Всички, които не са на "ти" с английския, могат да видят клипа с български субтитри ТУК.
Специални благодарности на Филип Папратилов, за това, че публикува клипа във Фейсбук!
неделя, 30 май 2010 г.
Божият закон
Едно поколение винаги може да изостави своето назначение. Израел направи това незабавно след излизането си от Египет. Бог наказа цялото поколение с изключение на двама човека, Исус Навиев и Халев. Само тези двама човека препоръчаха на ръководителите на Израел да нахлуят в земята на Ханаан, че Бог е предал ханаанците в техните ръце. Другите съгледвачи, изпратени от Мойсей, се върнаха със сведения за великаните в Ханаан и сигурното поражение пред тях. Случаят е описан в книгата Числа, глава 14. Само на Исус Навиев и на Халев беше позволено от Бога да влязат в Ханаан; всички други измряха в пустинята.
Макар че едно поколение може да изостави задачата за господство, не всички от това поколение ще го направят. В крайна сметка друго поколение от християни се убеждава, че техният Бог е върховен, че Божият закон е валиден и че Божиите хора са победители, във времето и на земята. Когато това разбиране се разпространи в един народ и в някоя група в даден народ, благословенията започват отново. Хората престават да се скитат наложената от самите тях пустиня. Те се обръщат към Бога, Неговия закон и Неговата задача за господство. Започват отново разширяването на Божието царство, във времето и на земята.
Източник: Безусловна капитулация- Гари Норт
бутони за социални мрежи 
петък, 28 май 2010 г.
Теологичният възглед на движението за Християнска Реконструкция- Б.Маринов
Теологията на Християнската Реконструкция може да се изрази накратко с две думи: Заветна теология. Централно място в тази теология заема специалното отношение на Бога с Неговото създание и с цялото човечество, и особено с една избрана част от човечеството – изкупения Божий народ. Това взаимотношение ние наричаме с думата завет.
Заветът на Бога с изкупеното човечество е в центъра на теологията на Реформаторите и особено на Жан Калвин, и в това отношение Християнската Реконструкция смята себе си за духовен и интелектуален наследник на Реформацията. Това наблягане върху завета като управляващ принцип не само за личния живот, но и за обществото, е централно също за мисленето на преките наследници на Калвин – английските и американските пуритани – поради което християнските реконструкционисти понякога наричат себе си “нео-пуритани.”
Самите Реформатори в борбата си срещу погрешните учения на Римската църква не измислят ново учение, а възстановяват забравените и отхвърлени учения на Ранната църква. Възгледите си за Бога, за отношението между Бога и човека и за отношението между Бога и създанието Реформаторите възприемат от Бащите на Църквата (Атанасий, Ориген, Августин и др.). Затова като съзнателен наследник на Реформацията Християнската Реконструкция възприема основните исторически изповеди на вярата в основните им учения за Триединния Бог – Бог, Който е едновременно Един и Много, три различни Личности/съществувания в едно Божествено естество (Атанасий, Августин) – Божието абсолютно върховенство над вселената и Божието абсолютно предопределение (Августин), съвършената Божественост на Сина (Никейски Събор), и т.н.
В наблягането си на духовното наследство на Реформацията Християнската Реконструкция се различава от вярванията на голямата част от днешните протестантски християни по света и в България. Общоприетата теология днес в църквите е теологията на диспенсационализма, чиито основни презумпции, макар и не винаги явно, отричат основите на християнската вяра както те са били възприети от бащите на Църквата и от Реформаторите. Затова и целта на движението за Християнска Реконструкция е да възстанови (реконструира) теологията на Църквата по света до нейните първоначални духовни и интелектуални основи, каквито са били наследени от апостолите и развити от бащите на Църквата и по-късно от Реформацията.
Идеите имат последствия
Подходът на реконструкционистите към теологията изглежда за повечето съвременни християни прекалено интелектуален, схоластичен и сух. Теологията на съвременните църкви е подчертано пиетистична, тоест, тя се характеризира с 1) превес на личните емоционални преживявания над теологичното познание, и 2) общо недоверие към теологичните занимания като лишени от конкретна практическа стойност за всекидневния живот на християнина. В това съвременните църкви се отделят от възгледите на Реформацията и дори застават на страната на враговете на Реформацията. Жан Калвин в своите трудове издига като основен смисъл на живота на човека познанието за Бога. Неговата книга Наставление във вярата започва с изречението:
“Всички хора се раждат за да познават Бога...”[1]
Уестминстърската Изповед на вярата и всички останали изповеди на вярата от 16 и 17 век следват този възглед на Калвин и поставят познанието за Бога като основна цел на човешкия живот. Платеният от римския папа хуманист Еразъм Ротердамски, в критиката си към учението на Лутер за спасението по благодат, използва същия аргумент, който днес протестантските християни използват: че теологичните въпроси не са от значение, важно е доброто поведение на християнина. Дж. И. Пакър и О. Р. Джонстън в Предговора към английския превод на книгата на Лутер, Робството на волята, описват добре противоположното отношение, което Лутер и Еразъм имат към теологичните занимания:
Еразъм твърди, че доктриналните въпроси са сравнително маловажни и че въпросът дали човешката воля е свободна или не, е най-маловажният от всички. Лутер, от друга страна, твърди, че доктрините са съществено важни и съставляват естеството на християнската религия, и че конкретно учението за робството на волята е крайъгълният камък на благовестието и самата основа на вярата. Тук виждаме най-дълбоката разлика, която съществува или която може да съществува между двамата мъже...
"За Еразъм християнството е по естество морал с минимални доктринални изявления . . . Еразъм не признава органична зависимост на практиката от вярата.
Отношението на Лутер е съвършено различно. За него същността на християнството е преди всичко учение, защото истинската религия е над всичко въпрос на вяра; а вярата и истината са взаимосвързани. . . . За Лутер християнството или е догматична религия, или е нищо.[2]
За съжаление онези, които днес наричат себе си наследници на Лутер, всъщност са възприели отношението на враговете на Лутер към теологичните въпроси.
Християнската Реконструкция възприема загрижеността на Реформацията за познанието за Бога като смисъл на човешкия живот. Но тя отива и по-далеч, като твърди, че идеите, които един човек е възприел относно Бога, имат конкретно практическо приложение. Общоприето схващане на реконструкционистите е, че “Идеите имат последствия.” Няма значение дали човекът осъзнава или не осъзнава точно какви са неговите презумпции относно Бога и Божия Завет: неговият живот и практика ще бъдат управлявани от тези презумпции.
Нека дам един пример за практическата приложимост на иначе “отвлечен” теологичен дебат: въпросът за Божието предопределение и “свободната” човешка воля. Римската църква през Средновековието и съвременните протестантски църкви като цяло са възприели възгледа на еретика Пелагий, че човек може сам, чрез собствената си воля, да избере спасението. Противоположно на това, бащите на Църквата и Реформаторите отричат способността на човека да избира добро, наблягат на неговата поробена воля и на необходимостта Бог лично, чрез върховен декрет да избере едни хора за спасение, с което всъщност определя други за осъждение. Накратко, дебатът между истинската Църква и еретичните последователи на Пелагий, Еразъм и Арминиус е “предопределение” срещу “свободна воля.”
Какви са последствията от двете противоположни идеи за спасението? Ако спасението на човека зависи от личното му решение, тогава единствената основа за спасението на човека е неговото сърце. Защитникът на “свободната воля” е длъжен да изключи Бога от избора спасение/осъждение. Но тогава изчезва всяка сигурност за спасението на човека. Сърцето е измамливо нещо според Библията, а спасението на човека зависи от това измамливо нещо. Целият живот на християнина става един безкраен процес на потвърждаване и уверяване във факта на спасението. Спасението става цел на живота на християнина. Всичко друго остава на заден план. Така институцията, която се занимава с проповядването на спасението – Църквата – става най-важната институция в личния живот на вярващия, а в едно християнско общество и за цялото общество. Оттам и централната роля на Римската църква през Средновековието. Всички ритуали на папистите, срещу които Реформаторите се изправят, не са произволни – те следват от религиозната вяра в способността на човека сам да си избере спасението, и във вярата, че в крайна сметка спасението зависи от собственото сърце на човека.
От друга страна, вярата на Реформаторите в безусловния избор на Бога на едни хора за спасение, а други хора за осъждение, отнема от човека способността сам да избира или отхвърля спасението. (Това не отхвърля отговорността на човека, обаче. Често срещан аргумент против учението на Реформацията за спасението е, че ако човекът не е в състояние сам да избира спасението си, то той не е отговорен морално. Това е езически аргумент. Библията не противопоставя Божия безусловен избор на човешката морална отговорност. Бог определя хората за спасение или осъждение, но в същото време хората са морално отговорни за своите действия – това е част от Божията тайна и ние трябва да я приемем такава, каквато е.) Спасението на душата вече не е цел на живота на човека, а началото на християнския живот. Свободен от загрижеността за своето лично спасение, християнинът не се нуждае от формални земни посредници между себе си и Бога. Всеки вярващ е свещеник, защото всеки вярващ е лично избран от Бога и е в лично общение с Бога само чрез един Посредник, Исус Христос. В общество, което е възприело тази истина за свой теологичен стандарт, центърът на живота на човека става изграждането на Божието царство, а не осигуряването на билет за рая – билетът е даден безплатно на предопределените за спасение. Въвличането в света вече не е опасно, защото няма начин да бъде замърсена от допира със света една душа, която е била върховно изкупена от Бога. Така християнинът може да участвува и да променя според Божиите стандарти науката, образованието, бизнеса, екологията, политиката, местната власт и т.н., без да се страхува, че това ще се отрази на спасението му – дори неговите грешки са за негово добро, защото е избран върховно от Бога! Така Реформацията в Швейцария и Северна Европа, и още по-ясно изразена в Англия и Северна Америка един век по-късно, води до незапомнен обществен и икономически растеж в историята. Идеите имат последствия.
Личността на Бога
Библейският възглед за цялата вселена е теоцентричен, тоест, Бог е в центъра (не географския) на вселената. Всичко води началото си от Него и цялото създание е отражение на Неговото същество. Следователно не можем да направим нито една крачка към истинско изследване на вселената преди да сме научили достатъчно за Бога. Християнинът, който твърди, че може да познава нещо без да има подробно теологично познание, мами себе си. Бог е източникът на всяко познание и в Христос са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието.
Християнството вярва в Бог Създател, Който е едновременно трансцендентен и иманентен. Трансцендентен означава, че Бог е извън създанието, напълно отделен и различен по Своето естество от създанието. Християнството поддържа възгледа за разделението Създател-създание. Божието естество по никакъв начин не може да се открие в създанието. Вселената е създадена от върховен Бог, но тя не съдържа в себе си естеството на този Бог, нито пък Бог е вложил Своята божествена същност някъде във вселената. В този смисъл търсенето на доказателства за Бога вътре във вселената е безумие и е антибиблейско – то е основано на идеята, че Бог по някакъв начин присъствува чрез Своето Божествено естество в Своето създание.
Трансцендентността на Бога означава, че никое създание не може да постигне Божествена същност. Според езическите възгледи човекът, израствайки в съвършенство, всъщност започва все повече да участвува в Божественото естество. Християнският възглед отрича възможността хората да съучаствуват в Божественото естество, защото не е възможно създанията да преодолеят границата, определена от разделението Създател-създание. За нехристиянството съвършенството се изразява в метафизично преодоляване на ограниченията, които хората като създадени същества имат; за християнството съвършенството се състои в моралното съобразяване със Закона на Бога Създател.
Въпреки че е метафизично трансцендентен и отделен от Своето създание, Бог не е пасивен Бог, оставил създанието Си да “тиктака” като гигантски навит механизъм с пружина без да се намесва в него. Бог също е иманентен, тоест Той непрекъснато присъствува в създанието чрез Своята воля, Своя план за създанието, Своя Дух, и управлява абсолютно всяко движение в създанието, от движението на всеки електрон до движението на планетите и звездните купове, от действията на отделния човек до големите обществени катаклизми, и дори и моралните решения на всеки отделен човек. По Своето естество Бог е извън създанието, но чрез Своята мощ и воля Той управлява историята в съответствие с плана Си. Историята не е случайно развитие, тя е развитие на плана на всемогъщия Бог. В нея няма области на случайност или вероятност – всичко е управлявано от Божия план. Нищо не става без Бог да го е направил да става, включително и “нечестивия за деня на злото” (Пр. 16:4).
Така Библията ни представя Бог, Който е едновременно над създанието и съдържа в Себе Си вечните, непроменими закони, на които се крепи създанието, и в същото време Той не е извън историята, а лично управлява всеки един момент от историята и всяко действие на хората.
Исус Христос – Посредникът-Изкупител
Сътворението не беше просто техническо действие. То беше морално действие. Със сътворяването на природата и човека Бог сключи завет с природата и човека. Макар че първите глави на Битие не съдържат думата завет, Еремия 33:25 ясно показва, че още създаването на деня и нощта през първия ден трябва да се счита за част от Божия завет. Според този завет човекът трябваше да бъде отговорен настойник на Бога над създанието. Бог установи йерархия в Своята вселена: Бог-човекът-създанието. Човекът трябваше да бъде подчинен на Бога и владетел над създанието. Това също го постави и в положение на посредник между Бога и създанието – той трябваше да представлява Бога пред създанието и създанието пред Бога.
В Падението в Битие 3 Адам и Ева обърнаха тази йерархия – те се подчиниха на създанието (змията), а след това се опитаха да подчинят и Бога на своето неправилно морално решение. С това си спечелиха проклятие и то не само за себе си, а и за всички човешки поколения след себе си. Поради греха си те вече нямаха пряк достъп при Бога и не можеха ефективно да изпълняват своето предназначение като посредници. Самият човек вече се нуждае от посредник, за да има достъп до Бога. Тъй като Бог имаше план за спасението на човечеството, Той беше промислил за такъв посредник – Исус Христос, Божият Син.
За да бъде ефективен посредник между създанието и Бога, човекът в градината трябваше да бъде едновременно част от създанието, и в същото време да притежава нещо, което да му дава достъп до Бога – Божия образ в него (Бит. 1:26). По същия начин, за да може някой да бъде посредник между Бога и падналия човек, той трябва да притежава естество, което да го прави едновременно съучаствуващ в Бога – Божествено естество – и в същото време естество, което да го прави съучастник в естеството на хората – човешкото естество. Бог не би приел посредник, който има само човешко естество – след Адам никой човек не може да се появи пред Неговия поглед. А посредник, който има само Божествено естество, не би бил приет и разбран от хората – според Библията Бог обитава в непристъпна светлина и е непознаваем за хората. Затова самият Бог в личността на Сина възприе човешки образ и пое на себе си задачата за изкупление на човечеството.
За да не бъда неразбран, ще поясня, че Синът не се е появил в момента, в който Мария е заченала. Нито пък е бил създаден в момента на Сътворението или преди това. Исус Христос е напълно Бог и съществува вечно. Според Йоана 1:1-18 Христос е Божието Слово, Този, Който е Бог и е бил в Бога от самото начало, въплътеното Божие Слово, въплътената Божия воля. Чрез Него са станали световете и чрез Него се държат всички неща (Кол. 1:17). Христос е Бог и това е неотменима част от християнската вяра.
В същото време, Той е напълно човек, Този, чрез Когото Бог изяви Себе Си на света. Тъй като самият Бог е непознаваем, Той изявява Себе Си на хората чрез Сина. Така Исус Христос е единственият ни път към Бога и единственият източник на познание за Бога. Той е Посредникът, без когото не можем да познаем Бога. Опитите да бъде познат Бог без Исус Христос са обречени на неуспех, защото самият Бог не може да бъде познат от хората извън Своето откровение в Христос (Евр. 1:1-3). Следователно, Христос е обект на нашето поклонение, защото покланяйки се на Него, ние се покланяме на Бога, Който е изявен чрез Него.
Той е също Изкупител, който даде живота Си за спасение на човечеството. Основата на създадената от Бога вселена не е метафизична, а етична. Физическите закони са временни и променливи (2 Пет. 3:10), но Божиите морални закони са вечни и непроменими. Според тези морални закони грехът – нарушението на Божия Закон – трябва да бъде наказан със смърт. Или самите хора, или някой вместо тях трябва да понесе наказанието за греха и да спечели изкупление за хората. Този Изкупител не може да бъде грешен, защото не би бил приемлива жертва. Така Исус, бивайки съвършен в Своето човешко естество, понесе наказанието на целия свят, за да стане Изкупител на човечеството.
Въпреки че служението на Исус Христос на земята беше ограничено във времето, човечеството не остана без Посредник след момента на Неговото възнесение. Той изпрати Духа Си, Който да ни води на всяка истина. Макар Синът в Своето земно тяло да не може да присъствува навсякъде, чрез Святия Дух Той може да присъствува на всяко място и във всеки вярващ. Святият Дух извършва делото на “въплъщаване” на възкръсналия Христос във всеки един от нас.
Възкресението на Исус Христос е дело на възстановяване на първоначалното състояние, което човекът имаше в градината. Това означава, че първоначалната йерархия, Бог-човек-създание, също е възстановена до своето идеално състояние. Човекът – но сега вече изкупеният човек, избраният от Бога за вечен живот – отново е Божий настойник над създанието. Докато човекът е бил без Христос, той е бил извратен, безотговорен настойник; с жертвата на Христос на кръста той става отново праведен, покорен настойник над Божието създание.
Съвременната Църква вярва, че след възкресението на Христос на кръста вярващите вече не носят отговорност за земята и нейните ресурси. Това е еретично послание, което всъщност е основано върху идеята, че изкуплението на Христос е ограничено и не обхваща цялата вселена. Библейската истина е, че ние сме спасени, за да поемем отново в пълна отговорност и покорство под Бога своите задължения по управлението и грижата за Божието създание. Човекът е направен от начало за да бъде посредник между Бога и природата; изкуплението отново го прави съвършен посредник между Бога и природата. Тази функция – посредник между Бога и природата – е част от самото естество на човека и тя не може да бъде отменена.
Божият закон – средство за господство
Човекът трябва да владее над създанието, но това трябва да става не по измислени от самия човек закони, а според Божия закон. Отговорното настойничество и покорството се състоят именно в това: човекът да представлява Бога пред създанието чрез налагане в създанието на Божия закон. Бог открива Своя закон пред човека; човекът го прилага на практика – това е схемата, по която Адам и Ева трябваше да работят.
С Падението те отхвърлиха Божия закон и се опитаха да управляват създанието по собствен, човешки закон. И веднага научиха урока, че само чрез Божия закон човек може да упражнява ефективно господство над създанието.
Но какво е законът?
Най-точното определение за Божия закон е, че Той изразява Божия характер в достъпни за човека понятия. Законът не е система от правила, която Бог просто изисква от нас като тираничен владетел. Законът ни показва стандарта на Божията праведност, тоест, как самият Бог би постъпил във всяка житейска ситуация, ако беше човек. Когато Той наистина се въплъти в човек, той спази съвършено Закона, защото Законът е Неговото вътрешно естество.
По същия начин, за да ни направи съобразени със Себе Си, Бог не би трябвало да прави друго, освен да вложи вътре в нас Своя характер. Какво казва Библията? Че с Новия Завет Бог ще сложи законите Си в ума ни и ще ги напише в сърцата ни. Само когато Божият закон е станал наше вътрешно естество, ще можем да изпълняваме предназначението, за което сме създадени – да упражняваме праведно господство над Божията земя.
Тук трябва да посочим, че съвременната Църква тълкува неправилно думите на Павел, че “вече не сме под закон, а под благодат.” Вярно е, че ние вече не сме под проклятието на закона. Христос ни освободи от това проклятие и сега сме свободни от наказанието, което Той понесе на кръста и което ние трябваше да понесем, ако нямахме Изкупител. Но какво да кажем за нашия живот след покаянието? Трябва ли да вярваме, че вече не трябва да спазваме никакъв закон? Също, какво да кажем за нашето участие в обществото? Пак ли не сме под закон? Ако ни питат какво казва Библията за дадена област от обществения живот, имаме две възможности: или да кажем, че Библията не съдържа конкретни правила за тази област – каквото повечето от християните днес неявно вярват – или да приемем, че библейският закон, открит в Стария и Новия Завет, дава конкретни правила за праведно лично и обществено поведение.
Освен това, невъзможно е да живеем без никакъв закон. Ако не приемем библейския закон за поведение, ние явно или неявно, съзнателно или несъзнателно приемаме някакъв друг закон, различен от библейския и противен на него. Изборът, който правим, никога не е със закон или без закон. Изборът, който всеки човек прави, е винаги чий закон възприемаме като стандарт. Така християните, които отричат, че библейският закон трябва да бъде стандарт за управление на обществото, всъщност активно искат някакъв закон, различен и противен на библейския, да бъде стандарт за управлението на личния живот и обществото. Така и става на практика днес: докато християните са изтикани в периферията на обществения живот, езичниците налагат неправедни закони.
Божиите санкции в историята
Както казах по-горе, Бог не е дотолкова отделен от Своето създание, че да го остави само на себе си да се движи като гигантски механизъм с пружина. Учението за иманентността на Бога има като свое логично следствие учението за Божиите санкции.
Според правната теория и здравия разум един закон е безсилен и мъртъв закон, ако не е придружен от санкции. Затова и Божият закон съдържа в себе си санкциите, които го правят жив и действен. Основната санкция на закона, както виждаме в Новия Завет, е, че “наказанието за греха е смърт” (Рим. 6:23). И наистина, всички християни вярват, че историята завършва с краен съд, в който Бог съди всички хора според делата, които са извършили в телата си. Този краен съд е с вечни последствия – праведните биват осъдени на вечен живот, а неправедните на вечна смърт. Това учение е основно за здравото християнско учение. Дори да няма други характерни черти на ересите в историята, безусловното приемане на крайния съд и вечните санкции е най-сериозният белег, по който да разпознаваме приятелите и враговете на Божието Слово.
Всички християни са съгласни, че във вечността Бог налага санкции срещу нарушителите на Неговия завет и дава вечен живот на праведните, но не всички приемат, че Бог налага санкции и в историята. В това отношение съвременната Църква е в плен на дуалистичното схващане, че Бог налага санкции във вечността, но се е отказал от своята активна намеса в историята. Този възглед изключва Бога като активен участник в историята. Той също лишава християните от възможността да съставят конкретно християнски възглед за историята, основан върху библейска морална причинно-следствена връзка. Историята се превръща в лишена от морален смисъл поредица от факти, които по никакъв начин не свидетелствуват за Бога на Библията и не спомагат за напредъка на благовестието.
Библията ни показва друга картина. Левит 18:24-29, Второзаконие 8 и 18 глава, многобройни стихове в Псалмите, свидетелството на историческите книги на Библията за историята на еврейския народ в Стария Завет, падането на Ерусалим и световната история след възкресението на Исус Христос недвусмислено показват, че историята не е нищо друго, освен поредица от санкции – позитивни санкции за покорство и негативни санкции за непокорство – от страна на Бога срещу отделни хора, общности и цели народи. Библейски историята не е случайна, нито е неутрална: тя е могъщ свидетел в полза на благовестието на Исус Христос. Тази активна намеса на Бога на Библията в историята трябва да бъде същностна част от християнската теология.
Есхатология
Историята според библейския възглед е линейна: тя има начало, кулминация и край. Времето не е безкрайно, както вярват езичниците. Краят на времето е съвършеното изпълнение на плана на Бога Създател. Какво очаква Библията за този край.
Първо, Библията очаква благовестието да бъде проповядвано сред всички народи по земята. Няма да остане нито един народ, където да не е било прогласявано Божието царство. Тъй като благовестието на Царството, заедно с новораждащата сила на Святия Дух, е най-могъщата сила в историята, очакваме все повече хора да приемат Исус Христос за своя Спасител и Господар. Дяволът и неговите последователи, които след смъртта и възкресението на Исус Христос са незаконно пребиваващи на Божията земя, поради липсата на мъдрост и отричането на единственото средство за праведно господство – Божия закон – ще отслабва все повече в сила и влияние, включително политически, икономически, интелектуално, и т.н. Християните ще стават все по-осъзнати относно силата на Божия закон да променя цели народи и относно ефективността на същия този закон да носи просперитет и справедливост; така те ще поемат в своите ръце все повече отговорност за управлението на Божията земя, нейните ресурси, и обществото. В края на времената земята няма да бъде управлявана от Антихрист, както съвременната Църква погрешно смята, а ще бъде управлявана от Исус Христос чрез Неговите представители тук на земята – Святия Дух и Църквата.
Второ, когато в края на историята земята бъде изпълнена с познание за Бога, практическо приложение на това познание във всички области на живота и обществото, и свобода и просперитет под Божия закон, Исус Христос ще се върне във физическото Си тяло за една съвършена, победоносна Църква, “красива като луната, чиста като слънцето, страшна като войска със знамена” (Екл. 6:10), която е победила дявола и неговите последователи в историята и е доказала всеобхватната сила на благовестието. Исус няма да дойде за една победена, немощна Църква – такава невяста не подхожда на Царя на вселената. Освен това, въпреки митологията на Църквата днес, Той няма да дойде тайно, така че да Го видят само вярващите в някаква форма на тайно “грабване,” а ще бъде видян от всички народи по цялата земя.
Трето, в момента на Своето идване Исус Христос ще седне на Своя съдийски престол, за да съди живите и мъртвите. Нечестивите ще бъдат осъдени на вечна смърт и ще бъдат хвърлени в огненото езеро, а праведните ще бъдат осъдени на награда и на вечен живот в царството на Исус Христос. Това учение за крайния съд е основно за християнското учение; всяко учение, което се опитва да принизи значението на съда или дори да го отрече, трябва да се смята от истинските християни за неприемлива ерес.
Четвърто, праведните остават на земята като техен единствен истински дом; сега, обаче, земята е свободна от грях и от “всичко, което съблазнява,” и те могат да вършат Божията воля и да бъдат покорни без никакви препятствия, които тяхната неизкупена плът и действията на дявола са поставяли пред тях преди.
Пето, неправедните, заедно с дявола и неговите ангели, са изхвърлени за вечни мъки в огненото езеро, което е мястото, приготвено за тях от създанието на света. Така праведните и неправедните са съвършено и вечно разделени и Божията правда и Божието величие стават явни на цялата вселена. Историята най-после стига до своята крайна цел.
Шесто, нещо, което не ни е дадено да разберем подробно какво представлява, Христос предава царството на Своя Баща, за да бъде Бог всичко във всичко (1 Кор. 15:28). Какво означава това, никой от нас не знае, и всяко размишляване върху този въпрос не може да бъде нищо повече от чиста спекулация.
Заключение
Християнската Реконструкция смята себе си за наследник на основната линия в развитието на християнското учение и приема като валидни ученията, развити от Ранната Църква и Реформацията – Триединството, двете природи, човешка и божествена, в едната личност на Христос, Божието провидение и абсолютното върховенство на Бога над Неговата вселена, Божието предопределение, и т.н. Християнските реконструкционисти приемат тези учения не само защото те са традиционни, а и защото са потвърдени от Библията, и всяко отклонение от тях води до логически парадокси и лъжливо представяне на Бога на Библията.
Благовестието не може да се разпространява ефективно, ако Църквата има неправилна теология. Идеите имат последствия и всеки теологичен възглед има своите въздействия в практиката. Докато Църквата бяга от истинското учение, както е било изповядвано от Ранната Църква и Реформаторите, тя ще бъде лишена от евангелизаторската сила на Ранната Църква и Реформаторите. Възстановяването на Църквата може да започне само с възстановяването на правилната теология.
бутони за социални мрежи
понеделник, 24 май 2010 г.
От каква църковна система се нуждае протестантството в България?- Божидар Маринов
“Сине човешки, пророкувай против Израилевите пастири...: Горко на Израилевите пастири, които пасат себе си!” (Езек. 34:2)
“И ще поставя над тях един Пастир, слугата Си Давид; той ще ги пасе, и той ще им бъде пастир” (Езек. 34:23).
Преди време великият британски политически ръководител сър Уинстън Чърчил заявява относно демокрацията: “Демокрацията е лоша форма на управление, но засега няма измислена по-добра.” Той греши. Демокрацията не е по-добра от коя да е форма на езическо управление, която не е основана върху властта на Божия Закон над цялото общество. Всъщност, в определени ситуации тя дори е по-лоша от абсолютната монархия или диктатурата, защото не съдържа в себе си нито ефективно средство за възпиране на разрушителния потенциал на падналия човек, нито ефективно средство за възпиране на властническите амбиции на умели агитатори, които използват влиянието си над масите за да печелят политическа власт. Има по-добра форма на политическо управление, но тя не е основана върху външните белези на управление – монархия, република, диктатура и т.н. – а върху същността на общественото устройство: закона на земята. Тази форма на управление се нарича теократична република – представително децентрализирано управление под Божия Закон.
Много истински християни в България днес разсъждават за сегашната църковна система по същия начин: “Тази църковна система е лоша, но засега няма по-добра.” Както сър Уинстън, те се лъжат. Сегашната църковна система в България е обречена на провал, защото тя е нечестива и противна на Божия Закон. Има форма на управление и организация на Църквата, която е различна от съществуващото в България положение, основана е върху принципите на Божието Слово и свидетелството на Библията, и може да се приложи на практика в България, за да направи Църквата победоносна в разпространяването на Благовестието.
Тази статия се занимава с тази тема: Каква църковна система е необходимо да се изгради в България, за да излезе българското протестантство от духовната и обществена парализа, в която са го вкарали сегашните църковни ръководители? И като въведение към тази основна тема, в първата част на статията ще се опитам да покажа извратения характер на съвременната църковна система и защо тя е обречена на провал.
Извратеният характер на съвременната църковна система
Ако някой протестантски християнин в България днес вярва, че сегашната църковна система на българското протестантство е добра, то той или е заблуден и не вижда реалността, или има някакъв личен интерес от запазване на съществуващото положение. А ако някой вярва, че тя ще успее да се запази в този си вид, то той не е наясно с развитието на нещата в българското християнство през последните няколко години. Тенденцията на намаляване на броя на посетителите в църквите е очевидна. Дори активните членове намаляват, а и тези, които остават, вече не показват същата ревност и доброволна готовност да участвуват в различните активности на църквите. Нараства броя на вярващите, които или въобще не посещават никоя църква, или ходят на службите на някоя църква, без обаче да се чувствуват обвързани с дейността или организацията на тази църква – което е кошмар за всеки църковен ръководител. Много млади вярващи използват връзките, които придобиват с християнски колежи, семинарии или църкви в западните страни, за да емигрират. Повечето от църквите, образувани в периода 1990-95 година, вече или не съществуват, или са се слели с големите деноминации. Положението с приемствеността на църквите също е лошо: децата на “старите” вярващи, т.е. тези, които са вярващи от преди 1989, като правило или сега не са вярващи, или са безразлични към вярата на родителите си. (Разбира се, има изключения: синовете на ръководителите на големите църкви наистина продължават наследството на бащите си, но, както ще видим по-долу, това е въпрос повече на семеен бизнес, отколкото на семейна вяра.) Младите християнски семейства, където ги има, като правило имат не повече от едно дете, но и за това дете им липсва познание как да го възпитат в покорство и вяра, и обикновено то бива дадено в езическата детска градина и училище, където биват изличени и последните остатъци от християнство, вложени в него през първите години на възпитанието у дома. Следващото поколение християни, очевидно, пак ще трябва да се набира от новоповярвали езичници, вместо от деца, израстнали и възпитани в християнски семейства в покорство пред Бога.
След всичко това има ли все още някой, който да вярва, че Църквата в България няма причина да извърши радикална промяна в себе си?
Какви са причините за тази разруха?
Църквата в България очевидно е под Божието проклятие. А според Библията проклятието никога не идва без причина (Пр. 26:2). Причината за всяко проклятие е морална: Бог никога не наказва произволно; Той наказва за престъпления; и Той наказва за престъпления не само отделните хора, но и цели колективи. Под такова наказание се намира Църквата в България днес.
И така, кои са нещата, поради които църковната система на протестанството в България е под проклятие и е обречена на провал?
1. Погрешна теология
Основният проблем на българската Църква е нейната погрешна теология. Според един стар лозунг, “Идеите имат последствия.” Маркс и Енгелс не са прави, когато твърдят, че “битието определя съзнанието.” Точно обратното, идеите, които си възприел, определят начина, по който ще живееш. Животът на всеки човек е основан върху определена философия, определен възглед за света, определени презумпции, върху които човек изгражда своето мислене и практика. Реформаторите са разбирали това и са определили правилно основния проблем на Римската Църква – нейната погрешна теология. Те са разбирали, че извратените практики на Римската Църква се дължат на извратената й теология възгледа за свободната човешка воля и отричането на върховенството на Бога. Самият Лутер заявява, че въпросите за тайнствата, индулгенциите, чистилището и т.н. са “дреболии” в сравнение с основния въпрос, робството на волята, който е теологичен по своето естество.
Така и сега, проблемите на Църквата в България се дължат изцяло на погрешната й теология. Може да се каже, че няма еретическо учение в историята на Църквата, което да не е възприето днес и да не се представя за християнство в българските църкви. Църквата в България днес вярва в свободата на човешката воля сама да избира доброто, както са вярвали еретикът Пелагий и противникът на Реформацията Еразъм. Вярва също в отричането на Божието върховенство, както е вярвал отстъпникът от учението на Реформацията Якоб Арминиус. В практиката е възприет възгледът на манихейците за дуализма между материята и духа. Идеите на Църквата относно държавното устройство не се различават от тези на арианците и на деистите от 17 и 18 век. Есхатологията на българската Църква не е победоносната есхатология на Ранната Църква и на Реформацията, а песимистичната диспенсационалистична митология, изповядвана от юдаистите в Ранната Църква, които са вярвали, че евреите продължават да са избран народ, а Църквата е някакъв план “Б,” чрез който да се спасят юдеите и да се установи юдейско царство на земята. Отрича се приемствеността между двата завета и се отхвърля валидността на Мойсеевия Закон като боговдъхновен закон, както е вярвал друг еретик в историята, Марсион.
При това изобилие на погрешни доктрини в съвременната Църква е малко вероятно тя са възприеме практика, която да съответствува на правилната библейска практика. Още по-малко вероятно е Бог да позволи дълго да съществува нещо, което претендира, че е Църква, но отрича основите на вярата, така както са формулирани в Библията и са развити в историята на Църквата. Християнството не е гол морал; то е преди всичко учение, на което се основават моралът и практиката. Когато учението е погрешно, моралът и практиката са погрешни. Идеите имат последствия.
2. Църковните ръководители са безразлични към учението
Погрешната теология сред вярващите е парадоксално съчетана с абсолютно безразличие към доктриналните въпроси от страна на църковните ръководители. Когато през 1992 започнах да проповядвам връщането към учението и историческия оптимизъм на Реформацията, мислех, че ръководителите на църкви и деноминации в България се противопоставят на това послание защото са убедени и ревностно защитават своята теология. С течение на времето се убедих, че това не е вярно. Българските протестантски пастири нито се интересуват от християнското учение, нито имат желание или интерес да израстват в познание, нито пък да учат другите или да помагат на другите да изследват в дълбочина християнските доктрини. Парадоксален е фактът, че Еленков, ръководител на деноминацията на Божиите Църкви в България, организира училище за християнски преподавател, който има напълно противоположна теология на тази, която Еленков твърди, че изповядва. Когато запитах сина на Еленков как е възможно това, той за мое изумление отговори: “Добре е да даваме възможност на хората да чуят повече гледни точки.” Въпрос: тогава защо да не дадем амвона и на мормони, йеховисти, мюсюлмани, атеисти, сатанисти и т.н.? И какво стана с библейската идея за Църквата като “стълп и подпорка на истината”? Истината нещо множествено ли е, та да се разделя на множество гледни точки?
Много ръководители бързат да отхвърлят дадени идеи без въобще да са ги проверили и дори без да имат каквото и да било мнение или познание по тях. През 1994, при разговор със сегашния пастор на Петдесятната Църква в Пловдив, той, още преди да е изслушал в какво вярвам, веднага заяви: “Това, в което вярваш, е Ню Ейдж.”[1] Предложих веднага в този момент да му покажа поне 20 точки, по които това, в което той вярва, е по-близо до Ню Ейдж от това, в което аз вярвам. Той отказа да ме изслуша. Учението не е в неговия интерес. В началото на тази година той беше един от ръководителите, които забраниха продаването на книгата на Денис Пийкок “Да правиш бизнес по Божия начин” в своята църква. Обяснението пред издателя: “Ще ти покажа поне 20 цитата, в които книгата е еретична.” Няколко месеца по-късно издателят още очаква тези 20 цитата.
Това безразличие към учението от страна на пасторите също няма да остане без възмездие от Бога. Бог е открил Себе Си на света не чрез друго, а чрез Своето Слово, и християнството преди всичко е учение и след това е всичко друго – морал, организация, общност и т.н. Безразличието на пасторите към учението се предава и на техните последователи. Когато ръководителите са безразлични към учението, тогава техните действия са основани върху груб прагматизъм и материализъм, както ще видим по-долу. Когато техните последователи станат безразлични към учението, тогава тяхната религиозна ревност постепенно бива заменена с цинизъм относно ръководителите и скептицизъм относно вярата. Тази комбинация – материализмът на ръководителите и скептицизмът на ръководените – е съсипала не едно общество в историята. Протестантската църковна система в България няма да бъде изключение.
3. Пари и власт
Разбира се, може да има няколко възражения против тезата за доктриналното безразличие на пасторите. Например, ако те са безразлични към учението, тогава какъв е принципът, на който са организирани църквите в България? Ако не са теологичните възгледи, тогава какво? Освен това, ако пасторите са така безразлични към доктрините, защо често се противопоставят на всяко ново нещо, което бъде представено? Това не говори ли, че те са привързани към своето учение и искрено вярват в него?
Отговорът е: Централната точка на организация на протестантството в България са парите и властта, които ръководните постове в деноминациите дават. Трудно е да се намери друга тема, която така да интересува църковните ръководители в България, както разпределението на парите от десятъци и дарения. В това те не се отличават от римокатолическите епископи преди Реформацията, които също като тях са били безразлични по доктриналните въпроси, но дълбоко са се интересували от разпределението на парите от десятъците и индулгенциите. Очевидно е също за каква цел отиват тези средства – на фона на общата бедност в България и особено бедността на членовете на църквите, забележителен е жизненият стандарт, при който живеят протестантските църковни ръководители. В същото време издателствата на християнска литература в България и християнските книжарници нямат средства за съществуване. При регистрирането на нова църква към някоя от големите деноминации основният разглеждан въпрос при присъединяването е каква част от събраните средства трябва да се изпраща към централното ръководство на деноминацията (за предпочитане всички, а след това от там се разпределя всичко). Връзките с църкви и организации в западните страни също се капитализират – западноевропейските християни обикновено изпращат дарения без да следят за какво се използват – чудесна възможност за натрупване на лично благосъстояние без необходимост от отчитане.
Вселенските събори на Ранната Църква са разисквали предимно теологични въпроси. От тях имаме формулирането на важните за християнството доктрини за Триединството, двете природи в Христос, спасението единствено чрез вяра, Божието върховенство и провидение и т.н. Събиранията на пасторите в България са съсредоточени предимно върху административни и финансови въпроси. Теологичните въпроси и проблеми са на последно място, ако въобще биват разглеждани някога.
Тогава защо често пасторите се противопоставят ревностно на нови учения? Отново търсете отговора в парите и властта. Пасторът, който дръзне да говори ново учение, пък било то и най-правилното и библейски обосновано, рискува да бъде подложен на остракизъм както от редовите църковни членове, които си харесват старата теология, защото тя не ги задължава с отговорност и конкретни практически действия, така и от другите пастори, които се страхуват от промяната. В двата случая той губи положението си на църковен ръководител, а с него и парите и властта, които това положение носи. И тъй като повечето пастори нямат видение за себе си, нито пък вярват в Божието провидение, те предпочитат да не рискуват своя пост заради реформирането на Църквата.
Един истински случай: Християнски бизнесмен с проспериращ бизнес, наел на работа десетина християни, се обръща към своя петдесятен пастор и му препоръчва да проповядва повече върху трудолюбието, материалната отговорност, грижата за възложените ресурси и т.н. Като човек, който прави парите си в реалния свят на конкуренцията и грижата за потребителите, той разбира какво значение има това за вярващите. “Твърде много проповядваш върху спасението,” казва той на пастора си, “всички вече са убедени, че са спасени, няма нужда все това да повтаряш. Но твърде малко са хората, които умеят да работят и да поемат отговорност.” Отговорът на пастора: “Ако започна да говоря това, което казваш, много хора ще напуснат църквата.” Като че ли няма нужда от по-нататъшен коментар; загрижеността на пастора не е върху истинското учение, а върху повечето посетители в църквата, тоест върху по-големия десятък и повечето дарения. Някой би казал, че пасторът иска повече хора да се спасяват? Но хората се спасяват чрез истинското учение, а не чрез присъствието си на църковните служби, и пасторът знае това. Но не го е грижа.
Има и нещо по-дълбоко, свързано с промяната на теологията на Църквата, което църковните ръководители интуитивно осъзнават и затова се противопоставят на новите учения. Както казах по-горе, идеите имат последствия. Промяната на теологията води до промяна на цялостната практика на Църквата. Това означава и промяна на организацията и смяна на ръководството. Всяка идеология издига своя вид лидери. Сталин и Хрушчов не биха могли да се издигнат до ръководно положение в общество на свободен пазар и демократична идеология, както и Чърчил не би могъл да стане политик в условията на комунистически режим. Сегашната теология на българските църкви изисква ръководители с определени качества и ги получава; те са се издигнали именно защото го позволява идеологията на Църквата. При промяна на възгледите се променят и изискванията за ръководителите, което означава, че новите учения носят със себе си изискването за промяна на ръководството. Учението на Реформацията, със своето наблягане на свещеничеството на всеки вярващ и на християнската свобода, не може да търпи тиранични пастори, ориентирани към собственото си благополучие, но сегашната теология на църквите в България не само търпи такива хора, но и изисква точно тях. Изводът е, че дори когато пасторите изглеждат ревностни в защитата на някакво учение, то е защото защитават своето административно и финансово положение, а не някакво конкретно теологично учение.
4. Големите деноминации са под политическата закрила на езическата държавна власт
За да могат да задържат властта си над повече хора, деноминационните ръководители се нуждаят от централизиран контрол над всички вярващи. Но тъй като християнското учение е учение за свободни хора, много е трудно да бъде запазен такъв контрол без някаква външна принуда. Тук на помощ идва езическата държава. Законите за вероизповеданията и църквите в България винаги са били правени по този начин, че да облагодетелствуват големите централизирани деноминации и да подтискат малките независими църкви и общения на вярващи.
Не е тайна, че преди 1989 ръководствата на протестантските деноминации е трябвало да бъдат одобрявани от комунистическата власт. Не е тайна също, че много малко от протестантските пастори през 70-те и 80-те години са били истински гонени от властта. Много редови вярващи са били лишени от право на образование, били са интернирани или гонени от работа и т.н. само заради вярата си. Не е така обаче с ръководителите на Църквите. Те без проблеми са получавали висше образование, дори в дълбоко идеологически дисциплини като икономиката. Защо обикновените вярващи са били подтискани, а църковните ръководители са били оставени на мира? Отговор: Защото от тях се е очаквало да държат под сигурен политически контрол редовите вярващи. Законът е позволявал вярващи да се събират само в одобрените от властта църкви, но не и в свободни общения на вярващи извън тези одобрени църкви. Почти във всеки град в България е имало случаи, когато неформални събирания на вярващи са били разтурвани с полицейска намеса, но никога официалните църкви и техните ръководители не са били безпокоени.
Същите пастори остават и днес на ръководните си постове, а и методите на езическата държава спрямо протестантството не са се променили. Законите за вероизповеданията и прилагането им от местната и централната власт отново работят в полза на големите деноминации и техните ръководители. Има сериозна причина за това: вярващите трудно се поддават на държавен контрол, за разлика от невярващите, защото истинските вярващи не се страхуват от земните санкции и дори от смъртта. Решението на езическата държава е да се въвежда регистрация, която да “узаконява” само онези църкви и деноминации, чито ръководители са покорни пред езическата държава. В замяна езическата държава им осигурява преследване срещу всяка независима църква или общение на вярващи, докато бъдат принудени да се регистрират под крилото на големите деноминации и да станат зависими от тях.
Системата на регистрация пред езическата държава е непокорство пред Бога. Съвременните протестантски фарисеи, като настояват за регистриране пред държавата, всъщност говорят като своите юдейски предшественици, “Нямаме друг цар освен Цезаря.” Системата на регистрация на невястата на Исус Христос пред езическата власт е форма на прелюбодейство, която е много по-страшна от сексуалното прелюбодейство на отделния човек, защото личното прелюбодейство омърсява само тялото на прелюбодееца, докато нечистия съюз на църковните ръководители с езическата държава омърсява тялото на Христос, което е Църквата. Бог не търпи прелюбодейците. Той съсипа старата юдейска система, която блудствуваше в нечист съюз с Римската власт. Той ще съсипе и протестантската църковна система в България заради нейното блудство с езическата власт.
5. Църковната система е робовладелска и непроизводителна по своя характер
Няма нищо лошо в това църковните ръководители да живеят от даренията и десятъците. В 1 Кор. 9 Павел защитава правото на работниците на благовестието да получават заплата от църквата. Християнските анархисти, които твърдят, че не трябва да се плаща десятък в църквите за да се издържат църковните служители, всъщност се противопоставят на ясното свидетелство на Библията, че “работникът заслужава заплатата си.”
Но 1 Кор. 9 съдържа следното уточнение в ст. 11: “Ако ние сме посяли у вас духовното, голямо нещо ли е ако пожънем материалното?” Принципът е следният: работниците на благовестието учат останалите на “духовното,” т.е. на библейското учение и закон, спазването на този закон води вярващите до преуспяване, преди всичко духовно, но като следствие от него и материално, а от увеличението на материалните активи на вярващите имат право да се възползват църковните работници. Затова и Бог постановява точен процент – 10% – който църквата има право да получава от своите членове. Така ръководителите на църквата, ако искат да увеличат своите материални приходи – което е напълно законно от Божия гледна точка желание – трябва да научат хората си на повече мъдрост, покорство и зрялост, които, приложени на практика, да доведат до увеличение на приходите на вярващите, а това увеличение да доведе до увеличение на приходите на ръководителите.
Тази връзка, “духовна зрялост – материален просперитет,” е в основата на библейския възглед за историята. Тя е също в основата на библейския възглед за общественото устройство. Системата на слугуване в Стария Завет не е била насочена само към облагодетелствуване на господаря, а и към приучване на слугата на правилни духовни и икономически навици, за да може да стане самостоятелен и производителен когато придобие свободата си. В същия смисъл са и увещанията на Павел към Филимон относно неговия роб Онисим във Филимон ст. 11 и 17.
Обратното, езическата робска система винаги е била насочена към поддържане на роба в незряло, подчинено положение, неспособен да живее самостоятелно, винаги нуждаещ се от глава над себе си, който да мисли вместо него. Най-ярките примери за това са робството в класическия гръко-римски свят и расисткото робство в южните щати в САЩ преди 1861. Робовладелецът не е имал интерес да научи робите си на самостоятелност. Това, разбира се, е водело до по-ниска производителност сред робите, отколкото сред свободните наемни работници. Така робовладелецът винаги е бил разкъсван от две противоположни тенденции – от една страна, за да увеличи приходите си, той е имал нужда от обучени, мотивирани работници, но от друга, за да не загуби абсолютната си власт над тях, е трябвало да ги държи в незряло, инфантилно състояние.
Точно това са характеристиките на църковната система на протестантството в България днес. Пасторите правят всичко друго, само не сеят духовното сред членовете на своите църкви. По отношение на работата и отговорността за материалните ресурси християните в България остават на незряло инфантилно ниво. Това е от полза за църковните ръководители – незрелият зависим човек лесно бива манипулиран и се поддава на контрол. Но той също е непроизводителен, което пък се отразява върху техните приходи. Но пък израстването в зрялост би довело до по-голяма самостоятелност, а зрелият самостоятелен човек е потенциална заплаха за всеки тираничен ръководител.
Разбира се, както робовладелците в класическия свят, днешните църковни ръководители се опитват да увеличат приходите си без да увеличават производителността и зрялостта на вярващите. Пословични са опитите на някои по-“млади” църкви като “Рема” в София или “Емануил” в Пловдив да изстискат докрай от своите членове суми, които да им позволят да имат своя сграда като “големите батковци.” Около резултата от подобни акции се пази пълно информационно затъмнение. А този резултат е, че много млади семейства се оказват финансово оголени поради простодушната вяра, че наистина помагат за благовестието. В същото време пасторите не са направили нищо, за да ги научат да изработват парите, които са вложили така неразумно в грандомански проекти.
Робовладелските общества никога не издържат за дълги периоди от време. Те обикновено падат под ударите на външни сили – класическият робовладелски свят пада под ударите на нахлулите варварски племена, американският Юг пада под успешната военна офанзива на Севера, кастовото общество в Индия, робовладелските африкански племена и индианските империи на ацтеки и инки са покорени под малобройните армии на европейските колонизатори. Бог не търпи дълго време робовладелството, което всъщност е обида срещу Неговия образ в човека. Той няма дълго време да търпи и робовладелската църковна система в България – тя ще бъде срутена или от езическата държавна власт, или от успешното проповядване на истинските свободни християни, наследници на Реформацията.
6. Църковната система в България е бюрократична по своята организация
Библейската система на управление, политическо или църковно, е основана на принципа на представителството – ръководителят представлява Бога пред хората и хората пред Бога. Виждаме два начина на определяне на ръководители в Библията: единият е чрез пряко свръхестествено определяне от Бога на избрания човек, както това стана с Мойсей, Аарон, Саул, Давид, пророците и дванадесетте апостоли в Новия Завет, а другият чрез гласуване на имащите право на глас в общността, както това стана с дяконите на църквата в Деян. 6:3. И в двата случая е спазен принципът на представителството – когато Бог свръхестествено определя ръководители, това винаги става след като хората извикат към Него за помощ, което означава, че съзнателно одобряват Неговия избор и приемат Неговия избраник за свой представител. Когато хората избират свои представители, Бог ги приема и ги използва за Своите цели, било то за негативни санкции в случай на непокорство от страна на народа, или за позитивни санкции (просперитет), когато народът спазва Божия Закон.
Каквато и да е формата на управление и представителство в Библията, тя никога не е бюрократичната машина, която е развита в протестантските деноминации в България. Управлението на българските църкви е далеч от представителния модел на Библията. Членовете на църквите, дори когато надлежно внасят своя десятък и дарения, нямат никакво участие в определянето на ръководството. Обикновено изборът се взема от една малка клика, която няма никакви основания да се смята за представител на някого пред някого, тъй като тя представлява само себе си. Няма възможен практически начин тази клика да бъде изместена от административната власт.
Тъй като системата на управление и контрол в протестантските църкви е дълбоко бюрократична, тя не позволява издигането на власт на качествени ръководители. Бюрократичната система позволява издигането на умели бюрократи, но не и на съвестни духовни ръководители. Правилата за издигане в тази система нямат нищо общо с грижата за овцете – те са свързани повече с апаратните игри на надмощие, характерни за политическите партии, отколкото с библейските стандарти за добър пастир. Затова и добрите пастири нямат възможност за издигане, а хората с чиновнически умения нямат проблеми в придобиването на църковни постове.
Бог мрази бюрокрацията. Всъщност, основният принцип на бюрокрацията не се различава от принципа на робовладелското общество – само че икономическата власт на робовладелеца е заменена с административната власт на бюрократа. Резултатът за ръководените е един и същ – някой се разпорежда с техния живот, техния труд и техните материални ресурси. Това е престъпление срещу Божия образ в човека и Бог няма дълго да го търпи в българските църкви.
7. Църковната система в България е краткосрочно ориентирана
Според думите на Хенри Форд, “Глупак е този човек, чиито планове не се простират отвъд гроба му.” Тези думи на човека, който е променил икономическата история на Съединените Щати, а с нея и на целия свят, показват от каква важност е за хората и за организациите да имат дългосрочно видение за себе си. Когато хората и организациите са краткосрочно ориентирани, тоест когато са исторически късогледи, те живеят ден за ден и рядко полагат усилия с някаква вечна стойност. В историята живеят дълго само онези организации или семейства, които гледат надалеч. Именно това е разликата между висшата и нисшата класа хора – тя не е в интелекта, нито в материалното богатство, нито в общественото положение, а в ориентацията към бъдещето; едните гледат далеч в бъдещето и са готови да жертвуват сегашното потребление заради бъдещите ползи, докато другите пренебрегват бъдещето в полза на сегашното, екзистенциално преживяване.
Разбира се, за да имаш такава ориентация към бъдещето, трябва да имаш идеология, на която това посвещение към бъдещето да се основава. Поради своята грешна природа човекът естествено е склонен към късогледство, тоест към сегашните видими неща. Само хората с ясна идеология, която дава смисъл и обосновка на бъдещето, могат да имат самоконтрола да полагат усилия, които не носят ползи веднага, но пък дават предимства в бъдещето, след едно или няколко покиления.
В историята християнството винаги е било религията с най-сериозна ориентация към бъдещето. Църквата винаги е наблягала на жертвуването на настоящите ползи за бъдещи благословения. Това се е отразило и върху икономическото развитие на Европа и Северноамериканските колонии – съставният икономически растеж, дължащ се на спестовността и разумното управление на ресурсите е станал основата на съвременното икономическо благосъстояние на тези райони. Същият духовен принцип за дългосрочния поглед важи не само за икономиката, но и за всичко друго – политическото устройство, науката, образованието, и особено за църковното устройство и благовестието.
Църквата в България е в плен на дяволска, песимистична есхатология, според която не ни остава още много време преди края на историята. Със сигурност, вярват повечето християни в България, Христос ще дойде в това поколение. Както вече казах няколко пъти, идеите имат последствия. Вярата в скорошното идване на Христос е отхвърляне на дългосрочния поглед в историята, защото просто в историята няма още много време. В такъв възглед всякакви дългосрочни усилия са в най-добрия случай прахосани, или дори са погрешни. Затова и са малко християните в България, които полагат такива усилия.
Този краткосрочен възглед се изявява в най-различни форми. Основните сред тях са отказ от възрастяването на децата в християнските семейства и изпращането им в езически училища, и оттегляне от икономическо участие на вярващите. Както вече споменах, малко са “старите” вярващи – т.е. които са вярващи от преди 1989 – чиито деца сега носят духовната ревност на родителите си. Активните млади членове в протестантските църкви сега са повярвали през периода 1990-1995, и много малко от тях са с вярващи родители. Но и сред тези млади семейства липсва разбирането за възпитание на децата им. Всъщност, повечето от тези, които познавам, имат едва прикрито цинично отношение към възпитанието на децата си и обикновено ги оставят на грижите на езическите детски градини и училища, или дори на своите езически родители. За да останат тези деца във вярата, ще е необходимо наистина чудо. Лошата новина е, че Господ рядко прахосва чудесата Си за да поправя глупостите на християните.
В историята няма организация, която да е оцеляла за по-дълъг период от колкото е било видението и очакването й. “Да ти бъде според вярата,” е често срещан израз в Новия Завет. Вярата на българските християни е, че след едно поколение няма да има църква на земята. Ако Христос дойде през това време, добре; но ако не дойде, проблемът е, че българските християни ще получат това, в което вярват. Дори никакво гонение да не засегне църквата в България, нейното късогледство относно историята е достатъчно за да я превърне в руини след едно поколение.
Заключение
Църковната система в България върви към своя неизбежен край. Пред Господа тя не е невяста без петно и без бръчка, а напротив, тя е прелюбодейца, която почти във всичко нарушава Закона на своя Господар. 1) Тя има погрешна теология, 2) ръководството й е безразлично към правилното учение, 3) ориентирано е предимно към парите и административната власт, 4) намира се в прелюбодеен съюз с езическата политическа власт, 5) тя е робовладелска, непроизводителна и враждебна на всяка трудова етика, 6) тя е дълбоко бюрократична и протвна на библейския принцип на представителството, и 7) е ориентирана към краткосрочни, екзистенциални ползи, вместо към дългосрочно действие за промяна на историята.
Исус Христос е Господар на историята и Той нанася Своите санкции в историята срещу непокорните общества. Както не остави прелюбодейската юдейска система дълго време, така няма да остави и прелюбодейската протестантска църковна система да просъществува дълго време.
Въпросът тогава е: ОТ КАКВА ЦЪРКОВНА СИСТЕМА СЕ НУЖДАЕ ПРОТЕСТАНТСТВОТО В БЪЛГАРИЯ?
Нужни са нови мяхове
Тези, които познават историята и я тълкуват от гледна точка на библейския завет, знаят, че преди да разруши една стара система, Бог дава познание, възможност и умения на истинските вярващи да изградят нова система на организация, управление и действие, която да действува като алтернатива. Най-ярък пример за това е разрушаването на Ерусалим през 70 г. от Хр. Старата юдейска система беше осъдена още при разпъването на Христос, тъй като юдеите поискаха вината за кръвта на Исус да бъде върху тях и децата им (Мат. 27:25). Но Господ не унищожи веднага стария Израил. Нужни бяха четиридесет години, през които Църквата беше създадена, разпространи се в цялата империя и нарастваше, докато вече можеше да приюти в себе си всички истински вярващи и Бог нямаше нужда от поддържането на старата юдейска система. Но, забележете, необходими бяха дългосрочните усилия на едно поколение вярващи преди това да стане.
Така и сега, преди да видим краха на старата църковна система на протестантството в България, Бог трябва да открие каква е новата система, която искрените вярващи трябва да изградят. Както през първи век, тя няма да дойде сама, а с усилията, духовни, интелектуални и обществени, на всички, които са загрижени за бъдещето на Христовото благовестие в България.
Няколко са проблемите, с които трябва да се справя бъдещата църква. Първо, тя трябва да се справи с господството на лъжливата теология сред християните. Второ, трябва да бъде преодоляна централизацията и бюрократизацията на църквата, тъй като те привличат към ръководните постове не истински пастири, а бездушни бюрократи и алчни сребролюбци. Трето, трябва да се отхвърли зависимостта на църквата от държавата и да се създаде система на организация, която може да съществува в условията на враждебна езическа власт без да се разпада. Това също означава оттегляне на християните от държавната система за социални помощи, която е всъщност друга форма на робовладелство, предназначена да ограбва средствата на производителните членове на обществото и държи в подчинение и зависимост получателите на социални помощи. Невъзможно е да свидетелствуваме за Всемогъщия Бог и Неговата грижа за Неговите деца, а да сме зависими от езическата власт за подаяния. Четвърто, тъй като децентрализирането на Църквата ще означава невъзможност за акумулиране на големи материални средства на едно място, трябва да се намерят начини за финансиране на благовестието, които не са основани върху централизирана администрация. Пето, трябва да се намерят механизми, с които да се насърчава дългосрочното стратегическо мислене и производителността на християните. Един от основните фактори за капитулацията на Римската Империя пред Христос в края на 4 век е фактът, че в последните дни на империята християните са били единствените производителни граждани на империята, тоест, те са били основният източник на приходи за империята. Шесто, трябва да се установи система на доброволно правораздаване, която да решава споровете между християните на основата на Божия Закон, като алтернативна система на езическите съдилища. Седмо, за да се осигури следващото поколение християни, Църквата трябва да съсредоточи усилията си върху създаването на система за християнско образование, която е независима и алтернативна на езическите училища. Християните трябва да осъзнаят истината, че държавното образование не се занимава с преподаване на информация, а с налагане на моралните ценности на враждебна на християнството религия – светския хуманизъм.
За да се посрещнат тези предизвикателства, Църквата (имам предвид истинската Църква), трябва да основе структурата си на следните няколко стълпа:
1) Християнските издателства, библиотеки и независими християнски учители като извор на правилното учение.
2) Установените християнски семейства и домашните църкви като място за събиране, поклонение и общение на вярващите, както и център на социални грижи и израстване в зрялост.
3) Християнските бизнесмени и фирми като места, където християните се учат на дългосрочно стратегическо мислене, трудолюбие, зрялост и производителност.
4) Домашното християнско образование като метод за възпитаване на децата във вярата и създаването на следващо поколение, здраво основано в познание за Бога и предано на Исус Христос.
5) Доброволните християнски сдружения и фондации като посредник при финансирането на разпространяването на благовестието и християнската благотворителност.
6) Християнските политически и обществени сдружения като място за подготовка на бъдещи християнски ръководители във всяка област от живота.
Ключовите думи при подробното описание на тази система са децентрализация и свободен пазар на идеи.
1. Пренасочване на средствата от бюрократичните организации към истинските служители на Словото.
Като убеден привърженик и наследник на Реформацията, смятам, че никоя историческа промяна не започва без първо да се промени мисленето на хората, т.е. тяхната идеология и теология. Докато господствува погрешна теология, ще търпим некачествена църковна система, която не е нищо друго освен продукт на тази погрешна теология. Затова първото нещо, към което християните трябва да се насочат, е да възстановят сред себе си учението на Ранната Църква и на Реформацията. Това означава едно: Нужно е четене на много книги. Нещо повече, нужно е да се прочетат книгите, които досега сме пропускали да прочетем поради неправилната си теология. Лутер, Калвин и другите Реформатори трябва да заемат своето място в Църквата днес и да изместят лишените от практическо съдържание брошурки в християнските книжарници и библиотеки. Пазарът на езическа литература днес е пълен със сериозни философски произведения.[2] В сравнение с него християнските книжарници са пълни с инфантилни произведения, които не заслужават дори да бъдат поглеждани.
Вместо да дават парите си и така финансово да насърчават големите извратени деноминации, християните трябва да ги дадат за закупуване на сериозни християнски книги. Парите дадени за големите църкви, не са дадени за благовестието; но парите, дадени за християнски книги, са напълно законна форма на десятък и дарение, с които се насърчава разпространението на благовестието. Издателствата и книжарниците, тъй като нямат бюрократичната структура и политическата власт на деноминациите, не могат да бъдат използвани за упражняване на контрол върху умовете на хората. Ако някой от тях се опита да го направи, той бързо ще бъде изтикан от пазара, тъй като осъзнатите купувачи на християнска литература ще отказват да подкрепят с парите си издателство, което предлага литература, основана върху лъжи.
Разбира се, християните трябва да смятат себе си за свободни да изберат литературата, за която да дадат парите си, но със свободата идва и отговорността да определят коя е правилната литература. Книгите, към които истинският християнин трябва да се стреми, и чието издаване трябва да подкрепя и насърчава с парите си, трябва да са основани върху учението на Реформацията – и преди всичко трудовете на самите Реформатори – и трябва да бъдат насочени към конкретно прилагане на истините на благовестието във всички области от живота. Книги от рода на “Аз видях Рая,” които не са насочени към практическо прилагане на благовестието, а само към емоционално приповдигане, трябва да бъдат символично “освирквани” от християните чрез отказа им да ги купуват.
Не всеки може да разбира съвършено библейското учение и затова Бог издига в Църквата си различни служения, основните сред които са петте служения в Ефесяни 4 гл. (Забележете, пастирите са само едно от тези служения, но никъде не е казано, че служението пастир означава административна власт.) Сред тези служения е също и учителството. Един проблем на съвременната Църква е възлагането на поучението на администраторите и бюрократите в Църквата. Учителството трябва да е отделено от административната власт, ако искаме то да е освободено от всякакви външни въздействия и да бъде съсредоточено върху чистото Божие Слово. Когато властта в църквата и учителското служение се слеят, тогава превъзходството на един възглед над друг се основава върху бюрократично могъщество, а не върху библейска обоснованост и практическа приложимост.
Християните трябва да упражнят свободата си да позволят на хората, на които Бог дава способност и желания да изследват Божието Слово и натрупват интелектуално познание, да имат властта да проповядват и поучават. За това не са нужни удостоверения от деноминации, нито дипломи от семинарии (макар че библейските училища и семинариите могат да останат като някакъв критерий за истинското учение, но това пак трябва да се определи на принципа на свободния пазар, тоест според одобрението на мнозинството от вярващите и интелектуалната конкуренция на възгледи, вместо на бюрократичен принцип). Те също трябва да имат свободата да подкрепят такива служения с част от своя десятък и дарения като напълно законно пред Бога финансиране на благовестието. Разбира се, свободата винаги носи със себе си отговорности, които не съществуват в робовладелското общество, и отговорностите, които носи християнската свобода, са християните сами да изследват Словото и да вземат отговорни, зрели решения относно това чий възглед ще подкрепят.
2. Децентрализиране на църковната структура
Големите събирания на вярващи не са библейски стандарт, макар и да не са забранени в Библията. Ранната Църква в Деяния на апостолите провежда своите събирания в домашни църкви, с ритуално разчупване на хляба в Господната вечеря, която беше центърът на тяхното общение. В началото те са се събирали и в храма, но след разрушаването на Ерусалим през 70 г. от Хр. тази централизация на поклонението отпада. Павел поне на три места говори за домашни църкви – 1 Кор. 16:19, Кол. 4:15 и Филим. 2 – без обаче да споменава за някакъв друг вид църкви, например за големи деноминации, регистрирани пред римската имперска власт. Принципът на законност на християнските събирания не е в регистрацията на църквата пред държавата, както християните днес смятат, а в думите на Исус, “Защото, където са събрани двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях” (Мат. 18:20). Конкретни примери за това виждаме както в Стария Завет – където Пасхата се раздаваше не от свещеника, а от главата на семейството – така и в Новия – покаянието и спасението на началника на тъмницата в Деян. 16:25-34 бяха свързани с главата на семейството, а не с църковния ръководител; а и никъде Павел не насочва тъмничаря към църква или деноминация, а го кръщава с цялото му семейство и го увещава, че като повярва той, цялото семейство ще се спаси.
Християните днес трябва да се освободят от нечестивото промиване на мозъци, на което са подложени, и да повярват, че всяко събиране на двама или повече християни в името на Христос е напълно законна в Божия поглед църква. Нещо повече, всяка църква, която търси регистрация от държавата, не е законна, защото тя нарушава принципа на духовна легитимност, подчинявайки Христовата невяста на езически господар. Така събиранията на големите църкви винаги могат да бъдат под контрола на езическата държава.
Стъпката, която истинските християни трябва да направят, е да излязат от подчинените на държавата деноминации и да организират своите събирания и поклонението си в домашни църкви. Езическата държава може да контролира големите деноминации, но тя никога няма да има ресурсите да контролира всяко едно християнско семейство. Събрание в обществена сграда винаги може да бъде разтурено от езическата власт, но събранието в частен дом на няколко човека не може да бъде разтурено.
Домашните църкви имат няколко предимства пред деноминациите и големите събрания. Първо, има ефективен контрол върху ръководството на църквата. Ръководителят трябва да е някой, който е винаги пред очите на хората си и има семейство, в което всички са християни, и особено децата му. Второ, малката църква никога не може да акумулира материални средства и власт в големи размери, което означава, че тя ще държи надалеч алчните бюрократи, които сега управляват големите деноминации. Трето, поради близостта на членовете на църквата може да се упражнява ефективен контрол върху изразходването на средствата. Четвърто, пак поради близостта на членовете е възможна взаимната помощ в трудности. Голямото събрание отчуждава хората един от друг; домашната църква е истинско разширено семейство, в което всеки се грижи за благополучието на другите. Пето, както се вижда от 1 Кор. 14:26, домашната църква не е събрание, на което винаги един говори, а другите пасивно слушат, а място, където всички са активни в споделянето на това, което Духът им е открил за назиданието на тялото и за израстване в познание за Бога.
3. Частният бизнес като училище по зрялост и материална отговорност и производителност
Предимството на големите организации е, че докато все още биват приемани за законни от много хора, те могат да натрупат финансови средства, които не са по силите на децентралзирана структура от домашни църкви. Винаги, обаче, това натрупване на средства се съпътствува от два “странични” ефекта: 1) средствата почти винаги се изразходват неправилно или дори за личните цели на ръководителите и 2) хората, които плащат даренията и десятъците, остават без добро учение, без наставление в практическа мъдрост и производителност. С течение на времето редовите християни осъзнават, че са “стригани” от пастирите, без да бъдат хранени, което води до цинизъм в отношението им към Църквата, а често и към християнската вяра като цяло.
Този проблем може да се реши с прехвърлянето на икономическата власт в Църквата от пасторите и деноминационните ръководители към християнските бизнесмени, доказали своята компетентност на свободния пазар. Пасторите, за да запазят бюрократичния си контрол върху “стадото,” нямат реален интерес от обучаването в зрялост. Работодателят, от своя страна, зависи за успеха на своя бизнес от производителността и зрялостта на своите служители. Той има реален интерес да ги научи да бъдат производителни; има също реален интерес да вложи в тях разбиране за практическия християнски морал. Като правило частният бизнес, за да оцелее в условията на конкуренция, е длъжен да спазва определени морални правила, които произхождат от библейския морал – като основното от тях е умението да служиш добре на потребителите. Главният принцип на християнското ръководство – “Който служи, води” (Мат. 20:25-28) – се разбира по-добре от предприемачите на свободния пазар, отколкото от пасторите, чиито приходи не са основани върху доброто служение.
Успешният частен бизнес има и друга важна черта: Той е дългосрочно и стратегически ориентиран. Предприемач, който не предвижда правилно бъдещото търсене и предлагане, не оцелява на пазара. Оцеляват само онези, които са ориентирани далеч в бъдещето и умеят да се отказват от сегашните ползи заради бъдещи придобивки. Тази характеристика на частния бизнес може да се използва от християнските бизнесмени за да учат своите работници на дългосрочно мислене и зрялост.
Църковният ръководител рядко брои и отчита подробно парите, които получава. Предприемачът изработва с труда си всеки лев приход. Това го прави внимателен и предпазлив в изразходването на средствата. Така, когато отговорността за финансирането на мащабни проекти за разпространяване на благовестието се прехвърли от деноминацията в ръцете на християнския бизнесмен, сигурно е, че той ще намали многократно преразхода на средства, както и ще умее по-добре от пасторите да предвиди практическия резултат от всеки проект и да прецени дали си заслужава да бъде инвестирано в него. Неговото мислене по природа е насочено към възвръщаемостта на средствата; мисленето на пастора по естество е насочено към изразходване на средствата. Така Църквата ще бъде освободена от финансовата тежест на нереалистични проекти, а също ще се съсредоточи върху проекти, в които благовестието ще се разпространява към максимален брой хора с максимална сила, но за минимални разходи.
4. Децата принадлежат на Бога и Неговия представител на земята, семейството, а не на държавата.
Децата на вярващите винаги са били обект на специално внимание от страна на дявола и неговите човешки последователи. Езическата философия винаги е песимистична относно бъдещето и затова езичниците винаги имат проблем с възпитанието на следващото поколение. От своя страна християнският възглед за бъдещето винаги е бил оптимистичен, и това е водело до неизбежен успех на християните в дългосрочен период. Невярващите се нуждаят от ефективно средство за противопоставяне на нарастването на влиянието на християнството в поколенията и за това те използват две стратегии. Първата е очевидна: Тъй като езичеството няма оптимистичен възглед за историята, то дяволът се опитва да убеди Църквата да възприеме също такъв песимистичен възглед, който да я направи безсилна и пасивна относно бъдещето. Такъв възглед сега господствува в църквите в България и той се нарича диспенсационализъм. Неговите основни точки са следните: Живеем в последно време, Исус идва всеки момент, светът ще бъде управляван от Антихриста, Църквата и Святият Дух няма да бъдат победоносни в историята, земята и земните институции не са изкупени чрез жертвата на Христос на кръста и все още принадлежат на дявола.
Втората стратегия се нарича държавно образование. Дяволът е успял да заблуди християните, че образованието представлява само предаване на информация и следователно училищата са нещо морално неутрално. Истината е друга: държавните училища са храмове на религия, враждебна на християнската религия – светският хуманизъм. Основата на всяко образование е религиозна и предназначението на държавното образование е да създаде предани поклонници на бога на езичниците – тоталната държава. Християнството може да остане лична религия на християнските родители и с това езическата държава няма никакви проблеми, доколкото децата им са предадени на Молоха на държавното образование, за да бъдат промити техните мозъци и да бъдат съобразени с изискванията на езическата държава.
Християните трябва незабавно да изтеглят децата си от държавните училища, ако искат техните деца да останат във вярата. Следващото поколение християни не трябва да бъде обучавано от жреците на Фараона, а от отговорни християнски родители. Всякакви религиозни активности губят смисъл, ако Църквата не може да осигури следващо поколение от предани на Христос вярващи.
За да може да се създаде истинска християнска образователна система, която да спазва библейската заповед родителите да обучават децата си, християните трябва да изтеглят парите си от грандоманските църковни проекти и да финансират тези християни, които имат дарбата да пишат учебни програми и учебници за тях. Това е задача от първостепенна важност, с която трябва да се занимават цели екипи от християнски педагози. Домашното образование, както се вижда от опита в САЩ през последните 40 години, е по-ефективно от институционалното училище, то наистина дава на децата познание, но заедно с него влага в тях истинските християнски ценности. Докато институционалното образование унищожава индивидуалността на децата и ги изравнява по интелект, домашното образование развива техните лични дарби и ги прави истински личности. Сега, няколко десетилетия след началото на движението за домашно християнско образование в САЩ, се оказва, че няма никаква база за сравнение между образованите в християнските домове деца и полуграмотните възпитаници на държавната образователна система.[3]
Нещо повече, църквите трябва да осъзнаят, че предаването на християнските деца на езическата образователна система е равнозначно на древните жертви на деца пред Молох. Така Църквата трябва да възприеме категоричната позиция да отлъчва родители, които жертват по този начин децата си. Няма извинение за онези родители, които не са послушали библейската заповед да възпитават децата си и са ги предали в ръцете на езичниците.
5. Частната благотворителност – инструмент за евангелизация и оръжие против езическата тотална държава
“Който служи, води.” Този библейски принцип е по-вечен от законите за деня и нощта. Христос дойде, за да служи. Той възприе образа на слуга и така получи властта над цялата вселена.
Езическата държава разбира това и се опитва да възприеме ролята на този, който се грижи за нуждите на всички. Но тя има един проблем: нейната благотворителност е основана върху принудително отнемане на средства от едни и безконтролно раздаване на тези средства на други. В опита си да се прави на Бог и да решава проблеми, езическата държава създава нови, по-големи проблеми. Вместо да победи бедността, езическата държава похабява ресурсите на онези производителни членове на обществото, които наистина могат да се справят с бедността. В същото време, вместо да реши истинския проблем на бедните – неспособността и неумението им да управляват материални ресурси, тя ги прави още по-зависими, като деца, които цял живот чакат подаяния от родителите си. С това тя създава цяла класа от зависими роби, които покорно очакват своето парче хляб. За съжаление на езическата държава, обаче, тези роби не са производителни и докато производителните членове на обществото се отказват от дейност поради принудителното отнемане на тяхното честно изработено благосъстояние, класата от получатели нараства.
Грижата за бедните е добра възможност за разпространяването на благовестието на Исус Христос и разрушаване на властта на езическата държава. Но, за разлика от езическото решене на проблема с бедността, християните трябва да съсредоточат усилията си върху същността на проблема – приучването към християнските ценности на спестовност, трудолюбие и ориентация към бъдещето, които носят със себе си и дългосрочен материален просперитет. Според една стара индианска поговорка, “Дай на човека риба и ще го нахраниш за един ден, научи го да лови риба, и си го нахранил за цял живот.”
И така, християнската благотворителност трябва да е основана върху два основни принципа. Първо, тя трябва да е доброволна. Езическата държавна грижа за бедните е основана върху принудително отнемане на благосъстояние; тя е кражба, тоест нарушаване на Осмата Заповед. Библейският принцип за благотворителност е обобщен от Исус: “Бедни винаги се намират между вас и можете да им сторите добро КОГАТО ПОИСКАТЕ” (Марка 14:7). Принудителната благотворителност е грабеж и християнската благотворителност трябва да застане като законна алтернатива на този грабеж от страна на езическата държава. Второ, християнската благотворителност трябва да бъде насочена не просто към даване, а към създаване на зрялост и производителност. Простото даване на пари или храна унищожава душата на човека. Това, което го изгражда, е приучването му към икономическа самостоятелност и зрели практически решения. Докато езическата държава създава класа от инфанилни роби, християнската благотворителност трябва да се стреми към създаване на самостоятелни производителни личности.
Тези цели могат да се постигнат чрез създаване на християнски агенции за благотворителност, които да са напълно различни от сега съществуващите. Те трябва да имат за своя основна цел изваждането на хората от състоянието на икономическо робство, в което се намират поради липсата си на умения. Такава трябва да бъде и системата на отчитане пред дарителите – колко хора са успели, благодарение на активната помощ на съответната агенция или фондация, да стъпят на краката си и да започнат самостоятелен живот без да е необходимо да бъдат зависими от робовладелската държава. Колко хора са били отказани от порочни навици – алкохол, наркотици и т.н. – които са им пречели да излязат от зависимото положение, в което са изпаднали. Колко семейства са получили възможност и способности за прехрана чрез собствения си труд или дори за собствен бизнес. Разбира се, следването на библейските принципи ще означава, че първостепенна грижа на тези християнски организации ще бъдат християните в бедствено положение, но и помощта за някои езичници може да се окаже валидно средство за разпространяването на благовестието и за събаряне на езическата държава.
Християнските благотворителни агенции не трябва да служат само за преразпределяне на дарените средства – те трябва да бъдат ефективни агенти и посредници на християнските бизнесмени в кампанията за приучване на християните на производителност и зрялост. Тъй като предприемачът по определение е ориентиран към растеж и печалба, малко вероятно е той да обръща внимание на нуждаещите се – непрекъснатата безусловна благотворителност би съсипала бизнеса му. Но благотворителните християнски агенции и фондации трябва да служат като място, където довчера непроизводителни и неуки християни се подготвят да станат зрели, производителни и опитни работници в християнските компании. Тъй като разчитат на дарения, те са свободни от грижата за печалба, и следователно могат да се съсредоточат върху обучението и възпитанието.
Така, когато се вижда ясно, че християнството има по-добро решение на проблема с бедността, езическата държава ще се предаде пред превъзходствата на Божия народ, както това е станало през 4-ти век в Римската Империя.
6. Управленческите умения – въпрос на търпелив дългосрочен труд
Историята върви към неизбежния триумф на християнството в историята и на земята. Всеки християнин, който твърди обратното, е в таен съюз с противниците на християнството, които също отричат, че християнството може да постигне някакъв успех в историята. Както водите покриват морето, така познанието за Бога ще изпълни цялата земя. Божието царство започва като малко семе в началото, но постепенно изпълва целия свят. Историята е обречена да види окончателната победа на Църквата на Исус Христос във всяка област от живота. Икономиката, политическата власт, науката, образованието, международните отношения, търговията, правото и всички други области от човешкия живот и практика ще се покорят на Христос и в края на историята земята ще бъде управлявана по Божия Закон, а Църквата ще бъде първостепенният фактор във всяко общество по лицето на земята.
Проблемът е, че днес, в своето незряло и непокорно състояние, Църквата в България няма необходимите човешки ресурси, за да заеме мястото си на законен управител над Божията земя. Християните като правило са незрели и неспособни да управляват сами себе си, да не говорим за градове или дори цял народ.
Истинските християни, ориентирани към бъдещето и вярващи в победата на благовестието в историята и на земята, трябва да започнат от сега да подготвят бъдещите поколения обществени ръководители, които ще поемат властта над земята и земните ресурси в името на Христос. Но както в анекдота за английската морава,[4] това изисква време и постоянни дългосрочни усилия.
Християните трябва отсега да започнат да създават организации, насочени към обучение и истинско прилагане на библейско управление в различни области на живота. Наистина, досега е имало опит за създаване на такива организации, дори на политически партии, но те никога не са били организирани на конкретно библейска основа, т.е. на основата на Божия Закон. В политическата и обществената дейност ние трябва да заявим библейския закон като единствен валиден стандарт за лично и обществено поведение. Само на тази основа може да се изгражда истински християнска политическа и обществена дейност.
Християнските политически и обществени организации трябва първо да се насочат към възстановяване на християнското учение във всяка област от живота. Началото трябва да бъде поставено с образователна дейност – книги, семинари, статии, списания и вестници, които да се занимават с прилагането на Божието Слово в обществената и политическата сфера. Трябва да се изследват актуалните обществени проблеми и да се търси и представя конкретно библейско решение на тези проблеми. Трябва също да се излагат на показ основите на езическото мислене и да се показва защо езическите решения на проблемите винаги водят до задълбочавне на проблемите, а не до тяхното решаване. В основата на политическата и обществена платформа на християнството трябва да стои обоснованата философия на Реформацията с целия й арсенал от реалистични, не манипулативни политически лозунги.
Както всичко друго, християнските политически и обществени организации трябва да бъдат на напълно доброволна и самостоятелна основа. Те не трябва да бъдат финансирани от езическата държава, а от доброволните дарения на вярващите. Те трябва дадат ясен пример за морална чистота и бягство от подозрения в корупция. Нещо повече, християнските обществени дейци трябва да призовават към премахване на тоталната държава и смаляването на държавата до малка институция, която да се занимава с конкретни ограничени задачи – защитата на частната собственост от вътрешни и външни престъпници.
Това изисква дълго време. Християнското управление започва първо от ефективното себевладение, правилното управление на семейството и бизнеса, и едва накрая се стига до ефективно обществено управление. Този процес на създаване на силни и компетентни християнски обществени ръководители може да отнеме векове, но за да има някога Църквата такива ръководители, тя трябва да започне подготовката от сега. Християнството означава царуване и всеки отказ от отговорност за управлението на земята и обществото от страна на християните е предателство спрямо царските права на Исус Христос.
Заключение
Българската протестантска църковна система е в криза. Тя е обречена на провал, защото е в грях против своя Господар и нарушава Неговите закони.
Християните, които разбират, че тази система е нечестива, но смятат, че няма по-добра алтернатива, се лъжат. Има алтернатива, и тази статия се опитва да очертае общия вид на по-добрата църковна система за протестантството в България.
Има един проблем с тази по-добра система: тя изисква дълги години, десетилетия и векове на усилен труд и безусловна вяра. Само онези, които искрено са повярвали в Христос, могат да започнат това дълго пътуване. Другите ще си останат вечни роби.
Ако сте дошли в Църквата заради себе си, забравете за тази статия – и без това няма да имате необходимите качества и вяра за да действувате според написаното в нея.
Но ако сте дошли заради Исус Христос, Господарят на вселената, действувайте!
бутони за социални мрежи
Абонамент за:
Публикации (Atom)