Не, робството не е принудителен труд. Не е и юридическо понятие. Не е форма на собственост. Не е расизъм или национализъм. Тези неща са симптоми на робството, но не са същността на робството.
Не е и „обществено-икономическа формация”. Нито е „исторически етап в развитието на човечеството”. Това са само удобни думички, използвани от хора, които искат да скрият истинската същност на робството.
Същността на робството е в друго. Малцина я съзнават и са склонни я признаят публично. Единици са тези, които застават против него.
Същността на робството може да се види ясно в опита на библейския патриарх Мойсей с неговите сънародници. Народът на Израел беше в робство в Египет, бяха подложени на тежък изнурителен труд, с жестоки надзиратели, без никакви човешки права, децата им биваха избивани от египтяните... И когато Мойсей ги изведе от земята на робството, за да ги заведе в Обещаната земя на свободата, те се разбунтуваха и проплакаха: „Ние помним рибата, която ядохме даром в Египет, краставиците, дините, праза, червения и чесновия лук” (Числа 11:5). Бившите роби помнеха робството не с надзирателите, бичовете и принудителния труд. Те помнеха робството с нещата, които им бяха „осигурявани даром”.
Братя Стругацки виждат същността на робството по същия начин в своя роман Второто нашествие на марсианците. „Първото нашествие на марсианците” в романа на Хърбърт Уелс - Война на световете - марсианците идват с оръжия и принуда. Марсианците в романа на Стругацки обаче познават добре естеството на човека и същността на робството. Вместо да завладяват насила, те осигуряват всичко, от което хората се нуждаят. Безплатно! И робството побеждава!
Робството не започва от робовладелците. Робството започва от робите. То не започва когато някой извади оръжието и принуди хората да му работят. То започва когато хората се откажат сами да се грижат за себе си и за своите семейства, когато поискат някой друг да им осигурява необходимите неща - до края на живота им. Робството идва тогава, когато човек изостави отговорността да взема решения за своя живот, и остави тези решения на други хора. Истинската същност на робството е в съзнателната замяна на свобода за сигурност. Робството се състои в съзнателно предаване на индивидуалните права и отговорности на други хора или институции. Робството е в овчия инстинкт да търсиш овчар да те пасе и стриже.
На съвременния политически и обществен език можем да кажем, че робството – това са социалните грижи. В здравното осигуряване за хората, които никога не полагат грижи за здравето си. В пенсионното осигуряване за хората, които никога не искат да мислят за бъдещето. В безплатното държавно образование за децата на родителите, които могат да правят деца, но не желаят да се грижат да тях. В регулациите на икономическия и личния живот.
В Конституцията, която казва, че република България е „социална държава.” В митата, които дават сигурност на неефективните български производители. В трудовото законодателство, което притиска работодателите и дава на работниците сигурност независимо от тяхното трудолюбие и способности. В държавните доживотни атестации за университетски професори, които желаят сигурност срещу конкуренцията от млади, ефективни и амбициозни учени. В държавното лицензиране на цели отрасли от икономиката, което дава сигурност на старите гилдии срещу ефективните новаци на пазара. В предизборните обещания за безплатни кифли и банички за учениците или безплатни пломби за пенсионерите. И така нататък.
Всички тези неща са робство. В основата си те имат един и същ мотив: Желанието на човека да избяга от отговорността за своя собствен живот и работа. Хората, които държат да ги получават, надават същия вик като онези израилтяни в старо време: „Добре си ни беше с рибата, която ядяхме даром, и с праза, чесъна и лука.” Имаше някой да се грижи за нас. Искаме и сега някой да се грижи за нас. Дори ако това означава да ни бият с камшици и да работим по цял под тропическото слънце. Дори ако това означава да ни товарят с 60% данъци, да ни карат да чакаме на опашки пред бездушни мързеливи бюрократи, да ни унижават и да ни отнемат живота, свободата и собствеността. Дайте си ни безплатната коричка хляб всеки ден!
Народ от роби няма бъдеще. По един или друг начин той умира. Било от външно нашествие, от емиграция на младите активни хора (децата на робите) или от естествена смърт. Никакъв Европейски съюз не може да го спаси. Никакви обещания за още безплатни корички хляб не могат да го спасят – те само ще го убият повече. Робите не носят мироглед за бъдещето и затова не могат да имат бъдеще.
Само свободният човек има бъдеще. Бъдещето принадлежи на онези, които сами поемат отговорността за него. Останалото е самозаблуда и утопия.
бутони за социални мрежи
