къде, а не дали да социализираме децата си!
Защото съм го избрал, за да заповяда на чадата си и на дома си след себе си... (Битие18:19)
Скъпи читатели, в този брой ще засегнем горещата тема за социализацията. Гореща е, заради почти 100% й изтъкване като аргумент не само срещу домашното образование, но срещу всеки вид християнско образование. Наистина, има ли възможност децата да се социализират при домашното образование?
Как се сади пипер?
Ще започнем коментара с познатия рефрен от една наша народна песен, тъй като той е чудесна илюстрация на нашия проблем. Тези, които имат корени на село, баби, дядовци, лели и пр. знаят, че семената на пипера не се садят направо в земята. Ако наистина искаме да отгледаме здрави корени, които да издържат и на сушата, и на силния августовски пек, и на летните вихрушки, така че да берем големи, сочни и вкусни чушки, тогава трябва да посадим семенцата на пипера в малки сандъчета, да ги гледаме на закрито в къщи, с регулирана слънчева светлина и влажност, докато крехките коренчета станат стабилни, жилави, с достатъчно коренова система, за да издържат, когато се посадят на открито. С други думи, първо трябва да направим разсад.
100% от опитните градинари правят това. Засега почти 100% от опитните, и не дотам опитните християнски родители правят обратното с децата си. Те ги поставят в детски ясли и градини от рано с цел “да свикнат да се оправят” навреме, за да може да си пробият път в дългите години на училищния живот. Тези родители осъзнават, че средата в яслите, градините и училищата не е тази на техните семейства и църкви, че има конфликт на налаганите ценности, и именно заради това изпращат децата си отрано да се социализират, за да се чувстват добре във враждебната езическа среда на училището.
Въпросът за социализацията на християнските деца в обществото надхвърля тесните рамки на образованието им, той е свързан с дълбоки теологически схващания, с доктрини относно бъдещето на християнството, относно неговата сила да промени света, да подчини нациите на господството на Исус Христос, относно неговата релевантност в съвременния живот. Ако наистина християнството като учение не предлага цялостни решения за обществото, за бъдещето, за ежедневието на човека, тогава наистина е добре децата ни да ходят от малки в светските образователни институции, доколкото там ще се научат как да живеят на земята, а в неделя и вечер, след училище, ние ще ги учим как да живеят на небето. С други думи, практиката в повечето християнски семейства подсказва именно такова схващане:
че християнството няма собствен възглед за обществото, за бъдещето на земята, или ако има такъв, той е неприложим.
Има и друго обяснение на учудващото постоянство на родителите да си пращат децата на социализация в държавните училища – ако
вярват, че между християни и нехристияни има неутрална зона, където ценностите са практически еднакви, така че освен религията, утилитарните дисциплини и средата са въпрос на общочовешки ценности.
Историческият песимизъм, съчетан с чисто човешките качества на мързел, страх и невежество, са в корените на неангажираността на християните с обществените дела и с въпроси, които надхвърлят личния им кръгозор, част от които е образованието.
Социализацията, според речника на Уебстър, означава приспособяване към кооперативен групов живот.
Неизбежно е един човек да се социализира, доколкото винаги около него ще има хора, и той винаги ще е в контакт с тях. Целта на социализирането, обаче, не е децата да са между други хора като жертви, беззащитни срещу подигравките и укорите на враждебната им среда, но да са агресори, които да живеят това, което е правилно и да успяват по този начин сред хората, между които се намират. Това, обаче, не се постига чрез държавното образование. Там в социално отношение (в смисъл на социализиране) трайно успяват тези, които са част от средата. Възможността за социален успех на християнското дете в среда, която е доминирана от враждебни ценности, е ако в групата, в която се движи, влияние имат хора, които изповядват неговите ценности, с други думи, в класа да има много християни, които да са на един ум, така че те да определят доминиращото влияние в социалната група.
Социалните фактори в училищата са: учителят, който е в позиция на власт и най-силно влияние, лидерите в класа – това са по-известните момчета и момичета, които доминират класния живот, общата среда на училището, моделите на поведение, които съществуват и се толерират в училището, неформалните групи – скинари, металисти, рейвъри, спортисти, наркомани, християни. Зад цялата училищна система има духовни власти и началства, които също трябва да бъдат предизвикани и победени, за да успее едно християнско дете да се наложи като лидер в такава среда.
Съвременните училища са под духовната власт на духа на хуманизма. Това е официалната идеология, която се разпространява чрез всички официални канали. Методологията на обучение, в която са образовани учителите, и по която те на свой ред преподават на децата, е материалистическа, марксистка, и атеистична. Всяко нещо, което не идва от човека и чрез човешкия разум е лъжа, неистина, мит. Всяка идея, която идва от същество друго, освен човека, е суеверие и не е част от истинската наука. По тази причина не е толкова голям проблем, ако учениците пушат, ако вземат наркотици, ако имат предбрачни полови отношения, ако се държат предизвикателно в час със съучениците си и с учителите, ако имат расистки предразсъдъци към цигани, черни и азиатци. Това са отклонения в границите на нормалното. Ангажиментът на училищните власти към проблеми от този вид е да коригират неправилното човешко поведение. Но да проповядват възкръснал Господ, Който е роден от девица, Който претендира, че владее, че е по-истински от видимата реалност, че е Цар на всяка човешка дейност – това е ерес за хуманистичната система, срещу това се пишат статии във вестниците, възмущението срещу това се излъчва в централната новинарска емисия по телевизията, в парламента се предлагат проектозакони, които да забранят това. И наистина – според съвременния закон за образованието, в училищата е забранена всяка религиозна пропаганда. Дали това означава, че може да има курсове по йога – да, че може да се разлепят плакати на различни окултистки движения и музикални групи на информационното табло на училището – да, да се говори за прераждане и карма по философия и литература – да, но да се раздават покани за Великденското тържество в местната протестантска църква – в никакъв случай!
По тази причина към християнските деца, които са добри ученици и открито споделят своите убеждения и не правят компромиси с вярата в Исус Христос, се подхожда като към деца, които са под опасното влияние на секти, чиито “добри” мозъци се промиват от опасни суеверия и религии. Не очаквайте светската хуманистична система да признае, че християнските деца са добри заради християнската им вяра. Организираната вяра в трансцедентен Бог е опасно нещо за хуманистичната система, понеже тя привързва хората към друг господ, освен човека и неговата най-мощна институция – държавата. Това е причината системата да не държи толкова на академичния успех, колкото на посещаемостта. Както сподели един брат наскоро, не е толкова важно да учиш там, важното е да ходиш на училище.
Да се изпращат християнските деца добронамерено в атеистичните държавни училища с цел да се социализират е като да се изпращат хора с лъкове и стрели срещу брониран танк. Ако мислите, че имате призвание да предизвикате държавната образователна система изсред нея, не го правете с лъкове и стрели. Нито интелектуалното съдържание, нито ценностите, нито начините на поведение са съграждащи за едно християнско дете, напротив, те са предназначени да възпитат човек да бъде в бунт срещу Господа, да бъде бог на себе си, и поради това са смъртоносно опасни за душите на децата. Ако ще ги изпращате в държавни училища, трябва да предизвикате светската система на всички нива, на която тя действа: интелектуално, ценностно, поведенческо, духовно.
Лично ние не сме виждали в християнските книжарници да присъстват “дебелите книги”, които успешно да предизвикат световните “дебели книги”, във факултетите по педагогика няма дебат относно книгите на Добсън, в юридическите факултети не се обсъждат християнски теономични книги, те просто отсъстват и от християнските книжарници, срещу тях дори се проповядва, в икономическите факултети младите християнски бизнесмени се учат как да успяват в бизнеса си с помощта на теорията на Кейнс, в биологическите факултети все още не се дискутират горещо креационистки книги. Интелектуалните ни упражнения са рядкост, ценностите ни са станали размити, поведението ни като обществена група не конкурира това на света – нито сме с по-добри семейства, нито сме с по-добри бизнес-организации, нито сме с по-добри приятелства, нито с по-добра работна етика. Засега не предизвикваме нещата и на духовно ниво, доколкото няма горещи молитвени събрания срещу хуманизма в училищата, а и да има тук-там, тези, които участват в тях в повечето случаи не знаят с какво да го заменят ако успеят да се преборят с него.
Проблемът не е, че християнството е такова по същността си, защото ако това бе истина, светът нямаше да прилича на това, което е днес след 20 века Новозаветна история. Християнството такова, каквото ни го остави Христос, ще промени света. Но ако християните от съвременните поколения са изоставили своя исторически оптимизъм, ако са загърбили Божия закон като средство, което да промени обществата – то не е чудно, че сме стигнали до положението, където враговете да социализират децата ни.
Когато говорим за социализация на децата ни, трябва първо да видим има ли нещо в Божието слово, което да говори за този предмет. Даденостите са следните: имаме християнски семейства с деца, а отвън има общество, което не е християнско. В Стария завет има специфично слово, което да третира същата ситуация. Имаме еврейски народ, имаме Ханаанска земя, пълна с езичници, които дори и след нашествието на евреите, останаха там като културни групи, имаме и околни народи, които също са езически. Големият въпрос, който Бог задава на Своя народ е:
Ще Ми бъдеш ли достатъчно верен, за да изградиш обществото, както Аз го искам,
или ще се смесиш с околните народи, за да нямаш проблеми в общуването с тях?
Този морален въпрос е основата на всички заповеди, които забраняват смесените бракове между евреи и езичници, които забраняват поставянето на техните идоли и култови предмети в еврейските земи, които забраняват на евреите да постъпват спрямо техните обичаи. Единственият правилен начин, по който Божият народ можеше да се социализира с околните народи бе чрез евангелизирането им – обрязването им в Стария завет, и покръстването им в Новия завет. Тук не се говори за забрана на общуването между християни и нехристияни, понеже това е невъзможно, глупаво и неправилно. Тук става въпрос за забрана на културното смесване между християни и нехристияни.
Децата се социализират най-добре в семейството си. Ежедневното общуване между големи хора и деца на различни възрасти изгражда в децата уменията да общуват с хора, които имат различна перспектива, да са толерантни към слабите и глупавите, да зачитат авторитета на възрастните, и всички заедно да отговарят пред Божия закон. Следващите социални кръгове са приятелските семейства, роднините и близките, църквата, неформалните и формалните групи, в които членуват децата ни: кръжоци, музикални школи, спортни отбори и пр. Успешната социализация е тази, където порасналото дете е станало приятел на родителите си, останало е вярно на вярата и я е продължило, има добро самочувствие, основано на Божията любов към него, и знае призванието си. Когато отминат ученическите години, човек остава със семейството си, родителите си, близките си приятели, които често не са от училище. Приятелите от ученическите години, с които сме ходили да пушим на тайно, с които сме били до късно на дискотека, с които сме се напивали “до козирката” по вилите, с които сега момичетата правят и много по-интимни неща, с които се дрогират, с които слушат бунтарска музика и пр. – тези наши приятели, заради които сме се карали с родителите си, ги няма. Каква е ползата, че сме се социализирали с тях през всичките тези години? – някое извънбрачно дете, няколко аборта, пороци, разбити отношения с родители, трайна незрялост и неподготвеност за живота.
Вярваме, че за да бъдат успешни в своята работа, семейство, служение и стоене пред Бога, нашите деца трябва да бъдат обучени в среда, която да подкрепя християнските ценности. Те трябва да бъдат нашия разсад, докато са малки, за да бъдат нашите успешни корени, когато станат големи. Детските години са време на формиране на мироглед, на навици, на вкусове, на модели на поведение, и затова е важно всичко това да става в добра среда, която да подкрепя нещата, на които ги учим. С тяхното израстване ще дойде постепенно времето, когато ще се срещат все повече и повече със светската култура. Ако сме си свършили домашната работа с тях, те ще са пълни с любов и състрадание към грешниците, и със силна омраза към греха, който ги прави жертви на това, което са. Децата ни ще искат да социализират грешниците със себе си, а не себе си със света.
Автори: Емилия Стоева и Радослава Петкова
abroffspring@hotmail.com
сподели ме
Капитализиране на характера.