"Квас" не означава ли победа?

"Друга притча им каза: Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докле вкисна всичкото" (Мат. 13:33).

Най-напред, нека съвършено да си изясним едно нещо: "Квас" не означава "грях." Бог изискваше квасен хляб за една важна старозаветна жертва, благодарствената примирителна жертва (Лев. 7:13). Безквасният хляб се изискваше за Пасхата, като символ на отделянето на Израил от извратения морален квас на Египет. Но, пристигнали в обещаната земя, от тях се изискваше да принасят квасен хляб пред Бога. На празника на Петдесятница те трябваше да пекат квасни хлябове като принос за първи плодове (Лев. 23:17). Това беше квасът на етичната зрялост, най-добрият хляб на земята. Ако отъждествим "квас" със "зло," ще поставим под въпрос решението на Бога да изисква символ на зло в благодарствената жертва към Него. Квасният принос беше характеристика на Петдесятница, денят на радостта.

Какво е квасът? Той е мая. Малко от нея се слага в тестото, преди да се опече. Тя кара тестото да бухне. Произвежда мек, пълен хляб. Квасът е символ на растеж, на зрялост или развитие. Може да се отнася и за злото, и за правдата. Трябва да оставим стария, извратен квас (I Кор. 5:6-8). Но царството е като квас: растежът е в основата му.

Източник:75 Библейски въпроса- от Гари Норт.

бутони за социални мрежи

Завет на господство.

“Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие, и нека владее . . . над цялата земя. . .” (Бит. 1:26)

Ние наричаме тази задача към човека да завладява земята завет за господство.  

Завет е понятие, с което определяме договорни взаимоотношения между две или повече страни, с взаимни задължения и права, обикновено имащи вечен характер. Божият завет е понятието, с което определяме взаимоотношенията между Бога и Неговото създание, конкретно между Бога и човечеството като представител на цялото създание пред Бога.

Библейският завет има петточкова структура, която обобщава тези взаимоотношения в едно:

1. Личността на Бога (трансцендентност, иманентност)
2. Йерархия, власт, представителство
3. Етика, закон, господство
4. Клетва, съд, санкции
5. Наследство, продължителност, приемственост. 

И така, Бог сключи завет с Адам, при който 1) Бог създаде цялата вселена и човека, 2) постави човека да владее създанието като представител на Бога, 3) спазвайки правилата (законите), установени от Бога за господство над земята; 4) според покорството или непокорството на човека под Бога той ще получи позитивни санкции (дъжд, просперитет и т.н.) или негативни санкции (смърт, болки, тръни и бодили); 5) (подразбира се), в крайна сметка праведните ще наследят земята и вечен живот, а неправедните ще бъдат отсечени от земята.

Бог създаде човека като отговорен настойник над Божието създание. Човекът беше направен по Божия образ, което означава, че в него беше вложен импулсът към господство над земята и земните ресурси. Бог установи Своя завет с човека, според който човекът трябваше да владее земята според Божия закон, прилежно спазвайки “правилата за поведение” върху Божията собственост.
В основата си този завет беше икономически. Това не означава, че заветът не беше духовен или религиозен. Но религиозното поклонение на човека под Бога трябваше да се изразява в правилното управление на земните ресурси съобразно Божиите изисквания. Като първоначален капитал за икономическата дейност на човека Бог му подари дълготрайни активи, текущи активи и финансов капитал. С този първоначален капитал човекът трябваше да започне своята дейност по покоряване на земята под Божия закон. След известно време на обучение човекът трябваше да излезе от градината и да приложи придобитите си умения в неустроения свят извън градината.
Адам и Ева се поддадоха на изкушението и позволиха на Сатана да ги подлъже да използват неправилно ресурсите на градината. Поради това Бог ги лиши от техния първоначален капитал, но те не бяха освободени от задачата, която имаха под завета за господството – тази задача не беше свързана с градината, а с Божия образ, който остана в тях (Бит. 9:1-7), макар и вече изкривен и извратен от греха. Икономическата/моралната задача на човека да упражнява господство остана, но стана по-трудна за изпълнение.
Заветът за господството върху земята не означава безусловно господство без правила или ограничения. Човечеството трябва да спазва Божия закон, ако иска да упражнява праведно и успешно господство над Божиите ресурси. Божият закон е отражение на Божия характер и следователно показва как Бог би постъпил във всяка ситуация, в която хората попадат във своята всекидневна дейност по завладяването на земята. Божият закон е неизбежно свързан с Божия образ вътре в човека, следователно отхвърлянето на закона означава отхвърлянето на Божия образ.
Непокорното човечество отхвърля завета за господството, като или 1) завладява земята, но без да следва изискванията на Божия закон, или 2) дезертира от задълженията си по завладяването на земята и нейните ресурси за Божията слава. И двата случая хората мразят Божия закон, защото той им свидетелствува за неизбежните задължения на Божия завет, за неговата праведност и истинност (и икономическа ефективност, в сравнение с икономически импотентните езически философии) и, в крайна сметка, за неизбежността на съда, на който Бог ще съди всички хора според работата им по покоряване на земята и нейните ресурси за Неговата слава.
Църквата в България, като отхвърля Божия завет за господство и Божия закон, на практика е станала съюзник на враговете на Бога, които искат господство, но без Божия закон. Омразата към Божия закон не освобождава християните от закона; тя само ги поставя под законите (икономически, правни, психологически, образователни и т.н.) на езичниците. Резултатът е налице – икономически хаос и кризи – и първостепенна вина за това носят християните.
Църквите трябва да възстановят проповядването на Божия закон като единственото средство за господство върху земята. Християните трябва да осъзнаят своите задължения по завета за господството и да започнат да изискват Божията земя и ресурси за Бога и Неговите законни представители на земята – църквата. Бог няма да позволи никаква форма на бягство (грабване и т.н.) от заветните задължения на християните; те ще трябва да се заемат на работа и да покорят всичките Му врагове за Негово подножие (да лишат враговете Му от всякаква власт над земните ресурси). Възстановяването на властта на християните над земята е истинската добра новина на благовестието.

Божидар Маринов

бутони за социални мрежи

Mожем ли да обичаме Бога, а да пренебрегваме Божия закон?

“И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му. Който казва: познавам Го, но не пази заповедите Му, лъжец е, и истината не е в него. Но ако някой пази словото Му, неговата любов към Бога е наистина съвършена.” (I Йн. 2:3-5).

Проблемът, с който Йоан се занимава, е себепознанието. Как християнинът знае, че е “в Христа” като изкупен човек? Отговорът на Йоан е Божия закон. Не е чрез емоционализъм, или еднократна изповед на вяра, или способност да говорим на непознат език, или способност да изгонваме демони в името на Исус. А чрез нашето придържане към заповедите на Христос.

Ще възникне въпросът: Заповедите на Христос различни ли са от старозаветните закони?

Вероятния отговор може би ще е: “Смъртта и възкресението на Христос освободиха хората от робството на старозаветния закон. Старозаветните постановления са мъртва буква днес. Само законите, обявени от Христос и новозаветните автори, са морално задължителни, но не и по отношение на гражданското право.”

Правилния отговор: Защо новозаветните автори, особено Йоан, но също и Павел, продължават да се връщат към темата за Божиите заповеди като морални показатели? Защо посочват към нуждата на всеки човек от стандарт за оценка на неговото духовно състояние? Защо вярват, че моралното положение пред Бога се изявява във външното изпълнение на Божиите заповеди? Защо Христос и особено Йоан твърдят, че вътрешният живот трябва да се оценява чрез вънщното съобразяване с Божия закон? Къде можем да намерим Божия закон?

Те разбират, че това, което човек прави, е в тясна връзка с това, което той наистина вярва. Христос критикуваше фарисеите за това, че не дават на родителите си пари, защото казват, че трябва да ги дадат на Бога. “Така, заради вашето предание, осуетихте Божията дума” (Мат. 15:6). “Горко вам, книжници и Фарисеи, лицемерци! Защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегнали по-важните неща от закона – правосъдието, милостта и вярността; но тия трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате” (Мат. 23:23). Той критикуваше тяхното лицемерие, а не старозаветния закон.
Източник: 75 библейски въпроса- Гари Норт

бутони за социални мрежи

Критерии за истинност на библейския мироглед

 “. . . за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости. . .” (Еф. 4:14).

Църквата днес, няма никакъв конкретно библейски мироглед, няма библейски възглед за философската основа на която и да е област от познанието, няма цялостна картина за Божието създание. Но . . . нали помните, няма човек без цялостен мироглед и философия; ако някой не осъзнава своята философия и мироглед, то той несъзнателно е възприел някаква чужда философия или мироглед. Християните, в своето нежелание да изследват Библията, за да си съставят цялостен библейски мироглед за цялото създание, несъзнателно са възприели дяволската философия във всяка област от живота. С други думи, църквата днес е пълна с християни, които имат спасени души и езически умове.

Критериите за един библейски мироглед не са основани на някаква независима логика. Те следват от вярата в истинността и непогрешимостта на Библията, в това, че тя е пълното и единствено писано слово на Бога Създател, нашият критерий за истинност и праведност.

Ето и самите критерии:

1. Теоцентричност

Библейският мироглед трябва преди всичко да бъде теоцентричен. Теоцентричен идва от гръцката дума qeos – Бог и латинската centrum – център, среда, отправна точка. Като вярващи в Библията християни ние сме длъжни да приемем, че Бог е създал света от нищо. Следователно, преди сътворението е нямало нищо друго освен Бога. Той не е боравил с някаква предварително съществуваща, неоформена материя, от която е създал подреден свят. Съществувал е само Той и в даден момент е решил по Своята воля, чрез силата на Своето слово, да създаде света такъв, какъвто го виждаме. Всичко, което съществува, води началото си от Бога. За да създаде света, Бог е вземал формите, идеите, понятията, процесите, вдъхновението и т.н. единствено от Себе Си, защото не е съществувал никой друг. Така стигаме до извода, че не може да съществува никакво понятие в нашия мироглед, което да не води началото си от Бога. Бог е напълно независим от нашите понятия и възприятия, затова никога не можем да дадем някакво пълно, изчерпателно определение или обяснение за Него. Също, ние не можем да дадем какво да е определение за кое да е нещо, което в крайна сметка да не стига до идеята за Бога. Докато езичниците приемат понятията или като дадени сами по себе си, вечни и независими (реализъм), или като плод единствено на спекулациите на човешкия мозък, но нямащи реална стойност (номинализъм), ние сме длъжни да даваме на всяко нещо само тази дефиниция, която показва неговото място в Божия план за Божието създание. Така ние можем да говорим за икономика, мениджмънт, право, образование, политика, управление, семейство и т.н. само защото Бог е Икономистът, Мениджърът, Съдията, Учителят, Царят, Бащата и т.н. Всяка характеристика от заобикалящата ни среда трябва да бъде изследвана като следваща и произтичаща от Бога и нищо друго. Така също ние не смеем да определяме Бога според нашите земни понятия – както вече казахме, ние даваме имена на нещата според техния произход от Бога.

Всяка идея, която не съдържа в себе си Бога като първостепенна отправна точка, е противна на библейския мироглед. Библейският мироглед може да се приеме само съзнателно, следователно когато нещо не е съзнателно и изрично основано върху Бога на Библията, то е основано върху някой друг бог. Когато се опитат да ни пробутат някакъв възглед, който е основан върху “обективна реалност,” а не следва конкретно и изрично от Бога на Библията, ние трябва да отхвърлим такъв възглед – “обективната реалност” е мит; цялото създание е неизбежно личностно и субективно – то е създадено и принадлежи на Бога Създател. Християнинът е длъжен да отхвърли всяка теория или логическа схема на езичниците. Ние нямаме право да приемаме като верни нито езическата наука, нито езическото образование, нито езическото право, нито езическата психология, нито каквото да било друго езическо нещо, колкото и правдоподобни, очевидни и доказани да изглеждат те в очите ни. Само науката и позна нието, основани изцяло и изрично върху вярата в Създателя, могат да бъдат верни и приемливи за християнина.

2. Откровение

Библията заявява изрично, че всяко знание идва от откровение. Човек не може да получи истинно познание, ако то не му е дадено от Бога чрез Святия Дух. Нито вярващите, нито невярващите могат да постигнат и най-малкото разбиране за процесите и закономерностите във вселената и обществото, без да са получили това познание чрез свръхестествено откровение. Човекът винаги е живял единствено чрез познанието, което Святият Дух в голямата си благодат към хората им е давал. Човекът не може сам по себе си, автономно, да си създаде познание за каквото и да било нещо; той получава познанието изцяло и единствено по свръхестествено откровение.

Човекът е създание. Едно следствие от този факт е, че той не се ражда “чиста дъска.” Ние се раждаме с някакъв първоначален поглед върху света. Всеки човек се ражда духовен наследник на Адам и като такъв още при зачеването си участвува представително в греха на Адам. Това означава, че още от самото начало всеки човек носи в себе си основните презумпции на дявола, които подтикнаха Адам и Ева да съгрешат: че човекът може да бъде независим, обективен съдия между Бога и дявола. Така всяко дете при раждането си е изпълнено с егоизъм и желание за грях, които са естествено следствие от дяволския начин на мислене, наследен от нашия баща Адам (Пр. 22:15). След време, когато детето порасне, то започва да прилага на практика този начин на мислене и така вече участвува пряко в греха на Адам. Но грехът на Адам не беше нещо, което Адам можеше сам да си измисли: той му беше внушен от личност: дявола. Адам нямаше как сам по себе си да реши, че е безопасно да яде от плода на дървото: смъртн ата заплаха е твърде сериозно нещо, за да се реши той самостоятелно да провери дали тя е реална. Затова непокорството срещу Бога трябваше да му бъде внушено от личност. Трябваше някой лично да му “отвори очите,” че всъщност е безопасно да яде от плода, защото няма наистина да умре. Заповедта да не яде от дървото му беше дадена лично от Бога. Внушението да яде му беше дадено лично от дявола. Човекът можеше да действува или като последовател на Бога, или като последовател на Сатана. Но той не можеше да действува самостоятелно, защото, поради факта, че човекът е създание, това не е възможно.

Следователно, когато едно познание не идва от Божието откровение, то идва от дяволско откровение. Ако една идея не е съзнателно внушена от Бога, то тя е внушена от дявола. Няма значение дали тя е дошла чрез наблюдения, размишления или някакъв друг познавателен метод; ако идеята не е дошла чрез осъзнато откровение от Бога, то тя е дошла от дявола.

Библията е Божието откровение за човечеството. Макар че Бог действува в историята и чрез лично дадено, временно, съобразено с историческите обстоятелства откровение, то, както и всяка област от нашето мислене, трябва да бъде съобразено с вечното, непроменимо, завършено откровение: Божието слово. Така също, когато изследваме природните закономерности, това наше изследване трябва да бъде съобразено с ясното библейско послание. Например, ако Библията ми казва, че светът е създаден за шест дена преди около шест хиляди години, аз нямам никакво право даже да допусна, че може да съществува “обективно, неутрално” доказателство, че земята и светът са се формирали в продължение на милиони години. Такова “доказателство” може да бъде само субективно, пристрастно и дълбоко религиозно – подчинено на религия, враждебна на Библията. Войната на идеи никога не е между религиозната, субективна, ирационална християнска вяра и неутралната, обективна, рационална наука. Войната винаги е между дълбоко религиозната, субективна, ирационална християнска вяра и също толкова религиозните, субективни, ирационални езически вярвания. Познанието може да бъде само два вида: истинно, вдъхновено от Бога и лъжливо, вдъхновено от дявола. Няма трети вид, неутрално, обективно познание.

Следователно, библейският мироглед трябва да бъде основан единствено върху прякото, изрично откровение на Библията, а не върху неутралната логика, човешкия опит, “здравия разум” или нещо друго. Например, Библията ни казва, че Бог предопределя всичко; Той определя дори кои са избраните още преди те да са направили нещо добро или зло. В същото време ни се казва, че всеки човек е морално отговорен за своите действия. За човешката логика или “здравия разум” тези две твърдения са несъвместими и дори противоположни. Човешкият разум не може да приеме, че би могло едновременно Бог да предопределя всичко и в същото време да държи хората морално отговорни (виж дискусията на Павел в Римляни 9 гл.). Така християните изпадат в една от двете крайности: или във фатализъм, или в отричане на абсолютното върховенство на Бога. Библията, обаче, не вижда никакво противоречие между тези две твърдения и не се опитва да намери някакъв среден път; тя смята двете за съвършено съвместими. Така християнинът е длъжен да приеме логиката на библейското откровение – едновременно Божието предопределение и човешката отговорност – а не логиката на човешкия разум – или Божието предопределение, или човешката отговорност.

3. Завет и етика

С думата завет определяме взаимоотношението между Бога и човека. Много трудно можем да дадем определение за завет: заветът е едно от онези понятия, които водят началото си пряко от Бога и не можем да им дадем пълно определение (виж т. 1 в тази статия). Бихме могли да кажем, че заветът е нещо като договор, но това не би било пълно: всъщност, човешките договори са сянка на върховния договор на Бога с човечеството: Божия завет. Библията е книга на завета. Тя цялата е книга на завета и тя е единствено книга на завета. Това означава, че Библията са занимава с една единствена тема: отношението на Бога към Неговото създание, представено чрез човека – носителя на Божия образ. Онези, които четат Библията като историческа книга, книга с мъдрости, древна реликва, археологически източник и т.н., не биха разбрали нищо от нея, защото Библията може и трябва да се приема единствено като книга на завета – т.е. като свидетелство за отношенията на Бога с човека.

Основата на Божия завет е етиката: правилата, които Бог постановява за живот и поведение на Неговата земя. Каква е основата на Божията етика? Тя се вижда ясно от библейското свидетелство за сътворението на човека: “Да направим човека по Нашия образ, по Нашата прилика; и нека владеят. . .” (Бит. 1:26). Човекът е направен по Божия образ, което означава, че задачата на човека е да владее земята. Библейската етика не започва със забрани и негативни постановления; тя започва с позитивната заповед да владее земята, защото е направен по Божия образ. Тази теология на господството на човека над земята под Бога е правилният библейски възглед. Нищо друго не може да се нарече християнска етика; нищо друго не може да се нарече библейски мироглед.

Днешният мироглед на езичниците обикновено е насочен към власт над земята, но не под Бога и не според Божия закон. Падналият човек, в стремежа си да отхвърли претенциите на Бога, отхвърля правото на Бога да постановява правилата за праведен живот и праведно господство над земята. Тази враждебна на Библията религия се нарича хуманизъм: религията, която казва, че човекът може и трябва да бъде сам за себе си законодател и никой бог, а най-вече християнският, няма право да постановява правила и закони.

За съжаление, днешната църква подкрепя този възглед: не като проповядва господство над земята, а като проповядва учения, които възпират християните от господство над земята. Според съвременната теология християните трябва да бягат от управлението на земята и земните ресурси, защото по някакъв начин възкресението на Исус Христос е спечелило душите на вярващите, но не е спечелило цялото общество за Бога. (Интересно, защо ли пасторите смятат, че Исус Христос лъже, когато казва в Мат. 28:18, че Му е дадена всяка власт на небето и на земята?) Тази теология не прави християните по-духовни; тя ги отдалечава от истинския Божий завет и истинската Божия етика – господството над земята според Божия закон. Като учат своите последователи да изоставят отговорността за управлението на земята, съвременните пастори всъщност оставят по презумция земята в ръцете на езичниците, които желаят да управляват земята, но никога няма да я управляват според Божия закон. Така за победата на хуманизма в съвременното общество са спомогнали не само усилията на езичниците, които настояват да поемат управлението на обществото, но и самите християни, които доброволно са се отказали от него, по този начин предавайки земята и обществото в ръцете на враговете на Господ.

4. Интегрираност и телеология

Бог е един (Вт. 6:4). Той е създал света, следвайки само Себе Си и само чрез Своето Слово. Следователно, светът е вътрешно свързан и сплотен; всяка отделна част от вселената е стабилно и неразривно свързана с всички други части, като всички заедно съставят Божия план за вселената. Тъй като Бог е сплотяващата връзка между всички съставни части на вселената (Кол. 1:17), цялата вселена е вътрешно свързана, интегрирана и неразделима до последната частица.

Изводът от това за нас е, че библейският мироглед трябва да е вътрешно интегриран. Трябва да търсим единна свързваща структура за цялото познание, която едновременно да е валидна и за духовната, и за материалната страна на познанието. Следователно, трябва да внимаваме дали идеите, които ни се представят, предполагат едни и същи върховни принципи за цялото създание, или разделят създанието на отделни части, всяка от които е отделена, несвързана и независима с другите части. Типичен пример за това мислене е философската теория на Имануел Кант, популярна през двадесети век дори сред голяма част от християните. Кант разделя света на феноменален – светът на обективните, реалните явления – и номенален – светът на човешките абстракции, религия, философия и т.н. Двата свята са напълно независими един от друг и по никакъв начин не се намесват в действията един на друг. Библейският мироглед трябва да съдържа само такива схващания, които поддържат единството на материалния и духовния свят. Един и същи Бог е създал и материалния, и духовния свят, следователно едни и същи закони владеят и материалния, и духовния свят.

От факта, че светът е създаден подреден и свързан, следва заключението, че той е създаден с определена разумна цел. Връзките във вселената, ако са създадени от разумен Бог, който е над времето и извън създанието, имат вложена в себе си целенасоченост – те служат за целите на този върховен Бог. Бог вижда края преди началото; Той постановява Своя план за вселената още преди създаването й. Всичко, което става във вселената, е изпълнение на Божия личностен, непогрешим, подробен до секунда, обхващащ цялата вселена план за историята. Така ние сме длъжни да изследваме вселената като целенасочена и единствено като целенасочена. Историята има цел и посока – това е библейското учение за телеологията.

Християнинът не трябва да разглежда нито едно събитие във вселената като автономно, независимо, или подчинено на вероятност или случайност. Библейският мироглед трябва да изследва Божия план за вселената и на основата на този открит план да тълкува всяко събитие. Християнският изследовател трябва да постави един основен въпрос на своето мислене: “Къде е мястото на това нещо в Божия план за вселената?”

5. Историчност

Бог е вечният Бог, “Аз съм Който съм,” Бог-Създателят и е абсолютната истина и праведност. Той е всемогъщият, отделен от създанието, неподвластен на времето и обстоятелствата върховен Господар. В същото време, Той не е толкова отделен от Своето създание, че да не участвува във всеки момент в неговото управление и поддържане. Бог е всеприсъствуващ и всезнаещ и Той участвува във всички процеси в историята, макар самият Той да е над времето и за Него началото и краят да са един и същи момент. Всяко събитие във вселената е извършено от Бога и християнинът трябва да гледа на всяко събитие само като Божие действие.

Следователно, библейския мироглед трябва да включва в себе си както вечната непроменима същност на Бога Създател, така и Неговата всемогъща, повсеместна, непрекъсната намеса в историческите процеси. Възглед, който отрича или омаловажава историческото действие на Святия Дух във всяко времево събитие, не трябва да бъде приеман от християните.

Освен че лично прави всичко, което става, Бог е и върховният Съдия в историята. Основата на християнската историология винаги е била убедеността, че историята не е нищо друго освен история на духовното покорство или непокорство на индивиди или цели нации пред Бог и съответните санкции – благословения или проклятия – на Бога според моралните действия на хората. Библията изрично ни показва Бога като Съдия, който съди хората, не само във вечността, но и в историята, за техните дела. Така всеки възглед, който предполага някаква автономност на историческите процеси, трябва да бъде отхвърлян от християнина. Така също, всеки възглед, който отрича етичната причинно-следствена връзка в историята, не би могъл да е библейски.

Тази етична причинно-следствена връзка всъщност винаги е била едно от най-големите предизвикателства пред християнската апологетика. Коренът на нейното отричане е още в Битие 2 и 3 гл., когато Бог заяви на Адам, че ще умре в деня, в който яде от дървото – т.е. обеща му негативни исторически санкции за непокорството. Сатана, на свой ред, отхвърли претенциите на Бога, че може и ще нанесе исторически санкции, като заяви, “никак няма да умрете.” Тези два противоположни възгледа продължават да са във война и днес, като днес те се изразяват в конфликта между християнското тълкуване на историята и езическото тълкуване на историята. Като цяло езическото тълкуване на средата отхвърля идеята, че в историята може да се вложи някакъв свръхестествен смисъл, което означава, че историята не е непрекъснатото действие на Бога за провеждане на Неговия план. Причинно-следствените връзки в историята не са етични, т.е. няма никаква връзка между покорството или непокорството на хората под Бог а и техните видими благословения или проклятия. Просперитетът на различните народи е в резултат на някакви “обективни,” лишени от морален смисъл фактори, но в никакъв случай на морален характер. За съжаление, тук отново голяма част от християните несъзнателно подпомагат този езически възглед. Църквите съзнателно са приели, че историята ще върви към по-зле и към по-голяма власт на дявола и неговите последователи върху земята, дори когато вярват, че Църквата ще става все по-силна духовно и все повече невяста без петно и без бръчка. Забележете: християните ще стават все по-съзнателни, но този факт няма да им помогне да стават все по-могъщи и все повече да завземат властта върху земята – ето я идеологията на дявола, чрез която той се опитва да лиши християните от победата в историята, която Исус Христос е извоювал на кръста.

Библейският мироглед не може да приеме тази езическа причинно-следствена връзка в историята. Християнинът трябва да приеме като единствено валидна историческата вяра, че с нарастването на Църквата в знание и покорство, както и с разширяването на благовестието по цялата земя, все повече обществени институции, човешки колективи и цели народи ще се покоряват на Бога и ще започнат да изпълняват Божиите закони във всяка област от своя живот и дейност. Това, от своя страна, ще доведе до по-големи Божии благословения върху човечеството като цяло и върху покорните народи в частност, които благословения ще се изразяват в нарастващ икономически, психологически, военен, политически и т.н. просперитет. Така ще става явно за все още езическите народи, че Божието благовестие е реална сила, която може да променя света и историята и така ще бъдат събудени към ревност да притежават това благовестие. Всякакъв друг начин на мислене поставя Божието благовестие и библейския мироглед само в света на абстрактната, практически неприложима, отвлечена вяра, без да има някакъв реален смисъл в реалния човешки живот и действия.

Божидар Маринов

 бутони за социални мрежи

Кой контролира пазара?

Бог е създал цялата вселена, дори небесните тела, с цел и предназначение. Това, което за хората изглежда като автономни, безличностни процеси, всъщност е управлявано от личните действия на Бога Създател. Така и в икономиката това, което изглежда като безредие и хаос, всъщност е Божият безпогрешен, съвършен план за човечеството.

Чарлс Дарвин осъществява цялостна философска революция в науката: той създава система на мислене, според която редът във вселената не е продукт на върховно предназначение, а на съчетанието на строгите, непроменими природни закони с хаоса на върховната случайност. Езическите учени най-после биват “освободени” от претенциите на християнския Бог. Неговата стратегия е основана върху използване на слабото място на християните – вярата в някаква обективна, обща за всички хора логика – и унищожаване на най-силното апологетично оръжие на християнската вяра – телеологията, или целенасочеността, във вселената.

Социалните учени и особено икономистите развиват следствията от Дарвиновото учение в обществените науки: човекът, възникнал като продукт от случайни процеси, не може да се надява, че тези процеси ще бъдат винаги благоприятни за човечеството като цяло. Следователно, той трябва да вземе съдбата си в свои ръце и, изучавайки природните и обществените закони, трябва да се противопостави на хаоса, като замести хаотичната еволюция на биологичните видове с планираната, целенасочена еволюция на осъзнатия човек.

Тъй като “човек” е доста общо понятие и е трудно да се определят “целите на човека,” езическите икономисти стигат до естественото заключение: целенасочеността на пазара, а заедно с нея и върховенството на пазара, трябва да се определя и упражнява от “колективния човек,” т.е. държавата, ръководена от планиращ елит. Този елит трябва да притежава властта да налага икономически решения на отделните индивиди, за да осигури движението на икономиката към определените от държавата цели и предназначение. Следователно, тоталната държава е единственото логично следствие, ако се приемат като верни философските презумпции на езическата обществена теория.

Библията отхвърля тезата за безличностността на пазара, а заедно с нея и нейното логическо следствие: необходимостта от държавната намеса на пазара. Бог, като всезнаещ и всемогъщ, изпълнява Своя върховен план за човечеството именно чрез икономическата свобода на децентрализираните участници на пазара: семействата. Опитите за икономическа централизация са противни на Божия план и следователно винаги ще водят до икономически кризи и хаос.
Автор: Божидар Маринов

бутони за социални мрежи

Защо да образоваме нашите деца?

Ние учим нашите деца на пътя на спасението. Ние ги учим да обичат Бога и да Му служат. Искаме училището да ни подкрепя като помага на нашите деца да познаят Бога. Бог ни е призовал да владеем земята. Адам трябваше да се грижи за градината и да я пази. Работата е основополагаща институция. Човешкият труд е под проклятие заради греха на Адам. Човекът трябва да работи, за да изхранва своето семейство. Десятъкът от увеличаването на неговото богатство трябва да се дава на Бога. Част от богатството му трябва да се дава на бедните.

Детето се учи да чете, за да може самостоятелно да чете Библията. То също трябва да чете книги, списания и вестници. Човекът се нуждае от информация за да подобри своя жизнен стандарт. Четенето е основно средство за придобиване на знание. Християнското училище, което произвежда превъзходни читатели, върши ценна услуга на родителите.

Същото може да се каже за изучаването на числата. Числата представляват взаимоотношения, които съществуват в Божия свят. Аритметиката и математиката са жизнено важни за разбирането на света. Компютърът е важно средство в съвременния бизнес. Откритията на научната технология не биха могли да се състоят без изучаване на математиката. Изучаването на физика, химия, биология, история, изкуство, музика и т.н. служи за да обогати нашия живот.

Образованието на нашите деца е вложение. То носи парични изгоди. Когато избираме училище за нашите деца, ние искаме да знаем как това училище ще помогне за подготовката на нашите деца за бъдещето. Ние също подготвяме детето, за да ни подкрепя в нашите старини, ако това стане необходимо (Изход 20:12).

Училището, което се справя отлично, ще бъде наградено. Родителите ще определят кое от няколко училища осигурява най-добрата възвръщаемост върху техните образователни долари. Училището, което се справя лошо, ще бъде изоставено с течение на времето. Тези, които работят най-ефективно, ще се разширят. Така работи контролът над финансите.

Преди няколко години една президентска комисия, занимаваща се с образованието в Америка, докладва, че имаме “нарастваща тенденция към посредственост” в държавните училища. Точно това трябва да очакваме, и точно това са предсказвали противниците на държавните училища преди около век. Родителите имат най-голям интерес да се погрижат децата им да получат качествено образование. Държавните училища не позволяват ефективен финансов контрол от страна на родителите.

Тази система беше съзнателно построена от професионални образователни дейци на държавна работа, за да се намали родителският контрол. Некомпетентните учители остават в държавните училища, защото имат държавни удостоверения. Те биват защитавани от войнствени учителски профсъюзи с политическа власт. Училищата не са конкурентни, тъй като върху образованието има действителен държавен монопол. Резултатът е посредственост или по-лошо. Цената е твърде висока, тъй като държавните училища не отговарят пряко пред родителите. Те се финансират от данъкоплатците чрез политиците.

Въпросът за родителската власт не може да бъде отделен от въпроса за финансирането на училището. До степента, в която родителите не са напълно финансово отговорни за образованието на своите деца, до тази степен те са изоставили контрола над образованието. Този който плаща, поръчва музиката.

Държавното образование е съзнателно замислено да отнеме властта над образованието от родителите, и особено от християнските родители, към хуманистичен контрол чрез политика и бюрократично лицензиране. Учителските профсъюзи са станали политически, защото това е начинът учителите да задържат властта над училищата.

Християнските гласоподаватели са гласували постоянно за тази система. Те са повярвали на лъжата: “безплатно образование.” Няма такова нещо като безплатно образование.

Властта над финансите е тази, която представлява основното родителско средство за контрол над съдържанието и метода на образованието. Да се изостави тази финансова и морална отговорност е да се предаде следващото поколение в ръцете на похитителите на деца.

Като обобщение:

1. Бог плаща на всички свирачи.
2. Бог поръчва всяка музика.
3. Няма такова нещо като безплатно образование.
4. Колкото по-неясно е кой плаща на свирачите, толкова по-голяма власт имат свирачите да избират музиката.
5. Училището е продължение на семейството в морално отношение.
6. Учителите са наети възпитатели.
7. Има няколко начина да се организира контролът в християнското училище.
8. Родителите придобиват контрол над училищата като запазват властта да купуват на своите деца образование в конкуриращи се училища.
9. Държавните училищни системи ограничават тази свобода на избора.
10. Без свободния пазар в образованието, родителската власт е ограничена или дори унищожена.
11. Парите говорят.
12. Твърде много християни приравняват бедността с духовността.
13. Образованието на нашите деца е инвестиция.
14. Плащането на училищните такси не е част от семейния десятък.
15. Дисциплинарните проблеми се пораждат в държавните училища, защото родителите нямат власт.
16. Обучението трябва да става в морална среда.
17. Днес държавното училище използва принуда, не морално убеждение.
18. Родителите могат да купят по-добра дисциплина в частните училища.
19. Парите говорят.
20. Служителите в държавните училища не искат родителите да ги контролират.
21. Истинският контрол е политически.
22. Затова учителските профсъюзи са политически организации. Лисиците искат да пазят кокошарника.
23. Хуманистичните похитители на деца изискват от християнските родители да платят откуп, но децата никога не биват връщани.
24. Християнските училища са принудени да се съревновават. Те не смеят да пренебрегнат повечето родители.
25. “Прогресивното образование” е регресивно; то е древен хуманизъм.
26. Християнското образование е прогресивно: философия на линейна история.
27. Държавно-контролираните училища са неподвижни бюрокрации.

Източник:Капан за деца- от Робърт Тобърн Р

бутони за социални мрежи

For The Record: Guns Are Good

Всички, които не са на "ти" с английския, могат да видят клипа с български субтитри ТУК.

Специални благодарности на Филип Папратилов, за това, че публикува клипа във Фейсбук!

бутони за социални мрежи

Божият закон

Божият закон е откровение за Божия характер. Да отричаме задължителната същност на закона означава да възпираме разбирането на човека за това откровение за Божия характер. Посланието на благовестието на Исус Христос е това: реституцията вече е извършена. Жертвата е била принесена. Хората, които се прилепят към праведността на Христос, не могат да бъдат осъдени за бунта на Адам. Ние сме избавени от проклятието на закона, а не от задълженията на закона. Законът е средство за господство за нас: господство над нашия собствен живот (моралната област), господство над беззаконните видими действия на бунтовниците (юридическата област) и господство над създанието (областта на господството). Ако отхвърлим това чудесно средство в името на беззаконната “свобода,” в името на благодатта, тогава ние по принцип предаваме света на Сатана. Библията ни казва, че царството на Сатана постепенно бива изтласквано, че то не може да устои, че вратите на ада не могат да оцелеят. Ние не трябва да изоставяме средството за господство, Божия закон, защото да го направим означава да изоставим битката, да изоставим задачата, възложена на Божиите хора, задачата на господството.

Едно поколение винаги може да изостави своето назначение. Израел направи това незабавно след излизането си от Египет. Бог наказа цялото поколение с изключение на двама човека, Исус Навиев и Халев. Само тези двама човека препоръчаха на ръководителите на Израел да нахлуят в земята на Ханаан, че Бог е предал ханаанците в техните ръце. Другите съгледвачи, изпратени от Мойсей, се върнаха със сведения за великаните в Ханаан и сигурното поражение пред тях. Случаят е описан в книгата Числа, глава 14. Само на Исус Навиев и на Халев беше позволено от Бога да влязат в Ханаан; всички други измряха в пустинята.

Макар че едно поколение може да изостави задачата за господство, не всички от това поколение ще го направят. В крайна сметка друго поколение от християни се убеждава, че техният Бог е върховен, че Божият закон е валиден и че Божиите хора са победители, във времето и на земята. Когато това разбиране се разпространи в един народ и в някоя група в даден народ, благословенията започват отново. Хората престават да се скитат наложената от самите тях пустиня. Те се обръщат към Бога, Неговия закон и Неговата задача за господство. Започват отново разширяването на Божието царство, във времето и на земята.

Източник: Безусловна капитулация- Гари Норт

бутони за социални мрежи

Теологичният възглед на движението за Християнска Реконструкция- Б.Маринов

Теологията на Християнската Реконструкция може да се изрази накратко с две думи: Заветна теология. Централно място в тази теология заема специалното отношение на Бога с Неговото създание и с цялото човечество, и особено с една избрана част от човечеството – изкупения Божий народ. Това взаимотношение ние наричаме с думата завет.

Заветът на Бога с изкупеното човечество е в центъра на теологията на Реформаторите и особено на Жан Калвин, и в това отношение Християнската Реконструкция смята себе си за духовен и интелектуален наследник на Реформацията. Това наблягане върху завета като управляващ принцип не само за личния живот, но и за обществото, е централно също за мисленето на преките наследници на Калвин – английските и американските пуритани – поради което християнските реконструкционисти понякога наричат себе си “нео-пуритани.”

Самите Реформатори в борбата си срещу погрешните учения на Римската църква не измислят ново учение, а възстановяват забравените и отхвърлени учения на Ранната църква. Възгледите си за Бога, за отношението между Бога и човека и за отношението между Бога и създанието Реформаторите възприемат от Бащите на Църквата (Атанасий, Ориген, Августин и др.). Затова като съзнателен наследник на Реформацията Християнската Реконструкция възприема основните исторически изповеди на вярата в основните им учения за Триединния Бог – Бог, Който е едновременно Един и Много, три различни Личности/съществувания в едно Божествено естество (Атанасий, Августин) – Божието абсолютно върховенство над вселената и Божието абсолютно предопределение (Августин), съвършената Божественост на Сина (Никейски Събор), и т.н.

В наблягането си на духовното наследство на Реформацията Християнската Реконструкция се различава от вярванията на голямата част от днешните протестантски християни по света и в България. Общоприетата теология днес в църквите е теологията на диспенсационализма, чиито основни презумпции, макар и не винаги явно, отричат основите на християнската вяра както те са били възприети от бащите на Църквата и от Реформаторите. Затова и целта на движението за Християнска Реконструкция е да възстанови (реконструира) теологията на Църквата по света до нейните първоначални духовни и интелектуални основи, каквито са били наследени от апостолите и развити от бащите на Църквата и по-късно от Реформацията.

Идеите имат последствия

Подходът на реконструкционистите към теологията изглежда за повечето съвременни християни прекалено интелектуален, схоластичен и сух. Теологията на съвременните църкви е подчертано пиетистична, тоест, тя се характеризира с 1) превес на личните емоционални преживявания над теологичното познание, и 2) общо недоверие към теологичните занимания като лишени от конкретна практическа стойност за всекидневния живот на християнина. В това съвременните църкви се отделят от възгледите на Реформацията и дори застават на страната на враговете на Реформацията. Жан Калвин в своите трудове издига като основен смисъл на живота на човека познанието за Бога. Неговата книга Наставление във вярата започва с изречението:

“Всички хора се раждат за да познават Бога...”[1]

Уестминстърската Изповед на вярата и всички останали изповеди на вярата от 16 и 17 век следват този възглед на Калвин и поставят познанието за Бога като основна цел на човешкия живот. Платеният от римския папа хуманист Еразъм Ротердамски, в критиката си към учението на Лутер за спасението по благодат, използва същия аргумент, който днес протестантските християни използват: че теологичните въпроси не са от значение, важно е доброто поведение на християнина. Дж. И. Пакър и О. Р. Джонстън в Предговора към английския превод на книгата на Лутер, Робството на волята, описват добре противоположното отношение, което Лутер и Еразъм имат към теологичните занимания:

Еразъм твърди, че доктриналните въпроси са сравнително маловажни и че въпросът дали човешката воля е свободна или не, е най-маловажният от всички. Лутер, от друга страна, твърди, че доктрините са съществено важни и съставляват естеството на християнската религия, и че конкретно учението за робството на волята е крайъгълният камък на благовестието и самата основа на вярата. Тук виждаме най-дълбоката разлика, която съществува или която може да съществува между двамата мъже...

"За Еразъм християнството е по естество морал с минимални доктринални изявления . . . Еразъм не признава органична зависимост на практиката от вярата.

Отношението на Лутер е съвършено различно. За него същността на християнството е преди всичко учение, защото истинската религия е над всичко въпрос на вяра; а вярата и истината са взаимосвързани. . . . За Лутер християнството или е догматична религия, или е нищо.[2]

За съжаление онези, които днес наричат себе си наследници на Лутер, всъщност са възприели отношението на враговете на Лутер към теологичните въпроси.

Християнската Реконструкция възприема загрижеността на Реформацията за познанието за Бога като смисъл на човешкия живот. Но тя отива и по-далеч, като твърди, че идеите, които един човек е възприел относно Бога, имат конкретно практическо приложение. Общоприето схващане на реконструкционистите е, че “Идеите имат последствия.” Няма значение дали човекът осъзнава или не осъзнава точно какви са неговите презумпции относно Бога и Божия Завет: неговият живот и практика ще бъдат управлявани от тези презумпции.

Нека дам един пример за практическата приложимост на иначе “отвлечен” теологичен дебат: въпросът за Божието предопределение и “свободната” човешка воля. Римската църква през Средновековието и съвременните протестантски църкви като цяло са възприели възгледа на еретика Пелагий, че човек може сам, чрез собствената си воля, да избере спасението. Противоположно на това, бащите на Църквата и Реформаторите отричат способността на човека да избира добро, наблягат на неговата поробена воля и на необходимостта Бог лично, чрез върховен декрет да избере едни хора за спасение, с което всъщност определя други за осъждение. Накратко, дебатът между истинската Църква и еретичните последователи на Пелагий, Еразъм и Арминиус е “предопределение” срещу “свободна воля.”

Какви са последствията от двете противоположни идеи за спасението? Ако спасението на човека зависи от личното му решение, тогава единствената основа за спасението на човека е неговото сърце. Защитникът на “свободната воля” е длъжен да изключи Бога от избора спасение/осъждение. Но тогава изчезва всяка сигурност за спасението на човека. Сърцето е измамливо нещо според Библията, а спасението на човека зависи от това измамливо нещо. Целият живот на християнина става един безкраен процес на потвърждаване и уверяване във факта на спасението. Спасението става цел на живота на християнина. Всичко друго остава на заден план. Така институцията, която се занимава с проповядването на спасението – Църквата – става най-важната институция в личния живот на вярващия, а в едно християнско общество и за цялото общество. Оттам и централната роля на Римската църква през Средновековието. Всички ритуали на папистите, срещу които Реформаторите се изправят, не са произволни – те следват от религиозната вяра в способността на човека сам да си избере спасението, и във вярата, че в крайна сметка спасението зависи от собственото сърце на човека.

От друга страна, вярата на Реформаторите в безусловния избор на Бога на едни хора за спасение, а други хора за осъждение, отнема от човека способността сам да избира или отхвърля спасението. (Това не отхвърля отговорността на човека, обаче. Често срещан аргумент против учението на Реформацията за спасението е, че ако човекът не е в състояние сам да избира спасението си, то той не е отговорен морално. Това е езически аргумент. Библията не противопоставя Божия безусловен избор на човешката морална отговорност. Бог определя хората за спасение или осъждение, но в същото време хората са морално отговорни за своите действия – това е част от Божията тайна и ние трябва да я приемем такава, каквато е.) Спасението на душата вече не е цел на живота на човека, а началото на християнския живот. Свободен от загрижеността за своето лично спасение, християнинът не се нуждае от формални земни посредници между себе си и Бога. Всеки вярващ е свещеник, защото всеки вярващ е лично избран от Бога и е в лично общение с Бога само чрез един Посредник, Исус Христос. В общество, което е възприело тази истина за свой теологичен стандарт, центърът на живота на човека става изграждането на Божието царство, а не осигуряването на билет за рая – билетът е даден безплатно на предопределените за спасение. Въвличането в света вече не е опасно, защото няма начин да бъде замърсена от допира със света една душа, която е била върховно изкупена от Бога. Така християнинът може да участвува и да променя според Божиите стандарти науката, образованието, бизнеса, екологията, политиката, местната власт и т.н., без да се страхува, че това ще се отрази на спасението му – дори неговите грешки са за негово добро, защото е избран върховно от Бога! Така Реформацията в Швейцария и Северна Европа, и още по-ясно изразена в Англия и Северна Америка един век по-късно, води до незапомнен обществен и икономически растеж в историята. Идеите имат последствия.

Личността на Бога

Библейският възглед за цялата вселена е теоцентричен, тоест, Бог е в центъра (не географския) на вселената. Всичко води началото си от Него и цялото създание е отражение на Неговото същество. Следователно не можем да направим нито една крачка към истинско изследване на вселената преди да сме научили достатъчно за Бога. Християнинът, който твърди, че може да познава нещо без да има подробно теологично познание, мами себе си. Бог е източникът на всяко познание и в Христос са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието.

Християнството вярва в Бог Създател, Който е едновременно трансцендентен и иманентен. Трансцендентен означава, че Бог е извън създанието, напълно отделен и различен по Своето естество от създанието. Християнството поддържа възгледа за разделението Създател-създание. Божието естество по никакъв начин не може да се открие в създанието. Вселената е създадена от върховен Бог, но тя не съдържа в себе си естеството на този Бог, нито пък Бог е вложил Своята божествена същност някъде във вселената. В този смисъл търсенето на доказателства за Бога вътре във вселената е безумие и е антибиблейско – то е основано на идеята, че Бог по някакъв начин присъствува чрез Своето Божествено естество в Своето създание.

Трансцендентността на Бога означава, че никое създание не може да постигне Божествена същност. Според езическите възгледи човекът, израствайки в съвършенство, всъщност започва все повече да участвува в Божественото естество. Християнският възглед отрича възможността хората да съучаствуват в Божественото естество, защото не е възможно създанията да преодолеят границата, определена от разделението Създател-създание. За нехристиянството съвършенството се изразява в метафизично преодоляване на ограниченията, които хората като създадени същества имат; за християнството съвършенството се състои в моралното съобразяване със Закона на Бога Създател.

Въпреки че е метафизично трансцендентен и отделен от Своето създание, Бог не е пасивен Бог, оставил създанието Си да “тиктака” като гигантски навит механизъм с пружина без да се намесва в него. Бог също е иманентен, тоест Той непрекъснато присъствува в създанието чрез Своята воля, Своя план за създанието, Своя Дух, и управлява абсолютно всяко движение в създанието, от движението на всеки електрон до движението на планетите и звездните купове, от действията на отделния човек до големите обществени катаклизми, и дори и моралните решения на всеки отделен човек. По Своето естество Бог е извън създанието, но чрез Своята мощ и воля Той управлява историята в съответствие с плана Си. Историята не е случайно развитие, тя е развитие на плана на всемогъщия Бог. В нея няма области на случайност или вероятност – всичко е управлявано от Божия план. Нищо не става без Бог да го е направил да става, включително и “нечестивия за деня на злото” (Пр. 16:4).

Така Библията ни представя Бог, Който е едновременно над създанието и съдържа в Себе Си вечните, непроменими закони, на които се крепи създанието, и в същото време Той не е извън историята, а лично управлява всеки един момент от историята и всяко действие на хората.

Исус Христос – Посредникът-Изкупител

Сътворението не беше просто техническо действие. То беше морално действие. Със сътворяването на природата и човека Бог сключи завет с природата и човека. Макар че първите глави на Битие не съдържат думата завет, Еремия 33:25 ясно показва, че още създаването на деня и нощта през първия ден трябва да се счита за част от Божия завет. Според този завет човекът трябваше да бъде отговорен настойник на Бога над създанието. Бог установи йерархия в Своята вселена: Бог-човекът-създанието. Човекът трябваше да бъде подчинен на Бога и владетел над създанието. Това също го постави и в положение на посредник между Бога и създанието – той трябваше да представлява Бога пред създанието и създанието пред Бога.

В Падението в Битие 3 Адам и Ева обърнаха тази йерархия – те се подчиниха на създанието (змията), а след това се опитаха да подчинят и Бога на своето неправилно морално решение. С това си спечелиха проклятие и то не само за себе си, а и за всички човешки поколения след себе си. Поради греха си те вече нямаха пряк достъп при Бога и не можеха ефективно да изпълняват своето предназначение като посредници. Самият човек вече се нуждае от посредник, за да има достъп до Бога. Тъй като Бог имаше план за спасението на човечеството, Той беше промислил за такъв посредник – Исус Христос, Божият Син.

За да бъде ефективен посредник между създанието и Бога, човекът в градината трябваше да бъде едновременно част от създанието, и в същото време да притежава нещо, което да му дава достъп до Бога – Божия образ в него (Бит. 1:26). По същия начин, за да може някой да бъде посредник между Бога и падналия човек, той трябва да притежава естество, което да го прави едновременно съучаствуващ в Бога – Божествено естество – и в същото време естество, което да го прави съучастник в естеството на хората – човешкото естество. Бог не би приел посредник, който има само човешко естество – след Адам никой човек не може да се появи пред Неговия поглед. А посредник, който има само Божествено естество, не би бил приет и разбран от хората – според Библията Бог обитава в непристъпна светлина и е непознаваем за хората. Затова самият Бог в личността на Сина възприе човешки образ и пое на себе си задачата за изкупление на човечеството.

За да не бъда неразбран, ще поясня, че Синът не се е появил в момента, в който Мария е заченала. Нито пък е бил създаден в момента на Сътворението или преди това. Исус Христос е напълно Бог и съществува вечно. Според Йоана 1:1-18 Христос е Божието Слово, Този, Който е Бог и е бил в Бога от самото начало, въплътеното Божие Слово, въплътената Божия воля. Чрез Него са станали световете и чрез Него се държат всички неща (Кол. 1:17). Христос е Бог и това е неотменима част от християнската вяра.

В същото време, Той е напълно човек, Този, чрез Когото Бог изяви Себе Си на света. Тъй като самият Бог е непознаваем, Той изявява Себе Си на хората чрез Сина. Така Исус Христос е единственият ни път към Бога и единственият източник на познание за Бога. Той е Посредникът, без когото не можем да познаем Бога. Опитите да бъде познат Бог без Исус Христос са обречени на неуспех, защото самият Бог не може да бъде познат от хората извън Своето откровение в Христос (Евр. 1:1-3). Следователно, Христос е обект на нашето поклонение, защото покланяйки се на Него, ние се покланяме на Бога, Който е изявен чрез Него.

Той е също Изкупител, който даде живота Си за спасение на човечеството. Основата на създадената от Бога вселена не е метафизична, а етична. Физическите закони са временни и променливи (2 Пет. 3:10), но Божиите морални закони са вечни и непроменими. Според тези морални закони грехът – нарушението на Божия Закон – трябва да бъде наказан със смърт. Или самите хора, или някой вместо тях трябва да понесе наказанието за греха и да спечели изкупление за хората. Този Изкупител не може да бъде грешен, защото не би бил приемлива жертва. Така Исус, бивайки съвършен в Своето човешко естество, понесе наказанието на целия свят, за да стане Изкупител на човечеството.

Въпреки че служението на Исус Христос на земята беше ограничено във времето, човечеството не остана без Посредник след момента на Неговото възнесение. Той изпрати Духа Си, Който да ни води на всяка истина. Макар Синът в Своето земно тяло да не може да присъствува навсякъде, чрез Святия Дух Той може да присъствува на всяко място и във всеки вярващ. Святият Дух извършва делото на “въплъщаване” на възкръсналия Христос във всеки един от нас.

Възкресението на Исус Христос е дело на възстановяване на първоначалното състояние, което човекът имаше в градината. Това означава, че първоначалната йерархия, Бог-човек-създание, също е възстановена до своето идеално състояние. Човекът – но сега вече изкупеният човек, избраният от Бога за вечен живот – отново е Божий настойник над създанието. Докато човекът е бил без Христос, той е бил извратен, безотговорен настойник; с жертвата на Христос на кръста той става отново праведен, покорен настойник над Божието създание.

Съвременната Църква вярва, че след възкресението на Христос на кръста вярващите вече не носят отговорност за земята и нейните ресурси. Това е еретично послание, което всъщност е основано върху идеята, че изкуплението на Христос е ограничено и не обхваща цялата вселена. Библейската истина е, че ние сме спасени, за да поемем отново в пълна отговорност и покорство под Бога своите задължения по управлението и грижата за Божието създание. Човекът е направен от начало за да бъде посредник между Бога и природата; изкуплението отново го прави съвършен посредник между Бога и природата. Тази функция – посредник между Бога и природата – е част от самото естество на човека и тя не може да бъде отменена.

Божият закон – средство за господство

Човекът трябва да владее над създанието, но това трябва да става не по измислени от самия човек закони, а според Божия закон. Отговорното настойничество и покорството се състоят именно в това: човекът да представлява Бога пред създанието чрез налагане в създанието на Божия закон. Бог открива Своя закон пред човека; човекът го прилага на практика – това е схемата, по която Адам и Ева трябваше да работят.

С Падението те отхвърлиха Божия закон и се опитаха да управляват създанието по собствен, човешки закон. И веднага научиха урока, че само чрез Божия закон човек може да упражнява ефективно господство над създанието.

Но какво е законът?

Най-точното определение за Божия закон е, че Той изразява Божия характер в достъпни за човека понятия. Законът не е система от правила, която Бог просто изисква от нас като тираничен владетел. Законът ни показва стандарта на Божията праведност, тоест, как самият Бог би постъпил във всяка житейска ситуация, ако беше човек. Когато Той наистина се въплъти в човек, той спази съвършено Закона, защото Законът е Неговото вътрешно естество.

По същия начин, за да ни направи съобразени със Себе Си, Бог не би трябвало да прави друго, освен да вложи вътре в нас Своя характер. Какво казва Библията? Че с Новия Завет Бог ще сложи законите Си в ума ни и ще ги напише в сърцата ни. Само когато Божият закон е станал наше вътрешно естество, ще можем да изпълняваме предназначението, за което сме създадени – да упражняваме праведно господство над Божията земя.

Тук трябва да посочим, че съвременната Църква тълкува неправилно думите на Павел, че “вече не сме под закон, а под благодат.” Вярно е, че ние вече не сме под проклятието на закона. Христос ни освободи от това проклятие и сега сме свободни от наказанието, което Той понесе на кръста и което ние трябваше да понесем, ако нямахме Изкупител. Но какво да кажем за нашия живот след покаянието? Трябва ли да вярваме, че вече не трябва да спазваме никакъв закон? Също, какво да кажем за нашето участие в обществото? Пак ли не сме под закон? Ако ни питат какво казва Библията за дадена област от обществения живот, имаме две възможности: или да кажем, че Библията не съдържа конкретни правила за тази област – каквото повечето от християните днес неявно вярват – или да приемем, че библейският закон, открит в Стария и Новия Завет, дава конкретни правила за праведно лично и обществено поведение.

Освен това, невъзможно е да живеем без никакъв закон. Ако не приемем библейския закон за поведение, ние явно или неявно, съзнателно или несъзнателно приемаме някакъв друг закон, различен от библейския и противен на него. Изборът, който правим, никога не е със закон или без закон. Изборът, който всеки човек прави, е винаги чий закон възприемаме като стандарт. Така християните, които отричат, че библейският закон трябва да бъде стандарт за управление на обществото, всъщност активно искат някакъв закон, различен и противен на библейския, да бъде стандарт за управлението на личния живот и обществото. Така и става на практика днес: докато християните са изтикани в периферията на обществения живот, езичниците налагат неправедни закони.

Божиите санкции в историята

Както казах по-горе, Бог не е дотолкова отделен от Своето създание, че да го остави само на себе си да се движи като гигантски механизъм с пружина. Учението за иманентността на Бога има като свое логично следствие учението за Божиите санкции.

Според правната теория и здравия разум един закон е безсилен и мъртъв закон, ако не е придружен от санкции. Затова и Божият закон съдържа в себе си санкциите, които го правят жив и действен. Основната санкция на закона, както виждаме в Новия Завет, е, че “наказанието за греха е смърт” (Рим. 6:23). И наистина, всички християни вярват, че историята завършва с краен съд, в който Бог съди всички хора според делата, които са извършили в телата си. Този краен съд е с вечни последствия – праведните биват осъдени на вечен живот, а неправедните на вечна смърт. Това учение е основно за здравото християнско учение. Дори да няма други характерни черти на ересите в историята, безусловното приемане на крайния съд и вечните санкции е най-сериозният белег, по който да разпознаваме приятелите и враговете на Божието Слово.

Всички християни са съгласни, че във вечността Бог налага санкции срещу нарушителите на Неговия завет и дава вечен живот на праведните, но не всички приемат, че Бог налага санкции и в историята. В това отношение съвременната Църква е в плен на дуалистичното схващане, че Бог налага санкции във вечността, но се е отказал от своята активна намеса в историята. Този възглед изключва Бога като активен участник в историята. Той също лишава християните от възможността да съставят конкретно християнски възглед за историята, основан върху библейска морална причинно-следствена връзка. Историята се превръща в лишена от морален смисъл поредица от факти, които по никакъв начин не свидетелствуват за Бога на Библията и не спомагат за напредъка на благовестието.

Библията ни показва друга картина. Левит 18:24-29, Второзаконие 8 и 18 глава, многобройни стихове в Псалмите, свидетелството на историческите книги на Библията за историята на еврейския народ в Стария Завет, падането на Ерусалим и световната история след възкресението на Исус Христос недвусмислено показват, че историята не е нищо друго, освен поредица от санкции – позитивни санкции за покорство и негативни санкции за непокорство – от страна на Бога срещу отделни хора, общности и цели народи. Библейски историята не е случайна, нито е неутрална: тя е могъщ свидетел в полза на благовестието на Исус Христос. Тази активна намеса на Бога на Библията в историята трябва да бъде същностна част от християнската теология.

Есхатология

Историята според библейския възглед е линейна: тя има начало, кулминация и край. Времето не е безкрайно, както вярват езичниците. Краят на времето е съвършеното изпълнение на плана на Бога Създател. Какво очаква Библията за този край.

Първо, Библията очаква благовестието да бъде проповядвано сред всички народи по земята. Няма да остане нито един народ, където да не е било прогласявано Божието царство. Тъй като благовестието на Царството, заедно с новораждащата сила на Святия Дух, е най-могъщата сила в историята, очакваме все повече хора да приемат Исус Христос за своя Спасител и Господар. Дяволът и неговите последователи, които след смъртта и възкресението на Исус Христос са незаконно пребиваващи на Божията земя, поради липсата на мъдрост и отричането на единственото средство за праведно господство – Божия закон – ще отслабва все повече в сила и влияние, включително политически, икономически, интелектуално, и т.н. Християните ще стават все по-осъзнати относно силата на Божия закон да променя цели народи и относно ефективността на същия този закон да носи просперитет и справедливост; така те ще поемат в своите ръце все повече отговорност за управлението на Божията земя, нейните ресурси, и обществото. В края на времената земята няма да бъде управлявана от Антихрист, както съвременната Църква погрешно смята, а ще бъде управлявана от Исус Христос чрез Неговите представители тук на земята – Святия Дух и Църквата.

Второ, когато в края на историята земята бъде изпълнена с познание за Бога, практическо приложение на това познание във всички области на живота и обществото, и свобода и просперитет под Божия закон, Исус Христос ще се върне във физическото Си тяло за една съвършена, победоносна Църква, “красива като луната, чиста като слънцето, страшна като войска със знамена” (Екл. 6:10), която е победила дявола и неговите последователи в историята и е доказала всеобхватната сила на благовестието. Исус няма да дойде за една победена, немощна Църква – такава невяста не подхожда на Царя на вселената. Освен това, въпреки митологията на Църквата днес, Той няма да дойде тайно, така че да Го видят само вярващите в някаква форма на тайно “грабване,” а ще бъде видян от всички народи по цялата земя.

Трето, в момента на Своето идване Исус Христос ще седне на Своя съдийски престол, за да съди живите и мъртвите. Нечестивите ще бъдат осъдени на вечна смърт и ще бъдат хвърлени в огненото езеро, а праведните ще бъдат осъдени на награда и на вечен живот в царството на Исус Христос. Това учение за крайния съд е основно за християнското учение; всяко учение, което се опитва да принизи значението на съда или дори да го отрече, трябва да се смята от истинските християни за неприемлива ерес.

Четвърто, праведните остават на земята като техен единствен истински дом; сега, обаче, земята е свободна от грях и от “всичко, което съблазнява,” и те могат да вършат Божията воля и да бъдат покорни без никакви препятствия, които тяхната неизкупена плът и действията на дявола са поставяли пред тях преди.

Пето, неправедните, заедно с дявола и неговите ангели, са изхвърлени за вечни мъки в огненото езеро, което е мястото, приготвено за тях от създанието на света. Така праведните и неправедните са съвършено и вечно разделени и Божията правда и Божието величие стават явни на цялата вселена. Историята най-после стига до своята крайна цел.

Шесто, нещо, което не ни е дадено да разберем подробно какво представлява, Христос предава царството на Своя Баща, за да бъде Бог всичко във всичко (1 Кор. 15:28). Какво означава това, никой от нас не знае, и всяко размишляване върху този въпрос не може да бъде нищо повече от чиста спекулация.

Заключение

Християнската Реконструкция смята себе си за наследник на основната линия в развитието на християнското учение и приема като валидни ученията, развити от Ранната Църква и Реформацията – Триединството, двете природи, човешка и божествена, в едната личност на Христос, Божието провидение и абсолютното върховенство на Бога над Неговата вселена, Божието предопределение, и т.н. Християнските реконструкционисти приемат тези учения не само защото те са традиционни, а и защото са потвърдени от Библията, и всяко отклонение от тях води до логически парадокси и лъжливо представяне на Бога на Библията.

Благовестието не може да се разпространява ефективно, ако Църквата има неправилна теология. Идеите имат последствия и всеки теологичен възглед има своите въздействия в практиката. Докато Църквата бяга от истинското учение, както е било изповядвано от Ранната Църква и Реформаторите, тя ще бъде лишена от евангелизаторската сила на Ранната Църква и Реформаторите. Възстановяването на Църквата може да започне само с възстановяването на правилната теология.

бутони за социални мрежи