Това означава, първо, понеже Писанието показва ясно, че човекът е паднало създание, живеещо в паднал свят, образованието трябва да се занимава с факта на греха. Образованието не е евангелизиране: то е обучение. Във всяка област на обучението презумпциите трябва да бъдат извличани от Писанието, не от човека. Така в биологията основата на теорията за еволюцията не е в биологични данни, а в човешкия опит да премахне Бога от вселената. По този начин призивът на теорията е религиозен, не научен; тя не обяснява задоволително нищо за вселената, но тя задоволява хуманистичната враждебност към Бога. Християнската философия на образованието трябва да разпознава презумпциите на нехристиянското образование и да се съсредоточи в развиването на библейски презумпции, като единствени здрави основи за християнски възгледи и отговори. С други думи, хората мислят и действат според това, което вярват; вярата управлява живота, и презумпциите определят нашата наука, изкуство и философия.
Това означава, второ, както вече показахме, че има неизбежна връзка между вярата и познанието. Това, което знаем, е продукт на това, в което вярваме. Възходът на науките в християнския Запад не е случаен. Само където съществува вяра в един Бог, Чиято предопределяща воля въвежда абсолютен закон и ред във вселената, е възможна наука. Релативизмът в крайна сметка прави науката невъзможна, както и политеизмът: в него не може да съществува вселена, само множествена реалност, която няма единна истина или смисъл.
Следователно, трето, в преподаването е важно да се разбере единството на човешкото естество. Човекът е напълно Божие създание, и е единство на вяра и действие. Библията говори за човешкото сърце или душа като център на неговото същество, като сърцевина на неговата съвест, съзнание и мислене. От него са изворите на живота (Пр. 4:23), били те добри или зли.
Езичеството е поддържало дуалистичен възглед за човека, а понякога и триалистичен възглед. Според гръцката мисъл човешкият ум и човешкото тяло са две различни субстанции, и следователно враждебни една на друга. Добродетелта по този начин може да бъде ограничена в една област. Сократ може да бъде считан за човек на добродетелта, въпреки че е бил хомосексуалист. Конфликтът в човека е направен по-скоро метафизичен, отколкото морален.
Тъй като християнският фундаментализъм има за основа дуалистични и триалистични възгледи, той бързо се превръща в антиномистки [антиномия – отричане на закона, бел. прев.]. Учението за “плътския християнин,” един много вреден възглед, твърди, че човек може да бъде спасен макар да не показва никакви плодове на правда или на Духа. Духът на езичеството може да се обобщи в известната поговорка, “Не можеш да съдиш сърцето.” Това предполага, че човешката душа и тяло са две чужди една на друга реалности. Нашият Господ, обаче, изяснява, че човек се познава и бива съден според своите дела, както дървото се познава по плодовете си (Мат. 7:16-20). Ако нямаме единен възглед за човека, ние веднага изпадаме не само в това учение за “плътския християнин,” но и в антиномизъм. Това учение вижда два плана за спасение в Библията, “прогрес” от материалното към духовното, и от закона към благодатта, докато в Писанието спасението е винаги по благодат, като и “материалното,” и “духовното” са създадени от Бога, и двете са паднали, и двете са изкупени, като и благодатта, и законът са основни за естеството и плана на Бога, така че да получив благодат означава да се наслаждаваме в Божия закон.
Четвърто, нашите възгледи трябва да бъдат определяни от теологията, а не от биологията. Човекът е продукт не на биология, а на съзидателното Божие Слово. Това означава, че теологичният фактор е преди биологичния, и че биологичният детерминизъм е лъжа.
По този начин съвременните схващания разбират юношеството и неговите бурни изблици и стрес, неговата бунтовност и дух на независимост като биологично предопределени и естествени за човека. Всъщност, обаче, юношеството е обществен продукт, отличителен белег на едно упадъчно общество и почти непознато в историята на цивилизацията извън съвременната епоха. В повечето общества това, което наричаме юношество, е по-скоро време на най-внимателно и грижливо подражаване на възрастните и на по-старите поколения. Тогава младежът, пред прага на зрелия живот и работа, е най-съсредоточен да бъде близо да света на възрастните и да бъде приет в него. Вместо да се бунтува срещу него, младежът търси достъп и посвещаване в света на възрастните. Само защото екзистенциализмът насърчава отделянето и радикалната независимост, младежите свързват началото на физическата зрялост с обявяване на война и независимост. Те просто извършват по този начин необходимия религиозен “утвърждаващ” ритуал на съвременния свят. Детето християнин се утвърждава във вярата на своите бащи с приближаването към зрялостта; утвърждаващият ритуал на детето хуманист е юношеството и неговия бунт или екзистенциализъм.
По същия начин изследването на Едуард Шортър показва, че мастурбацията е основно съвременно явление.[1] Мастурбацията е все по-важна в съвременното общество, защото тя е свързана с желанието на екзистенциалистичния човек да бъде свободен от всички други хора и така да сведе секса до едно чисто екзистенциалистично действие на един човек, без да има нужда от друг. Когато екзистенциалистичните настроения на съвременния човек започнат да отслабват, ще отслабне и неговото наблягане върху егоцентрични удоволствия във всяка област от живота.
Пето, дисциплината е основна за християнското образование, но дисциплината не трябва да бъде бъркана с наказанието. Коренът на думата дисциплина (обучаване) е ученик и истинското преподаване прави детето щастлив и горящ от желание ученик на Христос, готов да учи, защото това е необходима и привилегирована страна на заветния живот, за да бъде способен и напълно отдаден на служба на Бога. Наказанието е последното средство, но все пак необходимо. Истинската дисциплина е позитивна; наказанието е негативно. Дисциплината поставя указания, стандарти, изисквания, изпити и критерии. Дисциплината създава вътрешен часовник и потребност, така че животът на детето става прогресивно дисциплиниран, и дисциплината става естествена част от живота на детето и така завинаги. Дисциплината създава жива връзка между вярата и навиците, така че вярата на човека е готова и свободно активна.
Шесто, християнското образование по необходимост е не само теологично по природа, но и теоцентрично. Неговия център е Бог, защото Бог като Господар изисква всички неща да служат на Него. Краткият Уестминстърски катехизис ни казва, че “Главната цел на човека е да прославя Бога и да бъде завинаги за Негово удоволствие.” Всяка област от живота и мисленето трябва да бъдат в съгласие с тази цел, особено образованието. Хуманистичното образование търси да прославя човека и да го направи способен да угажда на себе си; то е обречено винаги на провал. Библията не трябва да бъде прибавяна към вече съществуваща учебна програма; Библията трябва да постановява, управлява и определя учебната програма, иначе не можем да имаме християнско образование.
бутони за социални мрежи 
