неделя, 21 февруари 2010 г.
Разкриване тайните на Творението
Пригответе се да преживеете едно необикновено и откривателско пътуване. Това съкровище на историческо и научно познание поставя в ръцете ви ключове, за да разбирате нашия свят и неговото удивително минало.
сряда, 17 февруари 2010 г.
Същност на десетопръстната система за машинопис
Основно положение на пръстите.
При десетопръстната система на писане пръстите на двете ръце се държат върху клавиатурата върху втория (среден или основен) ред клавиши, в така наречено основно положение. От клавиш [F/О] наляво се нареждат четирите пръста на лявата ръка, а от [J/Т] надясно - пръстите на дясната ръка. Палците на двете ръце се поставят върху интервалния клавиш.
На повечето клавиатури върху клавишите [F/О] и [J/Т] има малки релефни пъпчици. Това улеснява тяхното откриване чрез напипване.
Клавишни зони
Клавиатурата се разделя мислено на зони, като клавишите от всяка зона се натискат с един и същи пръст. Разположението на зоните и пръстите, с които се натискат клавишите от всяка зона е следното:
Писане
През време на писане пръстите на ръцете се държат постоянно в основно положение. Само пръста, с който се натиска даден клавиш, ако е необходимо се изнася, натиска клавиша и после се връща в основно положение.
Интервалите между думите се отбелязват чрез натискане на интервалния клавиш с палеца на едната или на другата ръка. - Ако буквата преди интервала е натисната с пръст на лявата ръка, интервал се натиска с палеца на дясната ръка и обратно.
Гледа се само текста, който се преписва или екрана на компютъра, а не ръцете на клавиатурата.
Приключенията на Джонатан Гълибъл
Класическият сюжет с претърпяно след буря корабокрушение и попадането на малък остров, е използван за целите на популяризаторска по същество литература. Сюжетът дава възможност позитивни икономически идеи да бъдат „преобърнати", да бъдат видени в едно абсурдно всекидневие.
Юношата Джонатан Гълибъл, позитивно настроен и любопитен за всичко заобикалящо го, се сблъсква непрекъснато с неразбираемото за него (като носител на здравия разум), ходове на непазарното, "разпределително" и уж-социално мислене. Тези конфликтни ситуации са понякога весели и безобидни, но и доста често - опасни или поглъщащи като черна дупка човешката енергия.
Сюжетите във всяка от главите на книгата придават по преобърнато-парадоксален начин плът и кръв на пазарните принципи, на либералното икономическо въображение. При това внушението се прави ненатрапчиво, с усмивка, някак неусетно в хода на общото повествование. Авторът Кен Скуланд с истинско писателско умение успява да създаде цял един свят - островно обособен, движещ своите абсурдни логики (по-точно е да се каже — буксуващ по силата на своите непазарни предразсъдъци). Епизодините персонажи са въплъщения на тези анти-принципи, но същевременно са колоритни и нееднозначни...
Книгата може да бъде закупена от книжарница Хеликон на цена от 10лв, или поръчена онлайн на цена от 9.50лв от ТУК.
сряда, 10 февруари 2010 г.
От къде идва благосъстоянието- Божидар Маринов
Посвещавам тази статия на г-н Анти, който зададе в Клуба на “Още инфо” въпроса: „Тази магия с парите и аз бих искал да я разбера как става. Един и същи човек работи едно и също работно време в България и в САЩ, тук получава 200 лева, а там 2000 долара. Разбирам, разлика в производителността, ама чак пък 20 пъти!”
За да обясня този проблем, трябва да започна с любимия на всички несоциалистически икономисти пример – Робинзон Крузо. Социалистите мразят примерите с Робинзон. Първо, защото те са достатъчно прости, за да могат и „неспециалисти” да разбират икономиката. Второ, защото показват, че икономиката всъщност е дело на индивидуални човешки решения. Социалистическите икономисти смятат, че икономиката е резултат от безличностни „социални сили”, а човекът само реагира на тях като амеба. Истината е съвсем друга – икономиката е плод на индивидуални човешки решения. Затова Робинзон е добро начало.
И така, Робинзон е на необитаем остров, на който засега има само един достъпен ресурс – плодни дървета. Проблемът е, че те са високи и неудобни за катерене. За да получи необходимата храна за деня, Робинзон трябва по цял ден да се катери и да бере плодове. Времето му отива само в това, и единственото благосъстояние, на което може да се радва, са два-три килограма плодове, които е набрал през деня, но веднага е погълнал, за да остане жив. Как може Робинзон да подобри своето благосъстояние?
Един ден той решава да отдели част от своето време – за сметка на ядене, спане или почивка – за да отсече прът, с който да брули плодовете, вместо да се катери за тях. Това означава инвестиции в средства за производство (да намери остър камък, с който да отсече пръта и да го окастри) и време (да намери подходящ прът). Робинзон жертвува своето време и ядене, но на следващия ден той вече има прът. Сега може да набере същия брой плодове за половин ден (спестяване на време) и без катерене по дърветата (спестяване на труд, а и на калории).
Благосъстоянието на Робинзон се е увеличава два пъти. Защо? Защото неговата производителност се е увеличила два пъти. Той сега не е заплашен от гладна смърт, ако не работи по цял ден. Може да отдели спестеното време в други дейности – строителство (да си построи колиба), изобретения (например, по-добър начин за събиране на плодове), разширяване на бизнеса (да обмисли възможностите да хване онези кози там на хълма и да ги опитоми), застраховки и спестявания (да събере излишъци от плодове за непредвидени обстоятелства или за лошия сезон), ако щете – за изкуство: да си гравира орнамент на тоягата. В зависимост от личното решение на Робинзон, следващите му стъпки ще определят в какво той ще похарчи своето новопридобито благосъстояние – дали за нови инвестиции, или за потребление.
Но най-важното, което научихме от този пример, е, че благосъстоянието идва не просто от труд, а от спестен труд. Когато можем да свършим същата работа за по-малко време, с по-малко труд, това означава увеличаване на благосъстоянието.
Умножаване на благосъстоянието
Какво става, когато в „икономиката” на Робинзон влезе и Петкан? Петкан, да речем, е специалист рибар. Проблемът е, че неговата „специалност” е да лови рибата с ръце във водата. Той е много умел, но тази първобитна технология изисква той по цял ден да стои във водата, за да налови необходимата риба за своето изхранване. Тогава Робинзон, който е спестил вече от времето си, има кога да отсече прът за въдица, да намери стръв, влакна от някое растение, да измисли нещо като кукичка... И така трудът на Петкан може да бъде спестен. Сега Петкан лови същото количество риба за половин ден, без особени усилия, и той може да се съсредоточи върху друга работа или просто да си почива.
Забележете, при втората инвестиция вече няма нужда от това някой да гладува или да не си доспива, както при първата. Първоначалната жертва на Робинзон да произведе пръта сега се предава и на Петкан, без това да изисква някакви жертви от страна на двамата.
Едно и също „спестяване” на труд и усилия сега може да се разпростре в цялата икономика и да окаже своя благотворен ефект навсякъде. Ако дойде, да речем, Петкан ІІ, и той е добър ловец, Робинзон може да отдели от своето спестено време да му направи лък, или примки, или заедно да направят капани, без това да изисква никакви жертви или гладуване.
От своя страна, Петкан и Петкан ІІ, ако са също така изобретателни като Робинзон, могат да се възползват от своята повишена благодарение на Робинзон производителност, и да използват освободеното време и труд в създаване на нови начини за повишаване на производителността. Благосъстоянието на тяхната малка „икономика” ще нарасне в пъти с увеличаване на тяхната производителност.
Това е важен икономически урок: Когато веднъж е направена някаква жертва за инвестиция в производителност, последствията от нея не се ограничават в преките резултати на конкретния човек, а се простират в цялото общество и благосъстоянието нараства в геометрична.
В идеалния случай, ако имаме общество с един милион икономически активни членове, и ако всички те са така изобретателни като Робинзон, нарастването на производителността (тоест, спестеният труд, време и ресурси) с 1% би трябвало да доведе до нарастване на благосъстоянието 10 000 пъти!
С това можем да отговорим на въпроса на г-н Анти: Производителността на отделния американски работник може да е само 20% процента по-висока от тази на отделния български работник. Но умножена по производителността на много други отделни американски работници, фирми и предприемачи, тази индивидуална производителност може да произведе благосъстояние в пъти по-голямо от това в българската икономика. Когато повишената производителност може да се простира в обществото, неограничавана от възпиращи или враждебни фактори, тя не се добавя, тя се умножава.
Кой пречи на благосъстоянието?
Разбира се, малко вероятно е в една национална икономика всички да са изобретателни като Едисън или Александър Бел. Хората са различни, някои хора са по-изобретателни от други, а има и такива, които просто не могат да измислят нищо ново, но пък са добри изпълнители. От един милион икономически активни членове едва ли ще има повече от 10 000 активни изобретатели, а от тях най-много 100 да са близо до нивото на Едисън (даже и това е висока цифра). Освен това, онези един милион икономически активни членове имат да се грижат за стари родители, деца, може би за инвалиди или болни хора, които не са икономически активни. Това разпределя нарасналото благосъстояние сред много хора. Но тези фактори не пречат на благосъстоянието. Те само забавят неговия растеж. Кой пречи на благосъстоянието?
Да се върнем при Робинзон. Да речем, че новодошлият Петкан е по-силен физически от Робинзон и решава, че може със сила да изисква от Робинзон да споделя с него своето нараснало благосъстояние. Той му казва: „Ти сега можеш да задоволиш своите нужди като работиш половин ден, следователно другата половина от деня си свободен и можеш да работиш за да задоволиш моите нужди. Ако не го направиш, ще те принудя със сила.” След това Петкан ляга под палмата и заспива, а Робинзон започва да брули плодовете. Работата на Петкан е просто в края на деня (или на 14 април) да провери какво Робинзон е събрал през деня и да вземе своята половина.
Така Петкан става островен (държавен) чиновник. Той се възползва от повишената производителност на Робинзон, но при него тази производителност не води до ново повишаване на производителността, нито до повишаване на благосъстоянието. Благосъстоянието на Робинзон е същото както и преди. Всъщност, сега неговото благосъстояние е спаднало, защото трябва да се добави неудоволствието от принудата, както и страхът от физическата сила на Петкан.
С течение на времето прътът се изхабява. Той се нуждае от поправка или от подмяна с нов. Тоест, Робинзон трябва отново да пожертвува време, храна или почивка, за да направи новата инвестиция. Но той не я прави. Защо? Защото инвестициите са плод на лично решение и лична жертва, а не на островна (държавна) принуда или политика. В първия случай Робинзон е очаквал подобряване на своето благосъстояние след инвестицията. Във втория случай той вече не очаква такова подобряване, следователно от негова лична гледна точка инвестицията е излишна – той няма да може да се възползва лично от нея.
Един ден прътът се счупва. Сега Робинзон отново трябва да започне да се катери по дърветата. Това намалява неговата производителност. Но пък му дава повече възможности да „крие доходи” от Петкан. Той може да яде докато е на дървото и да сваля от дървото само малка част от събраното. В известен смисъл Робинзон е направил нова „инвестиция,” но този път тя е негативна инвестиция – той се е научил да крие спечеленото. То е по-малко, отколкото ако Робинзон беше свободен да се възползва напълно от плодовете на своя труд, но е повече отколкото ако дава на Петкан всичко. „Икономиката” губи благосъстояние – материално (и двамата ядат по-малко) и морално (Робинзон е принуден да лъже).
Тогава Петкан се усъмнява, и решава да прекарва половината от деня си да следи работата на Робинзон (прави му данъчни проверки). Обществото губи още благосъстояние, защото досега поне единият е спал по цял ден. Сега и двамата работят, и двамата се катерят по дърветата, но общото благосъстояние не само не се увеличава, но и намалява. Няма спестен труд, има повече труд, но същото произведено количество. Робинзон вече не мисли за инвестиции, за спестяване на труд, време и ресурси, защото той лично няма да спечели от тези инвестиции. Неговата лична полза е единствено в успешното криене на събраните плодове.
И така, това дава отговор защо производителността в някои страни е по-ниска от производителността в други – причината е в държавната намеса. Онези хора, които са изобретателни, използват своята изобретателност тогава, когато това ще им донесе лична полза. Но тяхната лична полза се обръща в полза на цялото общество. (Едисън е станал милионер от своите изобретения, но днес всички се ползваме от неговите изобретения, и то на ниска цена.) Когато държавният чиновник пречи на тези хора да се възползват от своите изобретения в повишаване на производителността, те не намират лична мотивация да повишават производителността – своята и на другите. Те или насочват своите умения и усилия в негативна посока (криене на доходи), или сменят острова.
Данъците и държавната намеса удрят именно по икономически успешните – тоест по хората, които са успели да спестят на обществото време, труд и ресурси, и така са постигнали икономически успехи. Следователно, данъците и държавната намеса унищожават личната мотивация именно на онези хора, от които очакваме да повишават производителността, а следователно и на благосъстоянието.
Благосъстоянието не може да се повиши чрез държавни програми. Хората не се мотивират от държавни програми, стратегии или механизми. Хората се мотивират отличните си програми и амбиции. Колкото повече бъдат оставени сами да се ползват от плодовете на своите изобретения, толкова повече те ще бъдат мотивирани да повишават благосъстоянието си.
А когато са напълно свободни, няма да има граници за просперитета на цялото общество!
вторник, 9 февруари 2010 г.
Възможно ли е образованието да НЕ бъде стока- от Божидар Маринов
Преди две седмици в радиопредаване председателката на някакъв учителски профсъюз със затихващи функции категорично се противопостави на изваждането на образованието от държавния контрол. „Образованието не може да бъде стока на пазара”, твърдо заяви тя. Това е стандартното твърдение на всички защитници на монополното държавно образование: „Образованието е твърде важно, за да бъде стока на пазара, то не трябва да се оставя на конкуренцията на пазара, не трябва да се оставя на свободния избор на родителите, не трябва да се оставя на личните цели, амбиции и способности на учениците.” Не само учителските профсъюзи твърдят това. Твърдят го и много интелектуалци.
Възможно ли е образованието да бъде стока на пазара? За да проверим това, трябва да видим какво точно означава „пазарна стока”, и тогава да преценим какво е образованието.
Според икономическата наука „пазарна стока” (или „икономическа стока”) е всеки материален предмет или нематериална услуга, които отговарят на следните четири условия:
Първо, стоката трябва да е резултат от съзнателна човешка дейност. Въздухът може и да е полезен за хората, но той не е стока, защото си съществува и без да има хора, които да го произвеждат.
Второ, стоката трябва да е оскъдна стока, тоест, трябва да има цена, при която търсенето надвишава предлагането. Например, някой може да се заеме да произвежда и предлага откъснати миши опашки, но дори на нулева цена няма да има търсене за тях.
Трето, стоката трябва да е предназначена за употреба от други хора. Ако си сготвя вечеря сам за себе си, тя няма да е пазарна стока. Но когато готвачът в ресторанта приготвя вечеря за клиентите, тя е стока.
Четвърто, стоката трябва да бъде представена на пазара за размяна срещу други стоки. Супата от благотворителните кухни не е стока, защото благотворителните кухни не изискват нещо в замяна. (Разбира се, в замяна благодетелите получават удовлетворение за благотворителността, но то не може да се оцени от икономическа гледна точка, а и удовлетворението на благодетеля не е продукт на съзнателната дейност на потребителите на кухните.)
Образованието изпълнява всички тези условия. То е резултат от съзнателна човешка дейност (макар че някои хора, които добре познават българската образователна система, имат съмнения относно това). То е стока, която се търси - ако свалим цената, ще има много желаещи да получат образование. То се предлага от едни хора - „професионалисти” - на други хора. И накрая, онези хора, които го предлагат, очакват да получат нещо в замяна на своя труд - заплати, командировки, привилегии. Това е очевидно за всеки. Освен за учителския профсъюз.
Ясно е защо за тях това не е очевидно. Защото ако признаят, че образованието неизбежно е пазарна стока, ще трябва да приемат освобождаването на образованието от държавния монопол. Това означава конкуренция. Това означава усилия да предлагаш по-добро качество. Означава усилия да намаляваш цената. Означава, че държавните учители и образователни чиновници ще се лишат от привилегиите си да разполагат с парите на родителите без съгласието и контрола на родителите. Означава, че ще се лишат от привилегията да упражняват монополна власт над умовете на децата.
За да можем да приемем, че образованието не е стока, тогава трябва да го направим да не отговаря на поне една от горните характеристики.
Не можем да направим образованието да не е резултат от съзнателна човешка дейност. То просто не пада от небето.
Не можем да го направим да не е търсено - всеки иска да се образова, защото познанието е личен капиталов актив.
Не можем да го направим да не е предназначено за други хора. Това би означавало учителите да учат самите себе си и никой друг.
Остава само една възможност образованието наистина да не бъде пазарна стока - да не е предназначено за размяна. Тоест, да го получаваме като благотворителност, като супа от кухнята за бедни.
Е, ако учителският профсъюз иска образованието да не бъде стока на пазара, нека учителите да престанат да искат заплати. Нека наистина да бъдат благодетели, за каквито се пишат. Никой не иска пари за нещо, което не е стока. Защо учителите да са изключение?
Цунами: голямата поука- от Божидар Маринов
„Държавни ръководители и бизнесмени от Шри Ланка, Индонезия, Филипините и Малайзия се събраха, за да обсъдят събиране и изпращане на помощи за пострадалите от ураганните ветрове по крайбрежието на Флорида.”
Как би ви прозвучала една такава новина? Смешно, нали? Шри Ланка ще помага на Флорида!
Или нещо такова:
„Президентът на Бангладеш обеща помощ от няколко милиарда долара за възстановителните работи след земетресението в японския град Кобе.”
Някак сме приели за съвсем естествено в каква посока текат световните помощи. Приели сме за естествено, че едни народи са богати и имат изобилие, от което да дават, а други са бедни и се нуждаят от помощи. И никога не си правим голямата поука от това. И когато Америка или Япония, или Южна Корея пострадат, приемаме за естествено, че те сами ще си помогнат. Но когато пострадат Шри Ланка и Индонезия, пак е естествено да очакваме богатите да се намесят и да помогнат.
А няма нищо естествено в това. Защото ако мислехме естествено, трябваше да си зададем въпроса:
Защо едните са богати и могат сами да си помогнат, а другите са бедни и трябва някой да ги носи на ръце?
Нека да направим сравнението. След Втората световна война Япония и Корея са страните с най-големи поражения. Япония е особено засегната. Освен атомните взривове над Хирошима и Нагасаки, почти всеки индустриален център е изравнен със земята от американските бомбардировачи. Снимки на Токио и Йокохама от онова време показват печални картини като тази на Сталинград след капитулацията на фон Паулус. Не само това, а и самата тъкан на японското общество е разкъсана. Властта, която досега е разчитала на традиционната шинтоистка преданост на японеца, вече не съществува.
Япония понася огромни жертви в жива сила
не толкова от куршумите на съюзниците, колкото от култа към смъртта, към който са тласкани японските войници в Тихия океан след всяка военна загуба – американските репортери съобщават за масови оргии на ритуално самоубийство сред японски войници и офицери по тихоокеанските острови. След войната Япония е в отчайващо състояние – без природни и индустриални ресурси, дори без работна сила, която да работи по оризовите полета.
Корея не е в по-добро състояние. Първо опустошена от японските войски, след това опустошена от войната през 50-те. До 1968 Корея все още е споменавана в бюлетините на УНИЦЕФ и други световни организации като хронично гладуваща страна. Днес възрастните корейци все още помнят гладните времена на 60-те години, дори сред изобилието на съвременното корейско общество.
От друга страна, Шри Ланка (Цейлон) винаги е била един от любимците на Британската империя. Островът не преживява никаква война. През целия период на британското управление към него се стичат инвестиции не само от Великобритания, но и от други европейски страни, привлечени от изобилните ресурси, както и от стабилното обществено и политическо състояние. Когато през 1948 Шри Ланка получава своята независимост, англичаните оставят страната с изградена инфраструктура, сравнително индустриално развита и с елит, образован във водещи английски университети.
Индонезия понася тежестите на войната, но не толкова, колкото самата Япония.
Икономическото състояние на Индонезия
в края на войната е също толкова лошо, както е това на Япония. С една разлика: Индонезия има изобилие от природни ресурси. Нефт, природен газ, черни и цветни метали, каучук – всичко, което й трябва на една икономика, за да не зависи от външни фактори и да се развива безпроблемно.
При това сравнение е забележителен фактът, че 50 години по-късно (или 30 години за Корея) Япония е втора икономика в света, а Корея е на девето място. А Шри Ланка и Индонезия още не могат да се отлепят от дъното. И Япония, и Корея се справят съвсем сами с всякакви бедствия, докато Шри Ланка и Индонезия се нуждаят от помощи. Кое е попречило на Шри Ланка и Индонезия да се развият икономически до нивото на Япония и Южна Корея? По-точно, кое е направило Япония и Южна Корея да станат икономически сили, а Шри Ланка да си остане на нивата от ХІХ век? През 1950 всички обективни фактори обещават блестящо бъдеще на Шри Ланка и Индонезия, и изразяват пълен песимизъм за Япония и Южна Корея. Защо става обратното?
Защото икономическото развитие не зависи от първоначалните условия и природните ресурси.
Икономическите фактори не са и никога не са били обективни. Единственият важен и истински фактор за развитието на икономиката е субективен: геният личността, нейното трудолюбие, решимост, поглед към бъдещето, готовността на човека да поема риск, като инвестира и жертва сегашния си просперитет за бъдещи ползи, стремежът му да се развива и да постига своите цели. И подчинен на това е другият субективен фактор: Свободата на индивида да реализира себе си.
Япония през 50-те и Корея през 60-те очевидно осъзнават вредата от традиционните ценности, които са наследили. И вместо да се придържат към колективистичната традиция, в политическата и икономическата област възприемат и подражават на икономическите ценности на нацията, която е доказала, че е способна на зашеметяващ икономически растеж – САЩ. Обратно на твърденията на някои коментатори, че след разрушенията от войната една страна се нуждае от силна държавна регулация, за да се изправи на крака, японските държавни ръководители след войната правят точно обратното – държавата се оттегля почти напълно от икономическия живот. За първи път в своята история японците получават правото и възможността да реализират себе си като индивиди и личности. Свободни от държавни регулации и контрол в развалините на следвоенните градове на Япония се създават първите свободни компании, които след това ще се превърнат в световни концерни – Фуджи, Сони, Хонда, Дайей и много други. Вече съществуващи компании като Мицуи и Панасоник прекъсват своите връзки с политическата система и започват да се учат на бизнес от своите американски колеги и партньори.
Корея е още по-удивителен пример, защото там това освобождаване на индивидуалния гений и производителност през 60-те става в условията на военна диктатура. Данъците са ниски, регулациите на икономическия живот почти отсъстват, държавата на генералите се ограничава само до възпиране на престъпността (както след едно десетилетие ще направи един друг военен диктатор - Аугусто Пиночет). Политиката е силно ограничена област; но пък корейците имат пълната свобода да реализират себе си като производителни участници на пазара.
През това време Индонезия и Шри Ланка изоставят ценностите на индивидуалната свобода и свободния пазар, които са научили от своите британски и холандски колонизатори. Вместо да се учи от Америка на икономически успех, Шри Ланка предпочита да праща своите студенти в Москва и източен Берлин, за да се научат как да регулират и контролират частната собственост и предприемачеството. Индонезия, макар да смазва един комунистически бунт, възприема политика на държавни регулации и ограничения върху живота и икономическата дейност на хората. Нито Шри Ланка, нито Индонезия, нито някоя друга от страните в региона – с изключение на Сингапур – не запазва ценностите на европейската цивилизация на разделение между държавата и икономиката.
Резултатите са очевидни.
Япония и Корея редовно са разтърсвана от земетресения и цунами. Съединените Щати редовно са посещавани от урагани и торнада и всякакви други природни бедствия. Но никоя от тези страни не е очаквала, нито е искала помощ от останалия свят, за да се справи сама с проблемите си. Индивидуалните японци, корейци и американци са способни да се справят със своите си проблеми, защото са зрели и способни.
За разлика от индонезийците и шриланкийците.
В това може да има голяма поука за България.
Къде искаме да бъдем след 50 години: където са Шри Ланка и Индонезия или където са Япония и Корея? Какво желаем: бедност в държавни регулации и контрол или просперитет в индивидуална свобода и свободен пазар?
Дано да се поучим от грешките и успехите на другите.
Лекции към моите студенти- Чарлс Х.Спърджън
Книгата се продава в книжарница Хеликон на цена 25лв, можете да я закупите онлайн на цена от 23.75лв от ТУК.
четвъртък, 4 февруари 2010 г.
Отвъд последните дни
Когато Йоан Кръстител прогласява: “Божието Царство е близо”, е прекъснато четиривековното мълчание на Божиите пророци. Ние живеем двайсет века след Йоан Кръстител. Още ли очакваме Божието царство да дойде? В Отвъд последните дни Стан Нютън изследва вни-мателно и систематично историческите и духовните данни относно Божието Царство. Когато разберем, че Божието Царство винаги се е разраствало, трябва с вяра да променим отношението си към надежда и победа. За всеки християнин в България е от основно значение да разбере смисъла на Божието Царство и да избере за себе си дали смята да служи на Божията цел в настоящото време. Наистина ли живеем в послед-ните дни? Царството сега ли е? Това са ключовите въпроси, които се разискват в Отвъд последните дни и някои от отговорите може би ще ви изненадат.
Книгата е на издателство Нов Човек и е на цена 5.90лв. Можете да я поръчате от ТУК .
Лошата дисциплина и насилието са най-сериозните проблеми за учениците в София
Липсата на дисциплина и проявите на насилие са най-важните проблеми в училище според учениците в София, показва проучване на Институт "Отворено общество", проведено в края на миналата година сред учениците от 3 до 12 клас в столичните училища.
Тази оценка е особено силно изразена сред учениците от 5 до 7 клас. Над половината от анкетираните в тази възрастова група смятат, че най-важните проблеми в училище са "липсата на дисциплина" (60%); "агресията и насилието в училище" (58%); и наличието на "ученици, които си мислят, че всичко им е позволено" (53%). За сравнение едва 16% посочват като най-важен проблем "лошата материална база" и едва 18% "сложния за възприемане учебен материал". Учениците от 8 до 12 клас класират сред трите най-важни проблема в училище и "безпомощността на учителите да се справят с реда" (40%).
Всеки трети сред учениците от 8 до 12 клас заявява, че поне веднъж нещо му е било откраднато в училище (38%), че е бил заплашван (34%) и че са му предлагали наркотици (33%). Всеки четвърти твърди, че е бил тормозен от съученици, а всеки пети, че е бил жертва на побой. Броят на анкетираните, заявяващи, че са им предлагани наркотици, нараства четири пъти сред учениците в групата от 8 до 12 клас (33%) в сравнение с тези от 5 до 7 клас (8%).
Близо една трета от учениците от 5 до 7 клас смятат, че в училище има голям риск за сигурността им (27%). Въпреки това училището наред с дома се възприема като едно от най-сигурните места от всекидневието. Най-голям риск за себе си учениците виждат на стадионите, в дискотеките и кръчмите и на улицата.
Всички данни от изследването на Институт Отворено Общество гр.София можете на намерите ТУК .
сряда, 3 февруари 2010 г.
Грижа за детското сърце
Всичко, което прави и казва детето ви произлиза от сърцето му.
Написана за родители с деца във всички възрасти, тази мъдра книга представя становища и методи за напътстване на детското сърце в пътищата на живота. "Грижа за детското сърце" улавя глада за истински библейски подходи при възпитанието.
Книгата е достъпна за безплатно четене в библиотеката на Презвитерианска Реформирана Църква гр.Бургас- www.prchurch.com , също така може да бъде закупена от книжарница Пингвините на цена от 4.95лв, или поръчана по интернет на цена от 4.21лв от ТУК.
Абонамент за:
Публикации (Atom)