Select Language

сряда, 10 март 2010 г.

За или против смъртното наказание? от Божидар Маринов


бутон за споделяне

В тази статия ще разгледаме само една част от случаите, за които Божият закон изисква смъртно наказание- умишленото убийство. Библията изисква прилагане на смъртно наказание за много други престъпления – прелюбодейство, идолопоклонство, посегателство срещу родителите и др. – всички които могат да се обединят в един общ раздел престъпления под името “случаи на заветна смърт.”  Но в тази статия, както казахме ще разгледаме само случаят на  умишлено убийство.
Сегашното състояние на дебата
В последните години надделява схващането, че смъртното наказание трябва да бъде премахнато. Причините са две: първо, някой отнякъде е изнамерил данни, че смъртното наказание всъщност не намалява престъпленията, а дори ги увеличава. Никой не казва какво означава това за всички други санкции – ако това е вярно за най-суровото наказание, какво да кажем за другите, по-леки санкции? Защо тогава да не премахнем всички санкции? Ако дори смъртната заплаха не спира убийците, защо доживотният затвор ще ги възпира? Защо да не премахнем и лишаването от свобода? Второ, смята се, че смъртното наказание е прекалено сурово и на него му липсва милост. Това е “стръвта,” която дяволът хвърля към християните, за да ги накара да се присъединят към неговия поход срещу праведните библейски юридически санкции. Дяволът добре знае, че християните ще захапят всяка стръв, ако им е представена с правилните религиозни думи.Проблемът на втория аргумент е, че той се съсредоточава изключително върху престъпника като единствен участник в престъплението. Общественият дебат разглежда всяка санкция и я оценява дали е сурова или милостива от гледна точка на престъпника. Така смъртното наказание е немилостиво, защото то е немилостиво към престъпника; друго наказание би могло да бъде считано за милостиво, защото то е такова за престъпника. Изглежда като че ли единственият пълноправен участник в престъплението, за когото трябва да мислим и да се грижим, е убиецът.
Цялостният поглед на Библията
Библията, като Слово на живия Бог, Създател на целия свят и Господар на цялото общество, дава далеч по-цялостна картина за престъплението на убийството. Престъпникът е на последно място в тази картина, тъй като той е, който е нарушил правилата в Божието създание. За да разгледаме как смъртното наказание за убийство всъщност е прилагане на Божията милост, ще разгледаме всички участници в престъплението, въздействието на самото престъпление върху всеки от тях и как смъртното наказание показва Божията милост към всеки от тях. Тези участници са четирима: Бог, жертвата (жертвите), обществото, и убиецът.
Бог
Ако трябва да бъдем последователни с идеите на Реформацията, върховната жертва на всяко престъпление е самият Бог. Престъпникът извършва престъплението, воден от дълбоко религиозен импулс: да навреди на Бога.
 Никой, който обича Бога, не върши престъпления (1 Йоана 3:9-10).
 Престъпникът извършва престъплението именно поради своята омраза към Бога и Неговия закон. Когато говорим конкретно за убийството, посегателството към човешкия живот всъщност е посегателство срещу Божия образ в човека (Бит. 9:6).
Битие 9:6 Който пролее човешка кръв, и неговата кръв от човек ще се пролее; защото по Своя образ направи Бог човека.
Убиецът дотолкова мрази Бога, че иска да го убие, но тъй като не може да посегне на Бога, той посяга на Неговия образ в хората около себе си, като отнема живота им. Посегателството срещу човешкия живот е посегателство срещу самата личност на Бога и следователно преди да говорим за милост към престъпника, е добре да помислим за ''милостта'' ни към Бога.
Разбира се, трудно е да се говори за милост към Бога, тъй като всички знаем, че Богът на Библията не се влияе от нищо, нито има нужда от каквото и да било, нито пък можем да  Го видим и разберем напълно. Но на нас ни е даден Неговият Син, Който е отпечатък на Божието естество (Евр. 1:3),
Евреи 1:3 Който, бидейки сияние на Неговата слава, и отпечатък на Неговото същество, и държейки всичко чрез Своето могъщо слово, след като извърши [чрез Себе Си] очищение на греховете, седна отдясно на Величието на високо,чрез Когото ние познаваме Бога (Мат. 11:27). Отношението ни към Божия Син показва нашето отношение към Бога Баща. Следователно, милостта ни към Исус Христос показва милостта ни към Бога. Смъртното наказание, когато бъде прилагано на практика срещу убийците в обществото, всъщност е признание на факта, че всяко престъпление на хората отново разпъва Човешкия Син (Евр. 6:6). Така библейското наказание срещу това престъпление може да изглежда сурово към престъпника, но то е проява на милост към Исус Христос и Неговата жертва на кръста.
И така, първостепенна грижа на Божията милост е милостта на хората към разпнатия Христос. Толкова важно е това, че Библията ни казва, че Бог дори не се спира пред наказания за хората, за да ги убеди да покажат милост към разпнатия Христос (Евр. 12:5-11). Това е центърът на Божията милост и следователно трябва да бъде центърът на милостта на християните.
Евреи 12:5 И сте забравили увещанието, което ви съветва като синове:
"Сине мой, не презирай наказанието на Господа, Нито да ослабваш, когато те изобличава Той;
Евреи 12:6 Защото Господ наказва този, когото люби, И бие всеки син, когото приема",
Евреи 12:7 Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове; защото кой е тоя син, когото баща му не наказва?
Евреи 12:8 Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове.
Евреи 12:9 Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали; не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем?
Евреи 12:10 Защото те за малко време са ни наказвали, според както им е било угодно, а Той - за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата светост.
Евреи 12:11 Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него.
Жертвата
Жертвата е вторият по важност участник в престъплението. Удивително, макар че всеки човек може да стане жертва, рядко някой от участниците в дебата относно смъртното наказание се поставя на мястото на жертвата.
За да разберем в какво се изразява Божията милост към жертвата, трябва първо накратко да разгледаме теологичните презумпции на Реформацията относно заветното представителство на всички хора. Реформацията, с нейната безкомпромисност относно тълкуването на Божието Слово, гледа на цялата история като на конфликт между две личности: Бога на Библията и неговия противник, Сатана. Съответно, всеки човек в историята действува като заветен представител на една от тези две личности: невярващите са заветни представители на Сатана, а вярващите са заветни представители на Бога. В тази война няма неутрално място; никой човек не може да бъде неутрален наблюдател. Нещо повече, Реформаторите първи извеждат на преден план библейското учение за свещеничеството на всички вярващи: всеки християнин е свещеник на живия Бог. Това, което малко християни днес знаят, е че заедно с това учение Реформаторите за проповядвали и логичното следствие от него – че всички невярващи също са свещеници, но на Сатана. Така духовната война за земята е война на две религиозни системи и всеки конфликт в историята всъщност е конфликт между тези две религиозни системи.
В случая на убийството имаме двама човешки участници – престъпникът и жертвата – като всеки от тях е заветен представител на Бога и на Сатана. (Тук имам предвид юридически представител. Разбира се, жертвата може да е невярващ и така свещеник на Сатана, но в конкретния юридически случай тя е представител на ощетената страна – Бога.) Престъплението срещу Бога изисква възмездие: всеки грях се наказва със смърт. Настина, във вечността хората, които са извършвали грехове, ще бъдат вечно наказвани, за да бъде утолен върховният гняв на Бога. Тук има нещо, което християните трябва да разберат: в библейския възглед за справедливост ощетената страна има моралното и юридическото право на възмездие. Псалмите на Давид са пълни с искания към Бога за възмездие срещу личните врагове на Давид, без да имаме свидетелство за смъмряне от страна на Бога. (Ако някой противопостави аргумента, че това е в Стария Завет, нека погледне Деян. 15:16, където Яков смята църквата за изпълнение на обещанието за възстановяване на падналата Давидова скиния, тоест мястото, където се пееха хваленията към Бога, тоест псалмите, написани от Давид.) Книгата Откровение ни показва светиите, стоящи около трона, изискващи възмездие от Бога срещу убийците за кръвта си (Откр. 6:10).
И така, милостта към жертвата е да бъде изпълнено нейното справедливо желание за възмездие. В този случай, ако ние решим да покажем милост към престъпника, така всъщност показваме немилост към жертвата и нейните справедливи искания. Коя милост е справедлива: тази към жертвата или тази към престъпника? Естествено, че  милостта към заветния представител на Бога на Библията е справедливата, а не милостта към заветния представител на Сатана, Човекоубиеца.
Нека видим и още една страна на Божията милост към жертвата: милостта към бъдещите жертви на убиеца. Естествено е да очакваме, че човек, който е отишъл толкова далеч в своята омраза срещу Бога, че е посегнал на Неговия образ, едва ли ще се задоволи с един единствен акт на омраза, ако бъде оставен жив. Наистина, статистически данни показват, че само 15% поцента от убийците остават само с по едно убийство до края на живота си. Останалите 85% извършват поне още едно убийство, включително когато са в затвора на доживотна присъда!!! Тоест, всеки път, когато един убиец бъде оставен жив след първото си убийство, има 85% вероятност още една жертва да се раздели с живота си.
И така, при разглеждането на едно убийство не трябва да ли да имаме предвид и следващите жертви на оставения жив убиец? Те не заслужават ли Божията милост да живеят в общество, свободно от оставени живи убийци? Освен бъдещите жертви на убиеца, какво да кажем за останалите хора, които, макар и да не станат жертви на убийци, все пак са подложени на риска да живеят в общество, в което заедно с тях живеят хора, които са толкова извратени, че са посегнали дори на Божия образ? Какво да кажем за беззащитните, малки деца, възрастни болни хора, които са принудени да споделят риска да бъдат убити от ненаказани убийци? Дори само подлагането им на такъв риск не е ли израз на презрение към правото на невинните да живеят пълноценен живот? Как показваме Божият милост към тези хора? Като се грижим повече за убийците, отколкото за тях? Има ли някой, който е наред с ума си, който да повярва, че това е правилно?
Накратко, Божията милост към жертвите се изразява в зачитането на тяхното законно библейско право на възмездие, както и на премахването на риска да има бъдещи жертви на престъпника, който е прекрачил последната граница на търпимото морално поведение – презрял е Божия образ.
Обществото
В Божия закон има един ключов израз: “Така да премахваш злото отсред себе си” (Вт. 13:5). Този израз показва загрижеността на Бога не само за отделните хора, но и за цялото общество. Всъщност, Библията поставя еднакво ударение и върху индивидуалния човек, и върху обществото като цяло. Едва ли можем да намерим начин да се грижим за благосъстоянието на отделния човек, без да се погрижим и за благосъстоянието на общността, в която живее. Всеки човек участвува в просперитета и в бедността на своето общество; всеки човек участвува във възхода и в падението на своето общество, в добрите и в лошите дни на своето общество. Всеки човек страда от хаоса и стагнацията в обществото, както се облагодетелствува от реда и развитието.
Когато проявяваме милост към обществото и го избавяме от злото, ние всъщност проявяваме милост към всеки отделен човек. Тъй като всеки човек участвува в добрите и лошите страни на обществото, премахването на злото само по себе си носи облагодетелствуване на всеки човек. Когато в едно общество престъпниците не се наказват, всъщност се наказват невинните. Такова общество е общество на хаос, корупция и юридически произвол. Едва ли можем да кажем, че е проява на Божията милост да принуждаваме невинните хора да живеят в такова общество.
Нека запитаме всички невинни хора, дали смятат за проява на Божията милост да бъдат оставени да живеят в общество, в което управителите оставят убийците живи. И нека ги попитаме дали не биха желали да живеят в общество, в което управителите отговарят на стандарта, положен в Римляни 13:4: “защото той не носи напразно сабята, понеже е Божий служител, отмъстител за гняв върху онзи, който върши зло.”
Престъпникът
И накрая, нека се обърнем към този любимец на езическите пропагандисти и на съюзилите се с тях християни, убиецът. Дали наистина смъртното наказание е проява на немилост към него?
Целият аргумент за немилостивата същност на смъртното наказание е основан върху езическа презумпция, а именно, че земните санкции са единствените санкции срещу престъпника. Езичниците мразят от самото си естество идеята за върховните Божии санкции; те мразят идеята за Божия съд в края на времето. Тези от нас, които добре сме си чели Библията, знаем, че смъртното наказание е леко неразположение в сравнение с ужасната участ, която очаква убиеца през вечността. Всяко общество, което почита Бога на Библията, създава закони, с които да представи пред хората Бога и Неговия законов ред. Праведният държавен управител прави “евангелизационни” закони, тоест закони, които да изявяват пред хората Божия съд за непокорните (Рим. 13:4). Колкото по-омразно е едно престъпление пред Бога, толкова по-сурово наказание очаква престъпника във вечността. Управителят, който е последовател на Исус Христос, е задължен да следва Божия пример в това отношение и чрез сравнителната тежест на юридическите санкции да показва на хората тежестта на техните престъпления пред Бога. Така, за да убеди потенциалните убийци, че убийството е най-тежкото престъпление и следователно води до най-ужасното наказание във вечността, той трябва да постанови най-тежкото възможно наказание за това престъпление на земята – смъртното наказание. Така смъртното наказание служи като евангелизационно предупреждение пред убийците: “Направи това, и ще получиш максималното земно наказание, а във вечността и максималното вечно наказание.” Тъй като убиецът е човек, който е отишъл до крайност в омразата си към Бога и Божия образ в човека, наивно е да се смята, че позитивните увещания биха го убедили да избегне най-страшното наказание. Тогава остава негативната заплаха на смъртта, която да го възпира в неговите самоубийствени страсти. Така заплахата от смъртно наказание е предназначена да послужи като спирачка пред убиеца, за да не отиде той докрай в падението си, което е израз на Божията милост към убиеца. Леката санкция на смъртното наказание, когато реално се прилага в обществото, е предназначена да предпази потенциалния убиец от тежката санкция на вечното наказание за убийство.
Често срещан аргумент срещу смъртното наказание е, че ако убиецът бъде оставен жив, така той ще има възможност да се покае в неопределеното бъдеще. Говори се, че много убийци са се покаяли след като са били оставени живи. Този аргумент почива на нестабилна основа. Първо, покаялите се убийци въобще не са много. В най-добрия случай те са единици сред стотици хиляди. Второ, този аргумент не отчита реалността, че жертвите също са лишени от шанса да се покаят, ако обществото оставя убийците ненаказани.
Третият, и може би най-важният аргумент срещу теорията за “шанса за покаяние,” аргумент, който би бил използван от Реформаторите, ако сега участвуваха в дебата, е, че тази теория почива върху една небиблейска, тоест езическа презумпция – презумпцията за вероятностната вселена. Всъщност, зад привидно благочестивите думи “възможност за покаяние” се крие езическото вярване за несъздадената, случайна, вероятностна вселена. Нека пренебрегнем Божия закон и Божия обществен морал, за дадем място на вероятностите, казват противниците на смъртното наказание. Има някаква вероятност престъпникът да повярва. В края на краищата, някои са повярвали. Ако просто оставим престъпникът да живее достатъчно дълго, вероятността той да повярва е по-голяма, отколкото ако просто му предложим покаяние преди екзекуцията и след това изпълним екзекуцията. Нека времето да покаже. Бог не е в абсолютен контрол на Своята вселена. Той не може да знае всеки отделен случай, затова трябва да оставим времето и вероятностите да свършат своята работа, която не би била свършена, ако Бог не беше направил такова смъртоносно недоглеждане. Освен това, законите за смъртното наказание са само в Стария Завет, нали. В Стария Завет Бог не се интересуваше от покаянието на престъпниците, а в Новия се интересува. Той се е променил след 30 г. от Хр.
Реформаторите биха отговорили така: Бог е в контрол на цялата вселена и ако Той иска да екзекутираме убийците, ние трябва да ги екзекутираме. Престъпникът няма повече “шанс” от този, който Бог му е дал. Шансът на престъпника е да осъзнае Божиите изисквания към него още преди да извърши престъплението, или, ако се е поддал на падналото си естество, да поиска покаяние преди екзекуцията. Даването на повече шансове на престъпника е пренебрежение към претенциите на Бога за абсолютно върховенство във вселената.
Освен това, един практически аргумент: Само незначителна част от ненаказаните убийци повярват, но 100% от обществата, които не наказват убийците със смърт, стигат до юридически хаос, висока престъпност и обществени кризи. Отново виждаме реалността на духовната война – този път “шанс” срещу “шанс” – незначителен шанс за покаяние на ненаказания убиец срещу 100% шанс за разпадане на обществото. Избирайте!