Историята и богословието на калвинизма

сподели ме

Тезиси на Надеждата

1. Библията ни учи да имаме надежда, а не отчаяние; да очакваме победа и господство за Благовестието, а не бягство и поражение.  2. Библейското пророчество е написано в буквален и символичен език. Изборът не е между “буквализъм” и “символизъм,” а между библейски и спекулативен метод на тълкуване на Библията.  3. Спасението е ново създание. При изкуплението Исус Христос възстановява човека по Божия образ.  4. Спасението и неговите благословения са представени в Библията като първоначални, прогресивни иокончателни.  5. Ние не биваме спасени от нашето обкръжение; по-скоро спасението работи да възстанови земята като цяло. Божията Свята Планина (Градината) ще расте, докато изпълни целия свят.  6. Бог благославя покорството и проклина непокорството; този модел ще стане господствуващ с напредването на историята.  7. Чрез поколения на покорство праведните ще стават все повече способни и могъщи, докато нечестивите ще стават слаби и безсилни.  8. Първо нечестивите биват “грабнати” (т.е., изхвърлени от земята и лишени от наследство), докато праведните все повече завладяват всички неща.  9. Исус Христос дойде като Човешкия Син (Втория Адам), за да установи Божието Царство на земята.  10. Библейските пророчества, че Христос ще владее като Цар, бяха изпълнени в Христовото възцаряване при Неговото Възнасяне.  11. Данаиловото пророчество за Човешкия Син “идещ с облаците” беше изпълнено при Възнасянето на Христос.  12. Исус Христос първоначално победи и върза Сатана и демоните в Своето Изкупление, Възкресение и Възнасяне.  13. Царството беше установено по време на Първото Пришествие на Христос (включително Съда през 70 от Хр.); то сега се развива и ще нараства до края на света.  14. Етническият Израел беше отлъчен заради своето отстъпление и никога вече няма да бъде Божие Царство.  15. Царството сега е съставено от всички онези (юдеи и езичници), които са били изкупени от Исус Христос.  16. Църквата е сега Божият Храм, тъй като на Петдесятница Святият Дух е влязъл да обитава в нея, и е напълно установена при разрушаването на стария Храм през 70 от Хр.  17. Беседата на Елеонския хълм (Матей 24, Марк 13 и Лука 21) не е за Второто Пришествие на Христос. Тя е пророчество за разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр.  18. Голямата Скръб става при Падането на Израел. Тя няма да бъде повторена и следователно не е бъдещо събитие (макар християните от всяка епоха да трябва да преминават през страдания заради вярата).  19. Библията не пророкува, че някакъв бъдещ буквален Храм или жертвена система ще бъдат установени в Ерусалим. Библейските пророчества за Храма се отнасят за Христос и Неговата Църква, първоначално, прогресивно и окончателно.  20. Макар Израел някой ден да се възстанови към истинската вяра, Библията не казва за някакъв бъдещ план за Израел като специален народ.  21. Библейският език за разпадане на създанието (“стопяването на вселената”) символизира Божия съд, особено напомняйки за Потопа и за язвите върху Египет при Изхода.  22. Антихрист е понятие използвано от Йоан да опише широкоразпространеното отстъпление на християнската Църква преди Падането на Ерусалим. Като цяло всеки отстъпил учител или система могат да бъдат наречени “антихрист”; но думата не се отнася за някакъв “бъдещ Фюрер.”  23. “Голямото Отстъпление” става през първи век. Затова нямаме библейско основание да очакваме все по-голямо отстъпление с напредването на историята; вместо това трябва да очакваме нарастващото християнизиране на света.  24. Последните дни е библейски израз за периода между Христовото Пришествие и разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр.: “последните дни” на Израел.  25. Преди Второто Пришествие на Христос голямото мнозинство от евреите и езичниците ще бъдат обърнати към християнската вяра. (14) 26. Всички Христови врагове постепенно биват покорявани под Неговото царуване от небето. Той ще остане на небето докато всички врагове бъдат победени. Последният враг, Смъртта, ще бъде победена, когато Той се върне.  27. Исус Христос ще се върне в Последния Ден, когато ще се извършат Възкресението и Последния Съд.  28. Грабването и Второто Пришествие ще станат заедно. 29. Ще има едно Възкресение за всички хора; праведните ще бъдат възкресени за вечен живот, а нечестивите ще бъдат възкресени за съд.  30. Основната загриженост на пророчеството е етичното поведение: покорството към Божиите заповеди. 31. Канонът на Писанието е бил завършен през 70 от Хр., когато Старият Завет е преминал.  32. Книгата Откровение не трябва да бъде тълкувана “футуристично”; за нейните читатели от първи век нейното послание е било съвременно, и времето за неговото изпълнение е било “близо.”  33. “Звярът” от Откровение е символ конкретно на Нерон и общо на Римската империя.  34. “Лъжепророкът” символизира юдейските религиозни водачи. (20) 35. “Блудницата” символизира отстъпилия Ерусалим, който е престанал да бъде Божий Град. 36. “Милениумът” е Царството на Исус Христос, което Той установи при Своето Първо Пришествие.  37. “Първото Възкресение” е Духовно възкресение: нашето оправдание и новорождение в Христос.  38. “Хилядата години” от Откровение 20 символизират огромно число години – най-вероятно много хиляди.  39. Всички християни са свещеници в тази епоха; всички християни сега седят в небесни места в Христос.  40. Новото Създание вече е започнало: Библията описва нашето спасение в Христос, сега и във вечността, като “ново небе и нова земя.”  41. “Новият Ерусалим,” Божият Град, е Църквата, сега и завинаги.  42. Центърът на християнското обновление на света е Църквата. Същността на библейската религия и изворът на християнското общество е поклонението към Бога.  43. Църковното поклонение и власт са официално признати в небесния Съд. Когато Църквата произнася справедливи присъди, те биват изпълнявани на земята, в историята, чрез Божието провиденческо управление на света.  44. Християнската цел за света е световно развитие на библейски теократични републики, в които всяка област на живота е изкупена и поставена под господството на Исус Христос и управлението на Божия закон.  45. Християнският стандарт за етика във всяка област – за отделни хора, семейства, бизнес организации и правителства – е библейският закон. Християнинът не може да се задоволи с “плурализъм,” защото неговото призвание е да работи за господството на Исус Христос и Неговото Царство по целия свят. Благоденствието на света ще дойде от Исус Христос, и само от Исус Христос.  Извадка от книгата "Възстановеният рай" на Дейвид Чилтън.

сподели ме

Литургията

Знаем разказа за Израел. Бог принуди Фараона да ги пусне, и те излязоха, за да наследят Обещаната Земя. Но истински важната страна на цялото събитие на Изхода, доколкото става въпрос за дейността на хората, бешепоклонението. Правилната християнска вяра не може да бъде сведена до лични преживявания, академични дискусии, или обществено-полезна дейност – колкото и важни да са тези неща в различна степен. Същността на библейската религия е поклонението пред Бога. И под поклонение нямам предвид само слушане на проповеди, макар проповядването със сигурност да е необходимо и важно. Имам предвид организирани, сборни молитви, хваление и празнуване на тайнствата. Това още означава, че реформацията на Църковното управление е жизнено важна за библейското господство. Истинската християнска реконструкция на обществото е далеч от това да е просто гласуване на закон Х и избиране на депутат У. Християнството не е политически култ. То е божествено отредено поклонение на Всевишния Бог. Затова Книгата Откровение започва с видение за Христос и продължава да говори за управлението (“ангелите,” или служителите) на Църквата. Цялото пророчество, всъщност, е построено като служба на поклонение в Господния Ден (Откр. 1:10). През цялата книга виждаме повтарящ се модел: първо, “ангелите” водят светиите в организирано поклонение; второ, Бог отговаря на поклонението на Своя народ като довежда съд към спасение. Например, Йоан ни показва мъчениците, събрани при олтара на тамяна, умоляващи Бог да възмезди за тях върху техните гонители (Откр. 6:9-11). Малко след това “ангел” официално принася техните молитви пред Бога, и след това взема въглени от олтара и ги хвърля на земята: резултатът е опустошение и гибел върху Израел; земята се запалва; горяща планина е хвърлена в морето (Откр. 8:1-8). Това е само един от многото примери на централната истина в Откровение: неразделната връзка между литургията и историята. Книгата Откровение показва, че Божиите съдби в историята са преки отговори на официалното поклонение на Църквата. Когато Църквата в нейното официално положение произнася справедливи присъди, тези присъди се зачитат във Върховния Съд на небето (Мат. 16:19; Йоан 20:23), и самият Бог изпълнява присъдите на Църквата. Всъщност, Исус конкретно заповяда на Своите хора да се молят Планината на Израел да бъде хвърлена в морето (Мат. 21:21-22), и точно това (преобразно) стана. Това е важен урок за Църквата днес. Нашият основен отговор на гонението и подтисничеството не трябва да бъде политически. Това е да положим упованието си в Държавата. Основният отговор на Църквата към гонението трябва да бъде литургичен. Ние трябва да семолим за това, лично, по семейства, и в огранизираното общностно поклонение на Църквата, чиито служители са божествено упълномощени да съдят. Разбира се, това означава, че Църквата трябва да се завърне към ортодоксалната практика да пее и да се моли с Проклинащи псалми срещу Божиите врагове. (“Проклинащите Псалми” са Псалмите, които се състоят основно от клетви, или проклятия, срещу нечестивите; примери са това са Псалми 35, 55, 59, 69, 79, 83, 94, 109 и 140). Църковните служители трябва да произнасят присъди срещу угнетителите, а християните трябва да следват това с верни молитви за това угнетителите да се покаят или да бъдат погубени. Да вземем друг пример: Какво трябва да направи Църквата за съвременната форма на човешко жертвоприношение, всекидневната мерзост, позната като аборт? Ако нашият главен отговор е обществено или политическо действие, ние сме принципно атеисти; ние изповядваме нашата вяра в човешкото действие като окончателно предопределящо историята. Наистина, ние трябва да работим за забраната на абортите: убийците трябва да получат смъртно наказание (Изх. 21:22-25). Ние също трябва да работим, за да спасим живота на невинните и беззащитните. Но нашите основни действия трябва да бъдат управленски и литургични. Църковните служители трябва да произнесат присъда над аборционистите – да назоват и прокълнат видни защитници на убийствата, съдии, доктори и издатели. Ако Църквата вярно призовава Бога да съди убийците и гонителите, какво ще стане? Отговорът е даден в цялата Книга Откровение: Божиите ангели ще хвърлят огън върху земята, и нечестивите ще бъдат погълнати. Но ние трябва да помним, че въглените на Божието отмъщение трябва да дойдат от олтара. Божият огнен гняв излиза от Неговия престол, където Го срещаме в публично поклонение. Едно “съпротивително движение,” което не е съсредоточено в поклонението, ще дойде под Божия съд. Принципно, това е като принасянето на “чужд огън” от Надав и Авиуд (Лев. 10:1-2). У. С. Плъмър пише за силата на проклинащите молитви на Църквата: “От тридесет римски императори, управители на провинции и други на висок пост, които се отличават със своето ревностно и яростно гонение на ранните християни, един бива убит със своя собствен меч, друг ослепява, очите на един изскачат от главата му, друг е удавен, друг удушен, друг умира в позорен плен, друг умира по начин, който не можем да опишем, друг умира от толкова гнусна болест, че няколко от неговите лекари биват умъртвени, защото не могат да изтърпят вонята, която изпълва неговата стая, двама се самоубиват, трети прави опит за самоубийство, но трябва да вика за помощ, за да свърши работата, петима биват убити от своите собствени хора или слуги, петима други умират от най-позорна и мъчителна смърт, някои от тях с неописуемо ужасни болести, а осем биват убити в битка или след като са пленени. Между тях е Юлиан Отстъпник. За него се казва, че в дните на своето благоденствие е сочел с кинжала си към небето, хулейки Божия Син, Когото наричал често Галилеянина. Но когато бива ранен в битка, вижда, че с него е свършено, събира съсирената си кръв и я хвърля във въздуха, възкликвайки, ‘О, Галилеянино, Ти победи.’” Разбира се, Църковното поклонение не е основно негативно, а позитивно: ние трябва да принасяме молби за обръщането на света. Ние трябва да молим Бога да накара всички народи да се стекат към Неговия Храм, молейки се Неговата Планина да расте и да изпълва земята все повече и повече, и нашето време да види нарастваща победа за Благовестието във всяка област на живота. Няма причина да не очакваме победа; ако сме верни на Божието Слово, имаме всяко основание да приемем, че силите на тъмнината ще бъдат поразявани пред нашето настъпление. Портите на ада трябва и ще паднат пред агресивната, воюваща Църква (Мат. 16:18). Белег на нашето неверие е да уповаваме на хора и на князе, вместо на Божия Дух. Кое е по-силно – човешката извратеност или Божието върховенство? Може ли Бог да обърне света? Разбира се! Повече от това, Той обеща, че наистина ще обърне света! Той ни каза, че “земята ще се изпълни със знанието за Господа, както водите покриват морето” (Ис. 11:9). До каква степен водите покриват морето? Има ли някаква част от морето, което да не е покрито с вода? Точно това е същността: един ден хората навсякъде ще познават Господа. Всички народи ще Му служат. Спасението на света беше причината Исус да дойде, както сам Той каза на Никодим: Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот. Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него (Йоан 3:16-17). За да бъде светът спасен! Това е един от най-често цитираните стихове в цялата Библия, и толкова често пропускаме същността. Исус Христос дойде, за да спаси света – не просто по някой грешник тук и там. Той иска от нас да научим народите – не просто неколцина отделни човека. Господ Исус няма да бъде задоволен от успеха на Своята мисия, докато цялата земя не пее Неговите хваления. На основата на Божиите непогрешими обещания, Църквата трябва да се моли и да работи за разширяването на Царството, с очакването, че Бог ще изпълни Своята Църква с “голямо множество, което никой не може да изброи, от всички народи и племена и люде и езици” (Откр. 7:9). Ние трябва да спрем да действуваме така, като че ли сме завинаги предопределени да бъдем подчинено общество. Ние сме определени за господство; трябва да укрепнем и да започнем да действуваме по този начин. Нашият живот и поклонение трябва да отразяват нашето очакване за господство и нарастващата ни способност за отговорност. Не трябва да се виждаме като самотни укрепления, обградени от все по-враждебен свят; по такъв начин даваме лъжливо свидетелство срещу Бога. Истината е точно противоположна на това. Дяволът е този, който бяга, езичеството е това, което е обречено на изчезване. Християнството е в крайна сметка господствуващото общество, предопределено да бъде окончателната и световна религия. Църквата ще изпълни земята. Великият св. Августин е разбирал това. Говорейки за онези, които гледат на себе си като на последен остатък от Църквата, която отива към неизбежен упадък, той се присмива: “Облаците гърмят, че Господният Дом ще бъде изграден по цялата земя: а тези жаби седят в тяхното блато и квакат – Ние сме единствените християни!” Ние творим световната история. Бог ни е възстановил по Неговия образ за световно господство; Той е излял върху нас Своя Дух, със “сила отгоре” (Лука 24:49); Той ни е поверил Благовестието на Царството, и ни е възложил да завземем света. Ако уповаваме на Него и се покорим, няма възможност за провал.  Извадка от книгата "Възстановеният рай" на Дейвид Чилтън.

сподели ме

Теократичният мандат

Нашата цел е християнски свят, съставен от видимо християнски нации. Как може един християнин да желае нещо друго? Сам нашият Господ ни учи да се молим: “Да дойде Твоето Царство; да бъде Твоята воля на земята, както е на небето” (Мат. 6:10). Ние се молим Божиите заповеди да бъдат почитани на земята, точно както на тях веднага се подчиняват ангелите и светиите в небето. Господната молитва е молитва за световно господство на Божието Царство – не централизирано световно правителство, а свят от децентрализирани теократични републики. Сега, под теокрация нямам предвид правителство, управлявано от свещеници и пастори. Това въобще не е значението на думата. Теокрация е управление на Бога, управление, чийто законов кодекс е здраво основан върху законите на Библията. Държавните управители са задължени да бъдат Божии служители, точно както и пасторите (Рим. 13:1-4). Според Божието свято, непогрешимо Слово законите на Библията са най-добритезакони (Вт. 4:5-8). Няма нищо по-добро от тях. Истината е, че всички закони са “религиозни.” Всеки закон е основан върху някакъв абсолютен стандарт на морал и етика. Всяка правна система е основана на абсолютната стойност на тази система, и тази абсолютна стойност е богът на тази система. Източникът на закона за едно общество е богът на това общество. Това означава, че теокрацията е неизбежна. Всички общества са теократични. Разликата е, че едно общество, което не е изрично християнско, е теокрация на лъжлив бог. Така, когато Бог каза на израилтяните да отидат в Ханаанската земя, Той ги предупреди да не приемат правната система на езичниците: Аз съм Иеова вашият Бог. Да не правите, както правят в Египетската земя, гдето сте живели, и да не правите, както правят в Ханаанската земя, в която Аз ви завеждам; и да не ходите по техните повеления. А моите съдби да правите, и Моите повеления да пазите, да ходите в тях. Аз съм Иеова вашият Бог. Затова, пазете повеленията Ми, и съдбите Ми, чрез които, ако човек прави това, ще живее. Аз съм Иеова (Лев. 18:2-5). Това е единственият избор: езически закон или християнски закон. Бог изрично забранява “плурализма.” Бог въобще не е заинтересуван да дели световното господство със Сатана. Бог иска от нас да Го почитаме индивидуално, в нашите семейства, в нашите църкви, в нашия бизнес, в нашите обществени занимания от всякакъв вид, и в нашите закони и присъди. “Правдата възвишава народа, а грехът е позор за племената” (Пр. 14:34). Според хуманистите цивилизациите просто “се издигат” и “падат” по някакъв природен, еволюционен механизъм. Но Библията казва, че ключът към историята на цивилизацията е съдът. Бог съди нашия отговор към Неговите заповеди и отговаря с проклятие и благословение. Ако един народ Му се покорява, Той го благославя и го прави да благоденствува (Вт. 28:1-14); ако един народ не Му се покорява, Той го проклина и погубва (Вт. 28:15-68). Историята на Израел стои като предупреждение към всички народи: защото ако Бог го направи с тях, Той със сигурност ще направи същото и с останалите от нас (Ер. 25:29). Есхатологията на господство не е някаква удобна доктрина, че светът ще става “по-добър и по-добър” в абстрактен, автоматичен смисъл. Нито е доктрина за защита срещу национално осъждение и запустяване. Напротив, есхатологията на господството е гаранция за съд. Тя учи, че световната история винаги е съд, серия от присъди, водещи до Крайния Съд. Във всеки момент Бог наблюдава Своя свят, преценявайки и съдейки нашите отговори към Неговото Слово. Той разтърсва народите в ситото на историята, пресявайки и отвявайки безполезната плява, докато не остане нищо друго освен Неговото чисто жито. Изборът пред всеки народ не е плурализъм. Изборът е покорство или гибел.  Извадка от книгата "Възстановеният рай" на Дейвид Чилтън.

сподели ме

Милениумът

Има три основни системи на тълкуване относно Милениума, “хилядата години” на Откровение 20.Премилениалистите казват, че този текст учи, че Христос ще се върне и ще възкреси християните преди (пре-)Милениума, който ще бъде буквални 1000 години с Христос царуващ в Ерусалим като политически, земен владетел на народите. Амилениалистите казват, че няма и никога няма да има какъвто и да е “милениум”; вместо това, казват те, Откровение 20 се отнася за състоянието на християните, които са починали и сега “царуват” в небето. Постмилениалистите казват, че Милениумът се отнася за периода между Първото и Второто Пришествия на Христос; Милениумът продължава сега, докато християните царуват като царе на земята. Коя от тези три позиции е вярна? Както се опитах да покажа в тази книга, отговорът далеч не е маловажен за нашите практически нагласи и действия при работата за Божието Царство. Както се опитах също да покажа, отговорът е даден в цялото Писание. Постмилениализмът – есхатологията на господството – е посланието на цялата Библия. Сега обаче е време да видим какво учи и Откровение 20. Първото възкресение Ключът към тълкуването на главата е което Йоан ни казва за това, което нарича Първото Възкресение: И видях престоли; и на тези, които бяха насядали на тях, беше дадено да съдят; видях и душите на онези, които бяха обезглавени поради свидетелствуването си за Исуса, и поради Божието Слово, и на онези, които не се поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си; и те оживяха и царуваха с Христа хиляда години. Другите мъртви не оживяха, докле не се свършиха хилядата години. Това е първото възкресение. Блажен и свет онзи, който участвува в първото възкресение; над такива втората смърт не ще има сила; а те ще бъдат свещеници Богу и на Христа и ще царуват с Него хиляда години (Откр. 20:4-6). На първо място, можем да отречем амилениалната позиция още сега, като посочим очевидното: това евъзкресение, възкръсване от мъртвите. Умирането и отиването на небето е чудесно, но въпреки всичките му ползи то не е възкресение. Този текст не може да бъде описание на състоянието на безтелесните светии в небето; нещо повече, контекстът като цяло е поставен на земята (ср. ст. 7-9). Второ, обаче, това не е телесно възкресение. Йоан ни подсеща, че той има предвид нещо специално, като го нарича Първото Възкресение. Какво може да означава това? Видяхме в предишна глава, че има само едно телесно възкресение, в края на света. За да намерим отговора, отново се връщаме към Битие, което ни казва заПървата Смърт: “И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш” (Бит. 2:16-17). Както знаем, Адам и Ева не умряха наистина физически в деня, когато ядоха забранения плод. Но това беше Денят на тяхната Духовна смърт, тяхното отчуждение от Бога. Тази Духовна смърт беше наследена от децата на Адам и Ева, така че ние всички се раждаме “мъртви в престъпления и грехове” (Еф. 2:1). Първата Смърт е Духовната смърт. И следователно Първото Възкресение също е Духовно: Бог, обаче, Който е богат с милост, поради голямата любов, с която ни възлюби, даже когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христа (по благодат сте спасени), и, като ни съвъзкреси, тури ни да седим с Него в небесни места, в Христа Исуса (Еф. 2:4-6; ср. Кол. 2:11-13; 1 Йоан 3:14). При телесното, физическо Възкресение, което става в Последния Ден, “ще има възкресение на праведни и неправедни” (Деян. 24:15). Но дали Йоан би използвал думата възкресение по два коренно различни начина в един и същи текст? Със сигурност – и с чудесен пример, защото самият Исус направи така в друг текст, записан от Йоан: Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота. Истина, истина ви казвам, иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят, ще живеят. . . . Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, и ще излязат; онези, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане (Йоан 5:24-25, 28-29). Ние, които вярваме в Него, сега участвуваме в Първото Възкресение, казва Исус; а един ден всички хора, праведните и неправедните, ще възкръснат от гробовете. Първото Възкресение е Духовно и етично, нашето новорождение в Христос и етичното ни единство с Бога, нашето пре-създаване по Неговия образ. Това тълкуване се потвърждава от описанието в Откровение на хората в Първото Възкресение: те са благословени и свети; Втората Смърт няма власт над тях; те са свещеници (Йоан започва Откровение като ни осведомява, чевсички християни са свещеници: Откр. 1:6); и те царуват с Христос (Библията казва, че ние сега сме възцарени с Христос, царуващи в Неговото Царство: Еф. 1:20-22; 2:6; Кол. 1:13; 1 Пет. 2:9). Най-голямата грешка при работата с този текст е да не се разбере, че той говори за настоящата действителност на християнския живот. Библията е ясна: ние сме били възкресени за вечен живот и сега управляваме с Христос, в тази епоха. Първото Възкресение става сега. И това неизбежно означава, че Милениумът също става сега. Връзването на Сатана И видях, че слизаше от небето един ангел, който държеше в ръката си ключа на бездната и една голяма верига. Той улови змея, старовременната змия, която е дявол и сатана, и го върза за хиляда години, и като го хвърли в бездната, заключи я и я запечата над него, за да не мами вече народите, преди да се свършат хилядата години, след което той трябва да бъде пустнат за малко време (Откр. 20:1-3). Връзването на Змея изразява със символичен, пророчески език голяма част от това, което видяхме в предишните глави: Христовата победа над Сатана. Ангелът (пратеникът) с власт над бездната е Божият Син (ср. Откр. 1:18; 10:1; 18:1), който се яви с тази цел, “да съсипе делата на дявола” (1 Йоан 3:8). Както вече отбелязахме, нашият Господ започна “връзването на силния човек” по време на Своето земно служение (Мат. 12:28-29). Новият Завет (ср. Лука 10:17-20; Йоан 12:31-32; Еф. 4:8; Кол. 2:15; Евр. 2:14) набляга, че Сатана беше първоначално победен в живота, смъртта, възкресението и възнасянето на Исус Христос. И той е побеждаван всекидневно в живота на християните, когато му се противим (Яков 4:7) и прогласяваме Божието Слово (Откр. 12:11). Царството е дошло! Трябва също да отбележим конкретния смисъл, в който се казва, че Сатана е вързан: това е относно неговата способност да заблуждава народите. Преди идването на Христос Сатана е владеел народите. Но сега неговата смъртоносна хватка е строшена чрез Благовестието и добрите вести на Царството се разпространяват по целия свят. Господ Исус изпрати апостол Павел при езическите народи “да им отвори очите, та да се обърнат от тъмнината към светлината, и от властта на Сатана към Бога, и да приемат прощение на греховете си и наследство между осветените, чрез вяра в Мен” (Деян. 26:18). Христос дойде “да владее над езичниците” (Рим. 15:12). Че Сатана е вързан не означава, че всяка негова дейност е престанала. Новият Завет ни казва конкретно, че демоните са разоръжени и вързани (Кол. 2:15; 2 Пет. 2:4; Юда 6), но те все още действуват. Просто тяхната дейност е ограничена. И с разпространяването на Благовестието по света тяхната дейност ще бъде още по-ограничавана. Сатана е неспособен да предотврати победата на Христовото Царство. Ние ще победим (1 Йоан 4:4). “Затуй да знаете, че това Божие спасение се изпрати на езичниците; и те ще слушат” (Деян. 28:28). Сатана ще бъде смазан под краката ни (Рим. 16:20). Хиляда години Както другите числа в Откровение, “1000” е символично, голямо, закръглено число. Докато в библейската образност седем означава пълнота на качеството, числото десет съдържа идеята за пълнота на количеството; с други думи, то означава множественост. Хиляда умножава и усилва това (10 х 10 х 10), и е използвано в Писанието така, както ние с нашия по-инфлационен манталитет използваме думата милион: “Казах ти милион пъти!” (Може би “буквалистите” никога не говорят по този начин, но аз съм сигурен, че останалите от нас правят това от време на време). Но има разлика. Когато Библията говори за 1000, то не е наистина с цел преувеличаване, както ние го правим, а просто да изрази голяма необятност. Така Бог казва, че притежава “добитъка по хиляда хълма” (Пс. 50:10). Хълм № 1001 на някой друг ли принадлежи? Не, разбира се. Бог притежава всичкия добитък на всички хълмове. Но Той казва “хиляда,” за да посочи, че има много хълмове и много добитък. (За някои подобни употреби на 1000 виж Вт. 1:11; 7:9; Пс. 68:17; 84:10; 90:4). По същия начин – особено по отношение на една силно символична книга – ние трябва да видим, че “хилядата години” от Откровение 20 представляват обширен, неопределен период от време. Той вече трае почти 2000 години, и вероятно ще трае още много повече. “Колко точно години?” ме попита един човек. “Ще съм щастлив да ти кажа,” весело му отговорих, “щом ми кажеш точно колко хълма има в Псалм 50.” Според някои, Царството на Христос ще започне едва след като Той се върне при Второто Пришествие; тогава, казват те, Исус Христос действително ще се настани в Ерусалим, където ще има възстановен, действуващ Храм, с истински жертви – понякога се чудя дали тези скъпи хора са чели някога Новия Завет! Никоя от тези идеи не се съдържа в този текст (или в някой друг). Както видяхме многократно, Исус Христос царува сега (Деян. 2:29-36; Откр. 1:5), и Той ще остане в небето до Последния Съд (Деян. 3:2). Престолите в Откровение 20:4 представляват царуването на светиите, верните победители, които побеждават Змея и Звяра (Откр. 12:9-11). Нашето управление е сега, на тази земя (Мат. 19:28; Лука 18:28-30; 22:29-30; Еф. 2:6), и обхватът на нашето управление съвпада с напредъка на Благовестието. Когато то нараства, същото става и с господството на християните. Двете вървят заедно, както каза Исус в Своето Велико Поръчение (Мат. 2:18-20): ние трябва да научим и обучим народите, и когато те се учат на заповедите от Божието Слово, границите на Царството ще се разширяват. Накрая, чрез евангелизиране, царуването на християните ще стане толкова обширно, че “земята ще се изпълни със знанието за Бога, както водите покриват морето” (Ис. 11:9). Едемските благословения ще изобилствуват по света, когато все повече хората се покоряват на Божия закон (Лев. 26:3-13; Вт. 28:1-14). Какъв силен подтик за световно евангелизиране! Всъщност, този възглед за световно обръщане към вярата е бил основното вдъхновение за мисионерска дейност през цялата история на Църквата, особено след Протестантската Реформация (за документация на това, виж превъзходната книга на Йейн Мъри, Пуританската надежда: Съживление и тълкуването на пророчествата; Iain Murray, The Puritan Hope: Revival and the Interpretation of Prophecy). Последната битка Библията не учи, че абсолютно всеки човек в света ще бъде обърнат. Символизмът на пророчеството на Езекиил предполага, че някои части на света ще останат необновени от Реката на Живота (Езек. 47:11). А ние знаем, че житото и плевелите ще растат заедно до жътвата в края на света (Мат. 13:37-43). Тогава, когато потенциалът на двете групи стигне до зрялост, когато всяка страна стане напълно осъзната в своята решителност да се покори или да се разбунтува, ще има последен сблъсък. Змеят ще бъде освободен за кратко време, за да заблуди народите още веднъж в отчаян опит да събори Царството (Откр. 20:7-8). Като описва това, Йоан използва живата образност на Езекиил 38-39, който пророчески изобразява поражението на Макавей над сирийците през втори век пр. Хр.: нечестивите сили са наречени Гог и Магог. Според някои популярни автори този израз се отнася за Русия и предсказва война между Съветите и Израел по време на “Голямата скръб.” От многото проблеми с тази хипотеза, ще спомена само два. Първо, Откровение 20 казва, че войната на “Гог и Магог” става в края на Милениума; тези пророчески тълкуватели изтеглят Гог и Магог съвсем назад до момент преди Милениумът дори да е започнал! Второ, изразът Гог и Магог не се отнася и никога не се е отнасял за Русия. Това е напълно изсмукано от пръстите, и просто повторено толкова много пъти, че мнозина са започнали да го приемат за истина. Да се завърнем на действителността: Окончателният бунт на Сатана е показан като катастрофа. Той е победен, неговите последователи са погълнати от огън, падащ от небето, и той е хвърлен в Огненото Езеро за вечно мъчение (Откр. 20:9-10). В този момент, края на Милениума, става Възкресението (Откр. 20:5), и всички хора биват съдени (Откр. 20:11-15). Целта на Откровение 20 не е да даде подробна схема на края на света, защото това не попада в обхвата на книгата. Откровение е написано да каже на християните от първи век за нещата, които ще се случат скоро, разглеждайки особено борбата на Църквата срещу Звяра, Лъжепророка и Блудницата. Всички те намират своята гибел в края на пророчеството. Но разбира се, зад всички зли заговори на враговете на Църквата е мрачната фигура на Змея. Затова Йоан дава кратко описание на неговата съдба, от първоначалната победа на Христос над него до Последния Ден, когато Змеят и неговото нечестиво потомство са погубени и Божиите хора напълно и окончателно побеждават; когато Раят, в най-съвършения смисъл, е възстановен и завършен.  Извадка от книгата "Възстановеният рай" на Дейвид Чилтън.

сподели ме

Книгата Откровение

Книгата Откровение не е невъзможна за разбиране, но е изключително сложна. Нейната обширна употреба на старозаветна образност изисква томове, за да се изследва напълно. Моята цел в настоящата книга, разбира се, е просто да представя в общи линии библейско изложение на есхатологията на господството. (Онези, които желаят по-цялостно разглеждане на тези въпроси, трябва да се обърнат към моя коментар на Откровение, Дни на Въздаяние, както и с други трудове, изброени в Библиографията). Като цяло Книгата Откровение е пророчество за края на стария ред и за установяването на новия ред. Тя е послание към Църквата, че ужасните сътресения по целия свят във всяка област представляват окончателното “разтърсване на небето и на земята,” поставящо край веднъж завинаги на старозаветната система, обявяващо, че Божието Царство е дошло на земята и е пречупило властта на Сатана над народите. При разрушаването на Ерусалим, старото царство, и на Храма, Бог откри, че те бяха само скелето на Неговия вечен Град, Неговия Свят Народ, и на най-славния Храм. Внимавайте, да не презрете Този, Който говори; защото, ако онези не избягнаха наказанието, като презряха този, който ги предупреждаваше на земята, то колко повече не щем избегна ние, ако се отървем от Този, Който предупреждава от небесата! Чийто глас разтърси тогава земята; а сега Той се обеща, казвайки: “Още веднъж Аз ще разтърся не само земята, но и небето.” А това “още веднъж” означава премахването на онези неща, които се клатят, като направени неща, за да останат тези, които не се клатят. Затова, понеже приемаме царство, което не се клати, нека бъдем благодарни, и така да служим благоугодно Богу с благоговение и страхопочитание; защото нашият Бог е огън, който пояжда (Евр. 12:25-29). Следното схематично изложение осигурява само бегъл преглед на основното послание на Откровение. За да спестя място, нейният формален литературен характер (например, фактът, че е структурирана според седмицата на сътворението и старозаветния календар на празниците!) засега ще бъде пренебрегнат. Първа глава въвежда темата на пророчеството, уверявайки читателите, че християните владеят сега, дори в скръбта, като царе и свещеници. Тя завършва с видение за Исус Христос, използвайки някои важни символи, които се появяват по-късно в книгата. Втора и трета глави съдържат послания от Господа до седем църкви в Мала Азия. Посланията се занимават с големите теми на пророчеството, особено проблемите с юдаизма, тоталната държава и гонението. Христос обявява, че Неговата църква е истинският Израел, законният наследник на заветните обещания, и насърчава Своите хора да “побеждават,” да завладяват и царуват в Неговото име. Макар че обикновено тези писма се пренебрегват, те всъщност представляват централната част на пророчеството. До голяма степен по-късните видения са просто допълнителни илюстрации към уроците в този текст. Четвърта и пета глави дават библейската философия на историята: всички неща се виждат от гледната точка на Божия престол. Христос е изявен като Победител, достоен да отвори книгата на Божия съд; сътворението и историята са съсредоточени в Него. Шеста и седма глави показват строшаването на седемте печата върху свитъка, символизиращи осъжденията, които ще дойдат върху отстъпилия Израел. Тези осъждения са конкретно показани като божествени отговори на осъдителните молитви на Църквата срещу нейните врагове; управленските и литургични действия на Църквата са средствата за променяне на световната история. Осма и девета глави разширяват това послание в действителното отваряне на свитъка, изявявайки съгласуваността между съдебните заявления на църквата на земята и Божиите съдебни постановления от небето. Ерусалим е предаден на Сатана и неговите демонични легиони, които напълват града, за да обсебят и погълнат неговите нечестиви обитатели, докато целият народ е докаран до самоубийствена лудост. Десета и единадесета глави отново представят видение за Христос, Който заявява, че Новото Създание и Новият Завет са станали завършен факт. Свидетелствуващата, пророческа Църква, привидно унищожена от юдейското гонение, е възкресена; гонителите са тези, които са смазани. С разрушаването на Ерусалим и смазването на старозаветното скеле, завършването и изпълването на новия и окончателен Храм са изявени пред света. Дванадесета глава образува драматична интерлюдия, изобразяваща основната битка в историята в космическия конфликт между Христос и Сатана. Божият Син се изкачва на престола на Своето царство, невредим и победоносен, и Сатана тогава се обръща да преследва Църквата. Отново, това уверява Божиите хора, че всички техни гонения произлизат от цялостната война на силите на злото срещу Христос, Потомството на Жената, който е бил предопределен да смаже главата на Змея. С Него Църквата ще бъде повече от победител. Тринадесета глава разкрива наближаващата цялостна война между вярната Църква и езическата Римска империя (Звяра). Божиите хора са предупредени, че религиозните сили на отстъпилия юдаизъм ще се обединят с Римската държава в стремеж да наложат поклонението пред Цезаря на мястото на поклонението пред Исус Христос. С уверена вяра в Христовото господство, Църквата трябва да упражнява постоянно търпение; бунтът е осъден. Четиринадесета, петнадесета и шестнадесета глави разкриват победоносната армия на изкупените, стояща на Хълма Сион, пееща победна песен. Христос е видян идващ в Облака на съда върху бунтовния Израел, тъпчещ узрелите гроздове на гнева. Храмът е отворен, и докато Облакът на Славата изпълва светилището, божествените присъди биват изливани от него, носейки египетските язви върху отстъпниците. Седемнадесета и осемнадесета глави показват същността на греха на Ерусалим като духовно прелюбодейство. Тя е изоставила своя законен съпруг и извършва прелюбодейство с езически владетели, покланяйки се на Цезар, “опита с кръвта на светиите”; светият град е станал втори Вавилон. Бог призовава за последно Своите хора да се оттеглят от блудствата на Ерусалим и да я изоставят на опустошаващите войски на Империята. При вида на пълната разруха на отстъпника Израел, светиите в небето и на земята се радват. Деветнадесета глава започва с Причастие – радостното сватбено тържество на Христос и Неговата Невяста, Църквата. След това сцената се премества, за да разкрие идващото световно господство на Благовестието, когато Царят на царете язди напред със Своята армия от светии, за да воюва свята война за завладяването на земята. Средството на победата е Неговото Слово, което излиза от устата Му като меч. Двадесета глава дава съкратена история на новия световен ред, от първото идване на Христос до края на света. Господ връзва Сатана и възцарява Своите хора като царе и свещеници със Себе Си. Последният опит на Сатана да събори Царя е смазан, и започва Последният Съд. Праведните и нечестивите са отделени завинаги, и Божиите хора влизат в своето вечно наследство. Двадесет и първа и двадесет и втора глави описват видение на Църквата в цялата й слава, обхващайки нейните земни и небесни страни. Църквата е изявена като Божия град, началото на Новото Създание, оказваща световно влияние, привличаща всички народи към себе си, докато цялата земя стане славен Храм. Целите на Рая са завършени в изпълнението на мандата за господство. С този общ преглед можем да продължим към по-подробно изследване на образността на Откровение, съсредоточавайки се върху четири от най-драматичните и спорни символи: Звяра, Блудницата, Милениума и Новия Ерусалим. Както ще видим, всеки един от тези образи говори на Църквата от първи век за съвременна действителност, уверявайки Божиите хора в световното господство на Христос и насърчавайки ги в Надеждата за победата на Благовестието по целия свят. Извадка от книгата "Възстановеният рай" на Дейвид Чилтън.

сподели ме

Как правилно да се тълкува Откровение?

Когато се опитаме да изследваме книгата Откровение, от самото начало сме изправени пред два проблема. Първият е въпросът да се уверим, че нашето тълкуване е правилно – да поставим ограничения върху нашето въображение, за да не вкарваме насила Божието свято Слово в калъп, който сами сме си измислили. Трябва да оставим книгата Откровение да каже това, което Бог е възнамерил да каже. Вторият проблем е въпросът с етиката – какво да правим с това, което сме научили. Библейският стандарт за тълкуване Точно в първия стих на Откровение Йоан ни дава важен тълкувателен ключ: “Откровението на Исуса Христа, което Бог му даде, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан” (Откр. 1:1). Използването на думата явявам ни казва, че пророчеството не трябва просто да се приема като “предварително написана история.” Вместо това, това е книга на знамения: символични представяния на идващите събития. Символите не трябва да бъдат разбирани буквално. Можем да видим това чрез употребата на думата от Йоан в неговото Евангелие (виж Йоан 12:33; 18:32; 21:19). Във всеки от случаите думата се използва за Христос явяващ бъдещо събитие чрез повече или по-малко символично подсказване, вместо с ясно и буквално описание. И това е като цяло формата на пророчествата в Откровение. Това не означава, че символите са неразбираеми; тълкуването не непостижимо. От друга страна, не казвам, че символите са някакъв вид шифър, така че всичко, от което се нуждаем, е речник, или граматика на символизма, за да “преведем” символите на нашия език. Пророчеството е поезия, не наивна или статична алегория. Единственият начин да разберем неговия символизъм е да станем добре запознати с Библията. Библейският стандарт за тълкуване е самата Библия. Вече отбелязахме заблудите и противоречията в така наречената “буквална” школа за библейско тълкуване. Друг проблем, който е особено сериозен сред някои “поп”-теолози, е тяхното произволно разбиране на пророческите символи. Чувал съм проповедници да говорят за скакалците в Откр. 9:3-11 като символи на удивително разнообразие от ужаси: бомбардировачи, балистични ракети, хеликоптери Кобра, и дори всяващите ужас “пчели убийци” от Южна Америка. Кое от тези представляват скакалците наистина? Без стандарт за тълкуване, няма обективен начин да кажем – и така Книгата Откровение става на практика това, което нейното заглавие настоява, че не е: неразбираема смесица от “апокалиптичен” огън и вятър, означаваща нищо. В действителност, Йоан ни казва стотици пъти в Книгата Откровение точно какъв е стандартът за тълкуване, защото книгата е препълнена с цитати и препратки към Стария Завет. Книгата Откровение почива върху Стария Завет много повече от всяка друга новозаветна Книга. Само този факт трябва да ни предупреди, че не можем да започнем да проумяваме нейното значение без солидно разбиране на цялата Библия – което е причината да напиша Част Втора от тази книга, и поради която отново засягам този предмет. Ранните църкви са имали такова разбиране. Благовестието е било проповядвано първо на юдеи и на прозелити от езичниците; често църквите са били формирани от поклонници в синагогите, и това било вярно дори за църквите в Мала Азия (Деян. 2:9; 13:14; 14:1; 16:4; 17:1-4, 10-12, 17; 18:4, 8, 19, 24-28; 19:1-10, 17). Нещо повече, от Галатяни 2:9 е ясно, че служението на апостол Йоан е конкретно към юдеите. Следователно, първите читатели на Откровение са били потопени в Стария Завет до степен, до която повечето от нас днес не са. Символизмът на Откровение е пропит с библейски позовавания, които са били разбирани от всички в ранната Църква. Дори в тези редки събрания, които са нямали никакви еврейски членове, Писанията, използвани за поучение и поклонение, са били предимно от Стария Завет. Ранните християни са притежавали авторитетния и непогрешим ключ към значението на Йоановите пророчества. Нашият съвременен пропуск да оценим този съществен факт е основната причина за нашата неспособност да разберем това, за което Йоан говори. Например, нека да вземем един символ от Откровение, с който много се е злоупотребявало, и да приложим този принцип. В Откровение 7, 9, 14 и 22 Йоан вижда Божиите хора подпечатани на челата с Неговото име; а в Откровение 13:16 той пише за поклонниците на Звяра, които са белязани на дясната си ръка и на челата си с неговия белег. (Между другото: не ви ли прави странно впечатление, че всички са толкова въодушевени за “белега на Звяра,” когато ясното ударение в Откровение е върху Божия Печат върху челата на вярващите?) Правени са много фантастични тълкувания относно тези белези – от татуировки и входни билети за увеселителни паркове до кредитни карти и социалноосигурителни номера – и всички без ни най-малко внимание към ясните библейски препратки. Но какво са щели да си помислят първите читатели на тези текстове? Символите са щели да ги накарат веднага да помислят за няколко библейски сведения: “белегът” от потта по челото на Адам, означаващ Божието проклятие за неговото непокорство (Бит. 3:19); челото на Първосвещеника, белязано със златни букви, обявяващи, че сега той е СВЯТ НА ГОСПОДА (Изх. 28:36); Второзаконие 6:6-8 и Езекиил 9:4-6, в които Божиите служители са “белязани” на ръката и челото с Божия Закон, и така получават благословение и защита в Неговото име. Последователите на Звяра, от друга страна, получават неговия белег на собственост: покорство към нечестив, етатистки, антихристиянски закон. Белегът в Откровение не е предназначен да бъде възприеман буквално. Той е препратка към старозаветен символ, който говори за пълното покорство на човека пред Бога, и стои като предупреждение, че богът на едно общество – независимо дали това ще бъде истинският Бог или самообожествилата се държава – изисква пълно покорство към своята власт. Това ще бъде принципът на тълкуване, следван в тази книга. Откровение е откровение; то е предназначено да бъде разбрано. Но то няма да бъде разбрано от умствено мързеливи и недисциплинирани търсачи на емоции, които са толкова забързани, че нямат време да изучават Библията. Мнозина се впускат от своята първа изповед към последната книга в Библията, отнасяйки се към нея като към книга с халюцинации, трескаво отхвърляйки един трезв опит да позволят на Библията да тълкува сама себе си – и откривайки, в края на краищата, само отражение на своите собствени предубеждения. Но за онези, които се отнасят с внимание към цялото Божие Слово, посланието е ясно. Бенджамин Уорфийлд пише: “Йоановият Апокалипсис няма нужда да бъде нещо друго, освен лесен: всички негови символи са или очевидни естествени символи, или имат своите корени в старозаветните поети и пророци и в образния език на Исус и Неговите апостоли. Никой, който познава своята Библия, не трябва да се отчайва, че няма да получи полза от тази книга. Над всичко друго, този, който може да разбере великата беседа на нашия Господ относно последните неща (Мат. 24), не може да не разбере Апокалипсиса, който се основава на тази беседа и съвсем малко се простира отвъд нея” (Benjamin Warfield,Selected Shorter Writings [Presbyterian and Reformed, 1973], vol. 2, pp. 652f.). Пророчество и етика Книгата Откровение често се разглежда като пример за “апокалиптичния” писмен жанр, който е процъфтявал сред юдеите между 200 пр. Хр. и 100 от Хр. Въобще няма основание за този възглед, и е нещастие, че думатаапокалиптичен въобще се използва за описване на тази литература. (Самите автори на “апокалиптика” никога не са използвали думата в този смисъл; по-скоро, учените са откраднали понятието от Йоан, който нарича своята книга “Апокалипсис [Откровение] на Исус Христос”). Всъщност има много големи разлики между “апокалиптичните” писания и Книгата Откровение. “Апокалиптиците” се изразяват в необясними и неразбираеми символи, и като цяло нямат намерение да бъдат действително разбрани. Техните трудове изобилствуват с песимизъм: никакъв действителен напредък не е възможен, нито ще има някога победа за Бога и Неговите хора в историята. Дори не можем да видим Бог да действува в историята. Всичко, което знаем, е, че светът става все по-лош. Най-доброто, което можем да направим, е да се надяваме на Края – скоро. Но засега силите на злото са на власт. (Звучи познато?) Практическият резултат е бил, че апокалиптиците рядко са се занимавали с етичното поведение. Те не били много заинтересовани в това как да се живее в настоящето (а действително да се завладява би било немислимо); те просто са искали да спекулират относно идващите катаклизми. Йоановият подход в Откровение е много различен. Неговите символи не са объркани бълнувания, излюпени от трескаво въображение; те са основани твърдо в Стария Завет (и причината за тяхната привидна обърканост е именно този факт: на нас ни е трудно да ги разбираме само защото не познаваме нашите Библии). Обратно на апокалиптиците, които са се отказали от историята, Йоан представя историята като сцена на изкуплението: Бог спасява Своите хора в тяхната среда, не от нея; и Той спасява и средата. Леон Морис, в своето важно изследване на Апокалиптиката (Leon Morris, Apocalyptic, [Eerdmans, 1972]), описва Йоановия мироглед: “За него историята е областта, в която Бог изработва изкуплението. Истински важното нещо в историята на човечеството вече е станало, и то е станало тук, на тази земя, в човешките дела. Агнето ‘стоящо като заклано’ господствува над цялата книга. Йоан вижда Христос като побеждаващ и като спечелил победата чрез Своята смърт, събитие в историята. Неговите хора участвуват в Неговата победа, но те са победили Сатана ‘чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелство’ (Откр. 12:11). Песимизмът, който отлага Божията спасителна активност до Края, го няма тук. Макар Йоан да изобразява злото реалистично, неговата книга е фундаментално оптимистична” (стр. 79). Апокалиптиците казват, Идва краят на света: Откажете се! Библейските пророци казват, Светът върви към начало: Заловете се за работа! Така, Книгата Откровение не е апокалиптична брошурка; тя е, както самият Йоан ни напомня постоянно,пророчество (1:3; 10:11; 22:7, 10, 18-19), напълно в съответствие с писанията на другите библейски пророци. И – отново в ярко противопоставяне на апокалиптиците – ако има една основна грижа сред библейските пророци, това е етичното поведение. Никой библейски автор никога не разкрива бъдещето само заради задоволяване на любопитството: целта винаги е да се насочат Божиите хора към правилно действие в настоящето. Преобладаващата част от библейските пророчества нямат нищо общо с общоприетата заблуда за “пророчество” като предсказване на бъдещето. Пророците разказваха за бъдещето за да подтикнат към благочестив живот.Целта на пророчеството е етична. Фактът, че мнозина, които изследват пророческите писания днес, са по-заинтересовани в намирането на възможни сведения за космически пътешествия и ядрени оръжия, отколкото в откриването на Божиите заповеди за това, как да живеем, е отвратителна характеристика на съвременното отстъпление. “Свидетелството за Исус е духът на пророчеството” (Откр. 19:10); да се пренебрегне Исус в полза на ядрени взривове е извращаване на Писанието, абсурдно изопачаване на святото Божие Слово. От началото до края Йоан е силно загрижен за етичното поведение на онези, които четат Книгата Откровение: Блажен, който прочита, и онези, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него (1:3). Блажен онзи, който бди и пази дрехите си (16:15). Блажен, който пази думите на написаното в тази книга пророчество (22:7). Блажени, които вършат Неговите заповеди (22:14). Трябва да подчертая, че като защитавам есхатологията на господството, не давам просто алтернативно програмно ръководство за бъдещето. Библейската есхатология не е просто разписание за специални събития. Основополагащото значение на Надеждата е Господството на Исус Христос. Целта на есхатологията е да води хората да се покланят и да служат на техния Създател. Пророчеството никога не е само академично упражнение. Всички пророци сочеха към Исус Христос, и всички те изискваха етичен отговор. Божието Слово изисква пълно преобразяване на нашия живот, във всяко отношение. Ако това не е целта и резултата на нашето изучаване на Писанието, то няма да ни ползва нищо. Извадка от книгата "Възстановеният рай" на Дейвид Чилтън.

сподели ме

Голямата скръб

Един от най-основните принципи за точно разбиране на библейското послание е, че Писанието тълкува Писанието. Библията е Божието свято, непогрешимо, безгрешно Слово. То е нашият най-висш авторитет. Това означава, че не можем да търсим авторитетно тълкувание на значението на Писанието на друго място извън самата Библия. Това също означава, че не трябва да тълкуваме Библията така, като че ли е паднала от небето през двадесети век. Новият Завет e написан през първи век, и затова трябва да се опитаме да го разберем спрямо неговите читатели от първи век. Например, когато Йоан нарича Исус “Божият Агнец,” нито той, нито неговите слушатели са имали предвид нещо смътно подобно на това, което обикновеният, съвременен човек от улицата може да си помисли, ако чуе за някой, че е наречен “агне.” Йоан няма предвид, че Исус бил сладък, мек, добричък или мил. Всъщност, Йоан въобще не говори за личния темперамент на Исус. Той има предвид, че Исус е безгрешната Жертва за света. Откъде знаем това? Защото Библията ни казва това. Това е методът, който трябва да използваме при решаването на всеки тълкувателен проблем в Библията – включително пророческите текстове. Това означава, когато четем глава от Езекиил, първата ни реакция не трябва да бъде да направим бърз преглед на страниците от New York Times в лудо търсене на решения за неговото значение. Вестникът не тълкува Писанието в никакъв основен смисъл. Вестникът не трябва да решава за нас кога определени пророчески събития трябва да бъдат изпълнени. Писанието тълкува Писанието. Това поколение В Матей 24 (и Марк 13 и Лука 21) Исус говори на Своите ученици за “голяма скръб,” която ще дойде върху Ерусалим. През последните стотина години стана модерно да се поучава, че Той говори за края на “Епохата на Църквата” и времето на Неговото Второ Пришествие. Но Той това ли има предвид? Трябва внимателно да отбележим, че сам Исус даде (приблизителната) дата на идващата Скръб, без да оставя място за съмнение след едно внимателно преглеждане на библейския текст. Той каза: Истина ви казвам, това поколение няма да премине, докле не се сбъдне всичко това (Мат. 24:34). Това означава, че всичко, за което Исус говори в този текст, поне до стих 34, се извършва преди да премине тогава живеещото поколение. “Почакай малко,” си казвате вие, “Всичко? Свидетелствуването към всички народи, Скръбта, идването на Христос в облаците, падането на звездите . . . всичко?” Да – и между другото, това място е много добра проверка за вашето посвещение към принципа, с който започнахме в тази глава. Писанието тълкува Писанието, казах аз; и вие поклащате глава и се прозявате, мислейки, “Добре, знам това. Кажи основното. Къде се включват атомните взривове и пчелите-убийци?” Господ Исус Христос обяви, че “товапоколение” – хората живеещи тогава – няма да премине, преди нещата, които Той пророкува, да се извършат. Въпросът е, вярвате ли Му? Някои хора се опитват да заобиколят смисъла на този текст като казват, че думата поколение тук всъщност означава род, и че Исус просто казва, че юдейският род няма да умре преди всички тези неща да се случат. Дали това е вярно? Аз ви предизвиквам: Извадете вашия конкорданс и погледнете всяка употреба на думата поколениев Новия Завет (на гръцки, genea), и вижте дали тя някога означава “род” в някой друг контекст. Тук са всички препратки в Евангелията: Матей 1:17; 11:16; 12:39, 41, 42, 45; 16:4; 17:17; 23:36; 24:34; Марк 8:12, 38; 9:19; 13:30; Лука 1:48, 50; 7:31; 9:41; 11:29, 30, 31, 32, 50, 51; 16:8; 17:25; 21:32. Нито един от тези цитати не говори за целия юдейски род в продължение на хиляди години; всички използват думата в нейния нормален смисъл напълният сбор на всички хора живеещи по едно и също време. Тя винаги се отнася към съвременници. (Всъщност, тези, които казват, че означава “род,” обикновено признават този факт, но обясняват, че думата изведнъжпроменя своето значение когато Исус я използва в Матей 24! Можем да се усмихнем на такава очевидна грешка, но трябва също да помним, че това е много сериозно. Говорим за Словото на живия Бог.) Следователно, заключението – дори преди да започнем да изследваме текста като цяло – е, че събитията, пророкувани в Матей 24, са станали по времето на поколението, което е живяло тогава. Именно товапоколение Исус нарече “нечестиво и извратено” (Мат. 12:39, 45; 16:4; 17:17); именно това “последно поколение” разпъна Господа; и именно върху това поколение, каза Исус, щеше да дойде наказанието за “всичката праведна кръв, проляна на земята” (Мат. 23:35). Всички тези неща “Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение. Ерусалиме! Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците, и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте! Ето, вашият дом се оставя пуст. Защото казвам ви, от сега няма вече да Ме видите, докато не речете: Благословен, Който иде в Господното име!” (Мат. 23:36-38). Исусовите думи в Матей 23 поставят основата за Неговото поучение в Матей 24. Исус ясно говори за идващия съд върху Израел заради отхвърлянето на Божието слово, и заради тяхното окончателно отстъпление в отхвърлянето на Божия Син. Учениците бяха толкова притеснени от Неговото пророчество за гибел върху настоящото поколение и “запустяването” на Юдейския “дом” (Храма), че когато бяха сами с Него, не се сдържаха и Го помолиха за обяснение. И като излезе Исус от храма и си отиваше, учениците Му се приближиха да Му покажат зданията на храма. А Той в отговор им рече: Не виждате ли всичко това? Истина ви казвам: Няма да остане тук камък на камък, който да се не срине. И когато седеше на Елеонския хълм, учениците дойдоха при Него насаме и рекоха: Кажи ни, кога ще бъде това? И какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века? (Мат. 24:1-3). Отново, трябва внимателно да отбележим, че Исус не говореше за нещо, което щеше да се случи хиляди години по-късно с някакъв бъдещ храм. Той пророкуваше за “всички тези неща,” казвайки, че “няма да остане туккамък върху камък, който да се не срине.” Това става още по-ясно, ако разгледаме паралелните текстове: Когато излизаше от храма, един от Неговите ученици Му каза: Учителю, виж, какви камъни и какви здания! А Исус му рече: Виждаш ли тези големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не се срине” (Марк 13:1-2). И когато някои говореха за храма, че е украсен с хубави камъни и с посветени приноси, рече: Ще дойдат дни, когато от това, което гледате, няма да остане тук камък, който да се не срине” (Лука 21:5-6). Следователно, единственото възможно тълкуване на думите на Исус, което самият Той позволява, е, че Той говори за разрушаването на Храма, който тогава е стоял в Ерусалим, самите здания, които учениците са наблюдавали в онзи момент от историята. Храмът, за който Исус говори, беше разрушен при завземането на Ерусалим от римските войски през 70 от Хр. Това е единственото възможно тълкуване на Исусовото пророчество в тази глава. Голямата скръб завършва с разрушаването на Храма през 70 от Хр. Дори в случай (което е малко вероятно), че по някое време в бъдещето бъде построен друг храм, Исусовите думи в Матей 24, Марк 13 и Лука 21 не казват нищо за него. Той говореше единствено за Храма на онова поколение. В Писанието няма основание да твърдим, че се има предвид някой друг храм. Исус потвърди страховете на Своите ученици: красивият Храм на Ерусалим щеше да бъде разрушен по времето на онова поколение; неговият дом щеше да бъде запустен. Учениците разбраха значението на това. Те знаеха, че Христовото идване в съд да разруши Храма щеше да означава пълно унищожаване на Израел като заветен народ. Това щеше да бъде знамението, че Бог се е развел с Израел, излизайки от него, отнемайки царството от него и давайки го на друг народ (Мат. 21:43). Това щеше да предизвести края на века и идването на напълно нова епоха в човешката история – Новият Световен Ред на Исус Христос. От началото на създанието до 70 от Хр., светът беше организиран около едно централно Светилище, един единствен Божий дом. Сега, в новозаветния ред, светилищата щяха да бъдат установявани навсякъде, където съществува истинско поклонение, където се спазват тайнствата и се изявява Христовото специално Присъствие. По-рано в Своето служение Исус каза: “Иде час, когато нито само в този хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Бащата. . . . Но иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Бащата с дух и истина” (Йоан 4:21-23). Сега Исус казва ясно, че върху пепелта на старата епоха ще бъде установена завинаги нова епоха. Учениците тревожно попитаха: “Кога ще бъде това, и какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века?” Някои се опитват да четат това като два или три изцяло отделни въпроса, като че учениците питат първо за разрушаването на Храма, а после за знаменията в края на света. Това е малко вероятно. Предметът на непосредствения контекст (последната проповед на Исус) е за съдбата на това поколение. Учениците, смаяни, посочиха красотите на Храма, сякаш за да спорят, че такава величествена гледка не трябва да бъде сривана; но те бяха смълчани от категоричното изявление на Исус, че дори камък върху камък няма да остане. Няма нищо, което да подскаже, че те трябва внезапно да сменят темата и да питат за края на материалната вселена. (Преводът “края на света” в King James Version е подвеждащ, защото значението на английската дума world се е променило през последните няколко века. Гръцката дума тук не е cosmos [свят], а aion, което означава дълъг период от време или епоха.) Учениците имаха една грижа, и техните въпроси се въртяха около един единствен проблем: фактът, че тяхното собствено поколение щеше да бъде свидетел на края на пред-християнската епоха и идването на новата епоха, обещана от пророците. Всичко, което искаха да знаят, е кога щеше да дойде, и какви белези трябваше да търсят те, за да бъдат напълно подготвени. Белези за Края Исус отговори, като даде на учениците не един, а седем белега за края. (Трябва да помним, че “краят” в този текст не е краят на света, а краят на епохата, краят на Храма, жертвената система, заветния народ на Израел и на последните остатъци от пред-християнската епоха). Забележително е, че има прогресия в този списък: белезите изглежда стават по-конкретни и по-ясно изразени, докато стигнем до последния, непосредствен предвестник на края. Списъкът започва с определени събития, които ще се случат просто като “началото на родилни болки” (Мат. 24:8). Сами по себе си, предупреди Исус, те не трябва да се приемат като белези за непосредствен край; затова учениците трябва да се пазят, за да не бъдат заблудени по този въпрос (ст. 4). Тези “начални” събития, бележещи периода между Христовото възкресение и разрушаването на Храма през 70 от Хр., са както следва: Лъжемесии. “Защото мнозина ще дойдат в Мое име казвайки: Аз съм Христос, и ще заблудят мнозина.” (ст. 5) Войни. “И ще чуете за войни и за военни слухове; но внимавайте да се не смущавате; понеже тези неща трябва да станат; но това още не е свършекът. Защото ще се повдигне народ против народ, и царство против царство” (ст. 6-7а). Природни бедствия. “И на разни места ще има глад и трусове. Но всичко това ще бъде само начало на страдание” (ст. 7б-8). Всяко едно от тези събития би могло да накара християните да чувствуват, че краят е дошъл, ако Исус не ги предупреди, че тези събития са само общи тенденции, характеризиращи последното поколение, а не точни белези за края. Следващите два белега, макар също да характеризират периода като цяло, ни доближават до момент близо до края на епохата: Гонение. “Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете намразени от всичките народи поради Моето име” (ст. 9). Отстъпление. “И тогава мнозина ще се съблазнят, и един друг ще се предадат, и един друг ще се намразят. И много лъжепророци ще се появят, и ще заблудат мнозина. Но понеже ще се умножи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее. Но който устои до край, той ще бъде спасен” (ст. 10-13). Последните две точки на списъка са много по-конкретни и разпознаваеми, отколкото предишните белези. Това ще бъдат последните, категорични белези за края – единият завършване на процес, а другият окончателно събитие: Световна евангелизация. “И това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършекът” (ст. 14). На пръв поглед, това изглежда невероятно. Можеше ли благовестието да бъде проповядвано на целия свят в рамките на едно поколение? Свидетелството на Писанието е ясно. Не само това можеше да се случи, но то действително стана. Доказателство? Няколко години преди разрушаването на Ерусалим, Павел написа на християните в Колос за “благовестието, което дойде до вас; както то принася плод и расте в целия свят” (Кол. 1-5-6), и ги увещава да не помръдват “от надеждата в благовестието, което сте чули, и което е било проповядвано на всяка твар под небесата” (Кол. 1:23). На църквата в Рим Павел обяви, че “за вашата вяра се говори по целия свят” (Рим. 1:8), защото гласът на благовестителите е излязъл “по цялата земя . . . и думите им до краищата на вселената” (Рим. 10:18). Според непогрешимото Божие Слово, Благовестието наистина е било проповядвано на целия свят, много преди Ерусалим да бъде разрушен през 70 от Хр. Този съществен белег за края беше изпълнен, както каза Исус. Всичко, което остава, е седмият, окончателен белег; и когато това събитие стане, всички християни пребиваващи в или близо до Ерусалим, са съветвани да бягат веднага: Мерзостта на запустението. “Затова, когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Данаил, стояща на светото място, (който чете нека разбира), тогава онези, които са в Юдея, нека бягат по планините; който се намери на къщния покрив да не слиза да вземе нещата от къщата си; и който се намери на нива да не се връща назад да вземе дрехата си” (ст. 15-18). Старозаветният текст, който Христос споменава, е в Данаил 9:26-27, който пророкува за идването на войски да унищожат Ерусалим и Храма: “и хората на княза, който ще дойде, ще погубят града и светилището. И краят му ще го постигне чрез потоп; и до края на войната ще има определени опустошения . . . и един, който запустява, ще дойде яздещ на крилото на мерзостите; и гняв ще се излее върху запустителя до определеното време.” Еврейската дума за мерзост е използвана навсякъде в Стария Завет, за да посочи идоли или мръсни, идолопоклоннически действия, особено на враговете на Израел (виж напр. Вт. 29:17; 3 Царе 11:5, 7; 4 Царе 23:13; 2 Лет. 15:8; Ис. 66:3; Ер. 4:1; 7:30; 13:27; 32:34; Езек. 5:11; 7:20; 11:18, 21; 20:7-8, 30). Значението на Данаил и Матей става ясно от паралелните стихове в Лука. Вместо за “мерзостта на запустението,” Лука говори за: А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава онези, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са всред града нека да излязат вън, а които са в околностите да не влизат в него. Защото това са дни на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано (Лука 21:20-22). Следователно “мерзостта на запустението” щеше да бъде въоръженото нашествие срещу Ерусалим. По време на периода на Юдейските войни Ерусалим бива обкръжен от езически войски няколко пъти. Но конкретното събитие, наречено от Исус “мерзостта на запустението,” изглежда е случаят, когато едомците (идумейците), вековните врагове на Израел, атакуваха Ерусалим. Няколко пъти в историята на Израил, когато той е бил атакуван от езически врагове, едомците са нахлували да грабят и опустошават града, прибавяйки към нещастията на Израел (2 Лет. 20:2; 28:17; Пс. 137:7; Езек. 35:5-15; Амос 1:9, 11; Авд. 10-16). Едомците остават верни на себе си, и техният характерен навик се повтаря по време на Голямата Скръб. Една вечер през 68 от Хр. едомците обкръжават святия град с 20,000 войници. Докато се разполагат вън от стената, пише Йосиф Флавий, “избухна чудовищна буря през нощта, с изключителна сила, и много силни ветрове, с много обилни валежи, с постоянни светкавици, ужасни гръмотевици и удивителни сътресения и рев на земята, каквито има в земетресение. Тези неща бяха видим признак, че някаква гибел идва върху хората, когато световната система е поставена в такъв хаос; и всеки се досещаше, че тези чудеса предвещаваха някакви големи бедствия, които идваха.” Това е била последната възможност да се избяга от обречения град Ерусалим. Всеки, който е искал да избяга, е трябвало да тръгне незабавно, без отлагане. Едомците проникват в града и отиват право към Храма, където убиват 8,500 души като прерязват гърлата им. Когато Храмът прелял от кръв, едомците се втурнали бясно по градските улици, грабейки къщи и убивайки всеки, който срещали, включително и първосвещеника. Според историка Йосиф Флавий, това събитие белязало “началото на разрушаването на града . . . точно от този ден може да се датира прехвърлянето през стената и неговата окончателна разруха.” Скръбта А горко на непразните и на кърмещите в онези дни! При това, молете се да се не случи бягането ви зиме или в съботен ден; защото тогава ще има голяма скръб, небивала от началото на света до сега; и каквато не ще има (Мат. 19-21). Разказът на Лука дава допълнителни подробности: Горко на непразните и на кърмачките, през онези дни! Защото ще има голямо бедствие в страната, и гняв върху тези люде. Те ще паднат под острието на ножа, и ще бъдат откарани плен по всичките народи; и Ерусалим ще бъде тъпкан от народите, докле се изпълнят времената на езичниците (Лука 21:23-24). Както е посочено в Матей, Голямата скръб ще да стане не в края на историята, а посред нея, защото нищо подобно не е станало “от началото на света до сега, нито ще стане.” Така пророчеството за Скръбта се отнасясамо за разрушаването на Храма в онова поколение (70 от Хр.) То не може да бъде приспособено към някаква тълкувателна схема за “двойно изпълнение”; Голямата Скръб от 70 от Хр. е била абсолютно уникално събитие, което никога няма да бъде повторено. Йосиф Флавий ни е оставил сведения като очевидец на голяма част от ужаса на онези години, и особено на последните дни в Ерусалим. Било е време, когато “денят е бил прекарван в проливане на кръв, а нощта в страх”; когато “често са се виждали градове пълни с мъртви тела”; когато юдеите са изпадали в паника и започвали безразборно да се избиват едни други; когато бащите със сълзи на очи са избивали целите си семейства, за да ги предпазят от по-лоша съдба в ръцете на римляните; когато в ужасен глад майки са убивали, изпичали и изяждали своите собствени деца (ср. Вт. 28:53); когато цялата земя “се е напълнила навсякъде с огън и кръв”; когато езерата и моретата са станали червени, мъртви тела са плували навсякъде, натрупвали са се по бреговете, подували се от слънцето, гниели са и са се разлагали; когато римските войници са залавяли хора, опитващи се да избягат, и после ги разпъвали – по 500 на ден. “Разпни Го! Разпни Го! Кръвта Му да бъде върху нас и върху нашите деца!” крещяха отстъпниците четиридесет години по-рано (Мат. 27:22-25); и когато всичко свършва, повече от милион юдеи са избити в обсадата на Ерусалим; почти милион още са продадени в робство в цялата империя, и цяла Юдея лежи тлееща в руини, практически обезлюдена. Дните на въздаяние са дошли с ужасяваща, безмилостна сила. Като наруши своя завет, святият град стана Вавилонска блудница; и сега стана пустиня, “жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица” (Откр. 18:2).                     Извадка от книгата "Възстановеният рай" на Дейвид Чилтън.

сподели ме