
бутони за социални мрежи
