Един от най-основните принципи за точно разбиране на библейското послание е, че Писанието тълкува Писанието. Библията е Божието свято, непогрешимо, безгрешно Слово. То е нашият най-висш авторитет. Това означава, че не можем да търсим авторитетно тълкувание на значението на Писанието на друго място извън самата Библия. Това също означава, че не трябва да тълкуваме Библията така, като че ли е паднала от небето през двадесети век. Новият Завет e написан през първи век, и затова трябва да се опитаме да го разберем спрямо неговите читатели от първи век. Например, когато Йоан нарича Исус “Божият Агнец,” нито той, нито неговите слушатели са имали предвид нещо смътно подобно на това, което обикновеният, съвременен човек от улицата може да си помисли, ако чуе за някой, че е наречен “агне.” Йоан няма предвид, че Исус бил сладък, мек, добричък или мил. Всъщност, Йоан въобще не говори за личния темперамент на Исус. Той има предвид, че Исус е безгрешната Жертва за света. Откъде знаем това? Защото Библията ни казва това.
Това е методът, който трябва да използваме при решаването на всеки тълкувателен проблем в Библията – включително пророческите текстове. Това означава, когато четем глава от Езекиил, първата ни реакция не трябва да бъде да направим бърз преглед на страниците от New York Times в лудо търсене на решения за неговото значение. Вестникът не тълкува Писанието в никакъв основен смисъл. Вестникът не трябва да решава за нас кога определени пророчески събития трябва да бъдат изпълнени. Писанието тълкува Писанието.
Това поколение
В Матей 24 (и Марк 13 и Лука 21) Исус говори на Своите ученици за “голяма скръб,” която ще дойде върху Ерусалим. През последните стотина години стана модерно да се поучава, че Той говори за края на “Епохата на Църквата” и времето на Неговото Второ Пришествие. Но Той това ли има предвид? Трябва внимателно да отбележим, че сам Исус даде (приблизителната) дата на идващата Скръб, без да оставя място за съмнение след едно внимателно преглеждане на библейския текст. Той каза:
Истина ви казвам, това поколение няма да премине, докле не се сбъдне всичко това (Мат. 24:34).
Това означава, че всичко, за което Исус говори в този текст, поне до стих 34, се извършва преди да премине тогава живеещото поколение. “Почакай малко,” си казвате вие, “Всичко? Свидетелствуването към всички народи, Скръбта, идването на Христос в облаците, падането на звездите . . . всичко?” Да – и между другото, това място е много добра проверка за вашето посвещение към принципа, с който започнахме в тази глава. Писанието тълкува Писанието, казах аз; и вие поклащате глава и се прозявате, мислейки, “Добре, знам това. Кажи основното. Къде се включват атомните взривове и пчелите-убийци?” Господ Исус Христос обяви, че “товапоколение” – хората живеещи тогава – няма да премине, преди нещата, които Той пророкува, да се извършат. Въпросът е, вярвате ли Му?
Някои хора се опитват да заобиколят смисъла на този текст като казват, че думата поколение тук всъщност означава род, и че Исус просто казва, че юдейският род няма да умре преди всички тези неща да се случат. Дали това е вярно? Аз ви предизвиквам: Извадете вашия конкорданс и погледнете всяка употреба на думата поколениев Новия Завет (на гръцки, genea), и вижте дали тя някога означава “род” в някой друг контекст. Тук са всички препратки в Евангелията: Матей 1:17; 11:16; 12:39, 41, 42, 45; 16:4; 17:17; 23:36; 24:34; Марк 8:12, 38; 9:19; 13:30; Лука 1:48, 50; 7:31; 9:41; 11:29, 30, 31, 32, 50, 51; 16:8; 17:25; 21:32. Нито един от тези цитати не говори за целия юдейски род в продължение на хиляди години; всички използват думата в нейния нормален смисъл напълният сбор на всички хора живеещи по едно и също време. Тя винаги се отнася към съвременници. (Всъщност, тези, които казват, че означава “род,” обикновено признават този факт, но обясняват, че думата изведнъжпроменя своето значение когато Исус я използва в Матей 24! Можем да се усмихнем на такава очевидна грешка, но трябва също да помним, че това е много сериозно. Говорим за Словото на живия Бог.)
Следователно, заключението – дори преди да започнем да изследваме текста като цяло – е, че събитията, пророкувани в Матей 24, са станали по времето на поколението, което е живяло тогава. Именно товапоколение Исус нарече “нечестиво и извратено” (Мат. 12:39, 45; 16:4; 17:17); именно това “последно поколение” разпъна Господа; и именно върху това поколение, каза Исус, щеше да дойде наказанието за “всичката праведна кръв, проляна на земята” (Мат. 23:35).
Всички тези неща
“Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение. Ерусалиме! Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците, и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте! Ето, вашият дом се оставя пуст. Защото казвам ви, от сега няма вече да Ме видите, докато не речете: Благословен, Който иде в Господното име!” (Мат. 23:36-38).
Исусовите думи в Матей 23 поставят основата за Неговото поучение в Матей 24. Исус ясно говори за идващия съд върху Израел заради отхвърлянето на Божието слово, и заради тяхното окончателно отстъпление в отхвърлянето на Божия Син. Учениците бяха толкова притеснени от Неговото пророчество за гибел върху настоящото поколение и “запустяването” на Юдейския “дом” (Храма), че когато бяха сами с Него, не се сдържаха и Го помолиха за обяснение.
И като излезе Исус от храма и си отиваше, учениците Му се приближиха да Му покажат зданията на храма. А Той в отговор им рече: Не виждате ли всичко това? Истина ви казвам: Няма да остане тук камък на камък, който да се не срине. И когато седеше на Елеонския хълм, учениците дойдоха при Него насаме и рекоха: Кажи ни, кога ще бъде това? И какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века? (Мат. 24:1-3).
Отново, трябва внимателно да отбележим, че Исус не говореше за нещо, което щеше да се случи хиляди години по-късно с някакъв бъдещ храм. Той пророкуваше за “всички тези неща,” казвайки, че “няма да остане туккамък върху камък, който да се не срине.” Това става още по-ясно, ако разгледаме паралелните текстове:
Когато излизаше от храма, един от Неговите ученици Му каза: Учителю, виж, какви камъни и какви здания! А Исус му рече: Виждаш ли тези големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не се срине” (Марк 13:1-2).
И когато някои говореха за храма, че е украсен с хубави камъни и с посветени приноси, рече: Ще дойдат дни, когато от това, което гледате, няма да остане тук камък, който да се не срине” (Лука 21:5-6).
Следователно, единственото възможно тълкуване на думите на Исус, което самият Той позволява, е, че Той говори за разрушаването на Храма, който тогава е стоял в Ерусалим, самите здания, които учениците са наблюдавали в онзи момент от историята. Храмът, за който Исус говори, беше разрушен при завземането на Ерусалим от римските войски през 70 от Хр. Това е единственото възможно тълкуване на Исусовото пророчество в тази глава. Голямата скръб завършва с разрушаването на Храма през 70 от Хр. Дори в случай (което е малко вероятно), че по някое време в бъдещето бъде построен друг храм, Исусовите думи в Матей 24, Марк 13 и Лука 21 не казват нищо за него. Той говореше единствено за Храма на онова поколение. В Писанието няма основание да твърдим, че се има предвид някой друг храм. Исус потвърди страховете на Своите ученици: красивият Храм на Ерусалим щеше да бъде разрушен по времето на онова поколение; неговият дом щеше да бъде запустен.
Учениците разбраха значението на това. Те знаеха, че Христовото идване в съд да разруши Храма щеше да означава пълно унищожаване на Израел като заветен народ. Това щеше да бъде знамението, че Бог се е развел с Израел, излизайки от него, отнемайки царството от него и давайки го на друг народ (Мат. 21:43). Това щеше да предизвести края на века и идването на напълно нова епоха в човешката история – Новият Световен Ред на Исус Христос. От началото на създанието до 70 от Хр., светът беше организиран около едно централно Светилище, един единствен Божий дом. Сега, в новозаветния ред, светилищата щяха да бъдат установявани навсякъде, където съществува истинско поклонение, където се спазват тайнствата и се изявява Христовото специално Присъствие. По-рано в Своето служение Исус каза: “Иде час, когато нито само в този хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Бащата. . . . Но иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Бащата с дух и истина” (Йоан 4:21-23). Сега Исус казва ясно, че върху пепелта на старата епоха ще бъде установена завинаги нова епоха. Учениците тревожно попитаха: “Кога ще бъде това, и какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века?”
Някои се опитват да четат това като два или три изцяло отделни въпроса, като че учениците питат първо за разрушаването на Храма, а после за знаменията в края на света. Това е малко вероятно. Предметът на непосредствения контекст (последната проповед на Исус) е за съдбата на това поколение. Учениците, смаяни, посочиха красотите на Храма, сякаш за да спорят, че такава величествена гледка не трябва да бъде сривана; но те бяха смълчани от категоричното изявление на Исус, че дори камък върху камък няма да остане. Няма нищо, което да подскаже, че те трябва внезапно да сменят темата и да питат за края на материалната вселена. (Преводът “края на света” в King James Version е подвеждащ, защото значението на английската дума world се е променило през последните няколко века. Гръцката дума тук не е cosmos [свят], а aion, което означава дълъг период от време или епоха.) Учениците имаха една грижа, и техните въпроси се въртяха около един единствен проблем: фактът, че тяхното собствено поколение щеше да бъде свидетел на края на пред-християнската епоха и идването на новата епоха, обещана от пророците. Всичко, което искаха да знаят, е кога щеше да дойде, и какви белези трябваше да търсят те, за да бъдат напълно подготвени.
Белези за Края
Исус отговори, като даде на учениците не един, а седем белега за края. (Трябва да помним, че “краят” в този текст не е краят на света, а краят на епохата, краят на Храма, жертвената система, заветния народ на Израел и на последните остатъци от пред-християнската епоха). Забележително е, че има прогресия в този списък: белезите изглежда стават по-конкретни и по-ясно изразени, докато стигнем до последния, непосредствен предвестник на края. Списъкът започва с определени събития, които ще се случат просто като “началото на родилни болки” (Мат. 24:8). Сами по себе си, предупреди Исус, те не трябва да се приемат като белези за непосредствен край; затова учениците трябва да се пазят, за да не бъдат заблудени по този въпрос (ст. 4). Тези “начални” събития, бележещи периода между Христовото възкресение и разрушаването на Храма през 70 от Хр., са както следва:
Лъжемесии. “Защото мнозина ще дойдат в Мое име казвайки: Аз съм Христос, и ще заблудят мнозина.” (ст. 5)
Войни. “И ще чуете за войни и за военни слухове; но внимавайте да се не смущавате; понеже тези неща трябва да станат; но това още не е свършекът. Защото ще се повдигне народ против народ, и царство против царство” (ст. 6-7а).
Природни бедствия. “И на разни места ще има глад и трусове. Но всичко това ще бъде само начало на страдание” (ст. 7б-8).
Всяко едно от тези събития би могло да накара християните да чувствуват, че краят е дошъл, ако Исус не ги предупреди, че тези събития са само общи тенденции, характеризиращи последното поколение, а не точни белези за края. Следващите два белега, макар също да характеризират периода като цяло, ни доближават до момент близо до края на епохата:
Гонение. “Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете намразени от всичките народи поради Моето име” (ст. 9).
Отстъпление. “И тогава мнозина ще се съблазнят, и един друг ще се предадат, и един друг ще се намразят. И много лъжепророци ще се появят, и ще заблудат мнозина. Но понеже ще се умножи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее. Но който устои до край, той ще бъде спасен” (ст. 10-13).
Последните две точки на списъка са много по-конкретни и разпознаваеми, отколкото предишните белези. Това ще бъдат последните, категорични белези за края – единият завършване на процес, а другият окончателно събитие:
Световна евангелизация. “И това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършекът” (ст. 14).
На пръв поглед, това изглежда невероятно. Можеше ли благовестието да бъде проповядвано на целия свят в рамките на едно поколение? Свидетелството на Писанието е ясно. Не само това можеше да се случи, но то действително стана. Доказателство? Няколко години преди разрушаването на Ерусалим, Павел написа на християните в Колос за “благовестието, което дойде до вас; както то принася плод и расте в целия свят” (Кол. 1-5-6), и ги увещава да не помръдват “от надеждата в благовестието, което сте чули, и което е било проповядвано на всяка твар под небесата” (Кол. 1:23). На църквата в Рим Павел обяви, че “за вашата вяра се говори по целия свят” (Рим. 1:8), защото гласът на благовестителите е излязъл “по цялата земя . . . и думите им до краищата на вселената” (Рим. 10:18). Според непогрешимото Божие Слово, Благовестието наистина е било проповядвано на целия свят, много преди Ерусалим да бъде разрушен през 70 от Хр. Този съществен белег за края беше изпълнен, както каза Исус. Всичко, което остава, е седмият, окончателен белег; и когато това събитие стане, всички християни пребиваващи в или близо до Ерусалим, са съветвани да бягат веднага:
Мерзостта на запустението. “Затова, когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Данаил, стояща на светото място, (който чете нека разбира), тогава онези, които са в Юдея, нека бягат по планините; който се намери на къщния покрив да не слиза да вземе нещата от къщата си; и който се намери на нива да не се връща назад да вземе дрехата си” (ст. 15-18).
Старозаветният текст, който Христос споменава, е в Данаил 9:26-27, който пророкува за идването на войски да унищожат Ерусалим и Храма: “и хората на княза, който ще дойде, ще погубят града и светилището. И краят му ще го постигне чрез потоп; и до края на войната ще има определени опустошения . . . и един, който запустява, ще дойде яздещ на крилото на мерзостите; и гняв ще се излее върху запустителя до определеното време.” Еврейската дума за мерзост е използвана навсякъде в Стария Завет, за да посочи идоли или мръсни, идолопоклоннически действия, особено на враговете на Израел (виж напр. Вт. 29:17; 3 Царе 11:5, 7; 4 Царе 23:13; 2 Лет. 15:8; Ис. 66:3; Ер. 4:1; 7:30; 13:27; 32:34; Езек. 5:11; 7:20; 11:18, 21; 20:7-8, 30). Значението на Данаил и Матей става ясно от паралелните стихове в Лука. Вместо за “мерзостта на запустението,” Лука говори за:
А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава онези, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са всред града нека да излязат вън, а които са в околностите да не влизат в него. Защото това са дни на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано (Лука 21:20-22).
Следователно “мерзостта на запустението” щеше да бъде въоръженото нашествие срещу Ерусалим. По време на периода на Юдейските войни Ерусалим бива обкръжен от езически войски няколко пъти. Но конкретното събитие, наречено от Исус “мерзостта на запустението,” изглежда е случаят, когато едомците (идумейците), вековните врагове на Израел, атакуваха Ерусалим. Няколко пъти в историята на Израил, когато той е бил атакуван от езически врагове, едомците са нахлували да грабят и опустошават града, прибавяйки към нещастията на Израел (2 Лет. 20:2; 28:17; Пс. 137:7; Езек. 35:5-15; Амос 1:9, 11; Авд. 10-16).
Едомците остават верни на себе си, и техният характерен навик се повтаря по време на Голямата Скръб. Една вечер през 68 от Хр. едомците обкръжават святия град с 20,000 войници. Докато се разполагат вън от стената, пише Йосиф Флавий, “избухна чудовищна буря през нощта, с изключителна сила, и много силни ветрове, с много обилни валежи, с постоянни светкавици, ужасни гръмотевици и удивителни сътресения и рев на земята, каквито има в земетресение. Тези неща бяха видим признак, че някаква гибел идва върху хората, когато световната система е поставена в такъв хаос; и всеки се досещаше, че тези чудеса предвещаваха някакви големи бедствия, които идваха.”
Това е била последната възможност да се избяга от обречения град Ерусалим. Всеки, който е искал да избяга, е трябвало да тръгне незабавно, без отлагане. Едомците проникват в града и отиват право към Храма, където убиват 8,500 души като прерязват гърлата им. Когато Храмът прелял от кръв, едомците се втурнали бясно по градските улици, грабейки къщи и убивайки всеки, който срещали, включително и първосвещеника. Според историка Йосиф Флавий, това събитие белязало “началото на разрушаването на града . . . точно от този ден може да се датира прехвърлянето през стената и неговата окончателна разруха.”
Скръбта
А горко на непразните и на кърмещите в онези дни! При това, молете се да се не случи бягането ви зиме или в съботен ден; защото тогава ще има голяма скръб, небивала от началото на света до сега; и каквато не ще има (Мат. 19-21).
Разказът на Лука дава допълнителни подробности:
Горко на непразните и на кърмачките, през онези дни! Защото ще има голямо бедствие в страната, и гняв върху тези люде. Те ще паднат под острието на ножа, и ще бъдат откарани плен по всичките народи; и Ерусалим ще бъде тъпкан от народите, докле се изпълнят времената на езичниците (Лука 21:23-24).
Както е посочено в Матей, Голямата скръб ще да стане не в края на историята, а посред нея, защото нищо подобно не е станало “от началото на света до сега, нито ще стане.” Така пророчеството за Скръбта се отнасясамо за разрушаването на Храма в онова поколение (70 от Хр.) То не може да бъде приспособено към някаква тълкувателна схема за “двойно изпълнение”; Голямата Скръб от 70 от Хр. е била абсолютно уникално събитие, което никога няма да бъде повторено.
Йосиф Флавий ни е оставил сведения като очевидец на голяма част от ужаса на онези години, и особено на последните дни в Ерусалим. Било е време, когато “денят е бил прекарван в проливане на кръв, а нощта в страх”; когато “често са се виждали градове пълни с мъртви тела”; когато юдеите са изпадали в паника и започвали безразборно да се избиват едни други; когато бащите със сълзи на очи са избивали целите си семейства, за да ги предпазят от по-лоша съдба в ръцете на римляните; когато в ужасен глад майки са убивали, изпичали и изяждали своите собствени деца (ср. Вт. 28:53); когато цялата земя “се е напълнила навсякъде с огън и кръв”; когато езерата и моретата са станали червени, мъртви тела са плували навсякъде, натрупвали са се по бреговете, подували се от слънцето, гниели са и са се разлагали; когато римските войници са залавяли хора, опитващи се да избягат, и после ги разпъвали – по 500 на ден.
“Разпни Го! Разпни Го! Кръвта Му да бъде върху нас и върху нашите деца!” крещяха отстъпниците четиридесет години по-рано (Мат. 27:22-25); и когато всичко свършва, повече от милион юдеи са избити в обсадата на Ерусалим; почти милион още са продадени в робство в цялата империя, и цяла Юдея лежи тлееща в руини, практически обезлюдена. Дните на въздаяние са дошли с ужасяваща, безмилостна сила. Като наруши своя завет, святият град стана Вавилонска блудница; и сега стана пустиня, “жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица” (Откр. 18:2).
